5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 614
гр.София, 27.04.2011г.
в и м е т о н а н а р о д а
Върховен касационен съд на РБ, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на деветнадесети април, две хиляди и eдинадесета година в състав:
Председател:надежда зекова
Членове: ВЕСКА РАЙЧЕВА
светла бояджиева
като разгледа докладваното от съдията Райчева гр.д.N1779 описа за 2010 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Обжалвано е решение от 23.07.2010г. по гр.д.№ 264 / 2010г., с което ОС Ловеч е прекратил частично производството по иск с правно основание чл.49 ЗЗД и го е отхвърлил като неоснователен в останалата му част до пълния му размер от 10 364,60 лева/предявен като частичен от 25 000 лева/, представляваща обезщетение за имуществени вреди от непозволено увреждане.
Жалбоподателят – Ц. Д. Б. поддържа, че с обжалваното решение е съдът се е произнесъл по процесуален и материалноправен въпроси в противоречие с практиката на ВКС, които са решавани противоречиво от съдилищата и които са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Моли да се допусне касационното обжалване и да се отмени обжалваното решение като неправилно.
Ответникът, Д. чрез процесуалния си представител, в писмено становище поддържа, че жалбата не следва да бъде допускана до разглеждане по същество от касационния съд,тъй като не са налице предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК.
Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., като направи преценка за наличие предпоставките на чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК, приема за установено следното:
Касационно обжалване на решението на въззивния съд не следва да се допусне.
С обжалваното решение въззивният съд, като е обезсилил частично решение от 20.04.2010г. по гр.д.№820№2008г. на РС Ловеч, е прекратил частично производството по иск с правно основание чл.49 ЗЗД, а е отменил същото решение в останалата му част и е отхвърлил иска като неоснователен до пълния му размер от 10 364,60 лева/предявен като частичен от 25 000 лева/, сума представляваща обезщетение за имуществени вреди от непозволено увреждане. Установено е по делото, че на 29.05.2008г. в[населено място] в изпълнение на заповед Д. е премахнала незаконен строеж, като предварително са изнесени намиращите се в него движими вещи – 93 на брой, които под опис са прибрани в намираща се в същото дворно място жилищна сграда. Установено е по делото, че при премахване на сградата не са отстранени строителните отпадъци и са повредени обшивка и керемиди от покрива на жилищната сграда и съседен навес, за което е съставен протокол. Съдът е приел, че част от претенцията за заплащане на обезщетение за вреди от увредени движими вещи, е недопустима, тъй като същите не са посочени от ищеца нито в исковата молба, нито при уточнение на същата в съдебно заседание на 17.10.2009г. и първоинстанционният съд, като е присъдил обезщетение и за тях се е произнесъл плюс петитум. По отношение на претенцията за заплащане обезщетение за увредени и унищожени движими вещи, намиращи се в разрушената сграда, съдът е приел, че не е доказано такива вреди да са причинени, тъй като от събраните по делото доказателства се установява, че същите са били предадени за съхранение под опис на собствениците им преди премахване на незаконния строеж. Съдът е приел, че при премахване на постройката не е нарушена Наредба №13/23.07.2001г. за принудително премахване на незаконни строежи или части от тях от органите на Д., поради което увредените при събарянето и дограма и врати не съставляват вреди от виновно и противоправно поведение. По отношение на вредите, които са причинени на покрива на жилищната сграда, по мазилката й и увредения навес, също не са налице предпоставки за ангажиране сговорността на Д. по чл.49 ЗЗД. Било е установено по делото, че Д. е сключила договор с [фирма]-Л. за извършване на работите по премахване на незаконни строежи, като в същия е записано, че за причинени при тази дейност вреди фирмата носи отговорност за обезщетяването им и съдът е приел, че вредите не са резултат на непозволено увреждане, а са в резултат от неточно изпълнение на договорни задължения от страна на фирмата-изпълнител на дейностите по разрушаването. Що се касае до претенцията за заплащане на щети от непочистените строителни отпадъци, то съдът е приел, че това е задължение на самия ищец по силата на Наредба №13/2001г. Съдът анализирайки доказателствата е приел, че не са налице и предпоставките и на чл.49 ЗЗД, за да може да бъде ангажирана отговорността на ответното учреждение.
