2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1183
София, 20.09.2011 година
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на две хиляди и единадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА ЗЕКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
изслуша докладваното от съдията Н. Зекова
дело № 1751/2010 година.
Производство по чл. 288 ГПК.
Сливенският окръжен съд, като първа инстанция, с решение от 8. 2. 2010 г. по гр. д. № 219/2009 г. е осъдил Областна дирекция на МВР – С. и П. на Република България да заплатят солидарно на С. Н. от [населено място] сумата 2000 лв. обезщетение за неимуществени вреди, като е отхвърел иска до предявения размер 80 000 лв., както и сумата 396 лв. разноски и са отхвърлени изцяло предявените от Н. искове за обезщетение за имуществени вреди. С решението е осъден С. Н. да заплати на Областна дирекция на МВР – С. сумата 19 767 лв. разноски. Бургаският апелативен съд, с въззивно решение от 7. 6. 2010 г. по гр. д. № 87/2010 г. е отменил първоинстанционното решение в частта, с която е осъден С. Н. да заплати сумата 19 767 лв. и оставил без уважение искането на ОД на МВР – С. за присъждане на тази сума като юрисконсултско възнаграждение, осъдил ОД на МВР – С. и П. на Р България да заплатят на С. Н. сумата 72 лв., направени от него разноски по делото пред двете инстанции и потвърдил решението на Сливенския окръжен съд в останалата част – за присъждане в полза на Н. на сумата 2000 лв. обезщетение за неимуществени вреди и за отхвърляне на исковете му.
Ищецът С. Н. Н. от [населено място] е подал касационна жалба срещу решението на апелативния съд в частта за отхвърляне на исковете му, която съдържа изложение на касационни основания. С допълнителна молба вх. № 7330/16. 9. 2010 г. Н. уточнил основанията за касация и приложил ППВС № 4/1968 г., ТР № 3/2004 г. ОСГК ВКС и две решения на състави на касационния съд.
Областна дирекция на МВР – С. е подала касационна жалба срещу въззивното решение в частта, с която е оставено без уважение искането й за присъждане на сумата 19 767 лв., и в частта, с която са осъдени двамата ответници солидарно да заплатят на Н. 10 лв. за държавна такса, сумата 396 лв. разноски по делото и сумата 2000 лв. обезщетение за неимуществени вреди. Към жалбата е приложено изложение за касационно основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК.
Подадена е касационна жалба и от П. против решението на Апелативен съд Бургас в частта, с която е отхвърлено искането на ОД на МВР – С. за сумата 19 767 лв. юрисконсултско възнаграждение, и в частта с която е постановено солидарно осъждане на П. и ОД МВР – С. за заплащане на С. Н. на сумите 10 лв. за държавна такса, 62 лв. за разноски и 2000 лв. обезщетение за неимуществени вреди. Жалбата съдържа изложение на основания за касационна допустимост и към нея са приложени решения на състави на ВКС по различни дела.
След проверка, касационният съд установи следното:
По искането за допускане на касационно обжалване от С. Н.:
От съдържанието на касационната жалба и допълнителната молба-уточнение от 16. 9. 2010 г., подадени от Н. не може да се изведе конкретен правен въпрос, чието разрешение от въззивния съд противоречи на задължителната съдебна практика на ВКС или на практиката на други съдилища. Двете изложения съдържат съображения и доводи за неправилност на въззивното решение като съдебен акт – необоснованост и незаконосъобразност, но не и съпоставяне на съдебната практика по определен въпрос с разрешението, дадено от въззивния съд. Жалбоподателят се позовава на Тълкувателно решение № 3/2004 г. и на Постановление № 4/1968 г. на Пленума на ВС, но техните принципни постановки са били спазени от решаващият съд. Той е взел предвид гласните доказателства по делото относно психическите преживявания на ищеца във връзка със започналото наказателно производство, заключение на психиатричната експертиза по делото, както и продължителността на това производство от шест месеца и половина от образуването му на 4. 12. 2007 г. до прекратяването на 1. 7. 2008 год. и на базата на тези доказателства и опитните житейски правила е преценил, че справедливият размер на обезщетението е сумата 2000 лв.. Съобразно закона и съдебната практика са формирани изводите на въззивния съд за неоснователност на исковете за обезщетение за имуществени вреди. Съдът е изложил конкретни съображения по всяка от отделните претенции – претенцията за сумата 50 000 лв. разходи за изготвяне на проект по програма „С.”, който е бил одобрен от ДФ „З.”, но поради наказателното производство, договорът не е бил сключен; претенция за сумата