За обуслови допустимост на касационното обжалване жалбоподателят е поддържа, че съдът се е произнесъл по процесуален и материалноправен въпроси в противоречие с практиката на ВКС, които са решавани противоречиво от съдилищата и които са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, а именно процесуалния такъв за необходимостта въззивния съд да изложи собствени мотиви към решението си, както и материалноправния за предпоставките, при наличие на които може да се търси отговорност по чл.49 ЗЗД, когато между прекия причинител на вредата и възложителя на работата, от която са възникнали вредите, има сключен договор, в който е предвидена и клауза за това че изпълнителя дължи обезвреда на третите лица. Представя решение от 13.01.1962г. по гр.д.№931/1961г. на ВС, в което е прието, че този, който е възложил другиму работа, при изпълнение на която възникнат вреди за трето лице, отговаря за тези вреди солидарно с прекия им причинител, решение от 15.04.2002г. по гр.д.№677/2001г. на ВС, в което е прието, че въззивния съд е длъжен да извърши самостоятелна преценка на събраните пред първата инстанция доказателства, решение от 08.01.1973г. по гр.д.№2384/1972г. на ВС, в което е прието, че юридическото лице не е деликтоспособно и то отговаря за вредите по реда на чл.49 ЗЗД, Постановление№9 от 28.12.1966г. на Пленум на ВС, на което е предвидено, че отговорността по чл.49 ЗЗД възниква, когато вредите са причинени виновно от лицето, на което е възложена работата, като вината може да е както умишлена, така и непредпазлива. Прието е че не може да се счита, че увреждането е настъпило по повод извършване на работата, когато макар и да има някаква връзка между тях, тя не е пряка.
С оглед на така изложените съображения Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение по поставения процесуален въпрос на основание чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК. На същите съдът е дал отговор в обжалваното решение като се е съобразил със задължителната практика на ВКС, изразена в решение от 15.02.2011 година по гр.д.№1713/2009г. ВКС, решение от 19.5.2010 г. по гр.д.№257/2009 г. на ІV г.о. на ВКС, решение от 23.4.2010 г. по гр.д.№427/2009 г. на ІV г.о на ВКС и решение от 28.4.2010 г. по гр.д.№3972/2008 г. на ІV г.о.ВКС, в която е прието, че е необходимо обсъждането на всички събрани по делото доказателства, заедно и поотделно, както и на всички доводи на страните, свързани с твърденията им, като съдът формира фактическите си и правни изводи по съществото на заявения за разрешаване спор след преценка на всички относими доказателства във връзка с доводите на страните и съобразно правилата за разпределение на доказателствената тежест, след издирване на приложимия материален закон. Мотивировъчната част на решението следва да съдържа кратък отговор на важните и съществени въпроси, поставени за разрешаване по делото, като мотивите трябва да бъдат точни, ясни и убедителни – Постановление № 1 от 10.XI.1985 г., Пленум на ВС.
Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение и по материалноправния въпрос на основание чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК. И на него съдът е дал разрешение в съответствие със задължителната практика, изразена и в постановените по реда на чл.290 ГПК решения- решение от 08.02.2011г. по гр.д.№545/2010г. ІV-то го. на ВКС и решение от 23.07.2010г. по гр.д.№1025/2009г. ІV-то г.о. на ВКС. В същата е прието, че извършването на разрешена от администрацията на собственик на недвижим имот дейност, представляваща част или свързана със строителна дейност в този имот, от която са нанесени повреди на чуждо имущество и вреди на лица, различни от възложилия дейността (и на участващите в дейността) съставлява противоправно поведение, дори когато няма отклонения от предписанията в разрешенията. Но фактите и обстоятелствата при осъществяването на които правният субект е претърпял вреда, определят основанието, от което тя произхожда. Ето защо, ако увреждането е в пряка причинна връзка с пълното неизпълнение, лошото или неточно изпълнение на задължения по договор, то и отговорността, включително и обезщетението за изправната страна, са следствие договорното правоотношение. „Договорна” е още отговорността, произтичаща от всяко друго съществуваща облигационно отношение, възникнало в тежест на длъжника. Когато увреждането не е резултат от неосъществяване на очакван резултат по едно съществуващо облигационно отношение, а от неизпълнение на общото задължение на всички към всички, произтичащо от закона, да не се вреди другиму, тогава отговорността е деликтна. Именно такова разграничение е направил и въззивния съд в обжалваното решение. И при договорна и при деликтна отговорност, основанието за търсене на обезщетение за вреди е все неизпълнение на съществуващ дълг. Увреденият, обаче, не може сам да „избира” основанието – то се определя от материалния закон, който се съотнася към конкретните юридически факти.
Обратното разрешение на поставените въпроси не е дадено и в представените от жалбоподателя решения на състави на ВКС и в изложението не се сочи липса на съдебна практика по тях, нито се съдържа твърдение за неправилност на същата, което да налага допускане на касация, за да се извърши тълкуването на правните норми по нов начин за да е налице основание по чл.280, ал.1,т.3 ГПК..
Предвид изложените съображения, съдът
О п р е д е л и :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК на решение от 23.07.2010г. по гр.д.№ 264 / 2010г., с което ОС Ловеч, по жалба на Ц. Д. Б..
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: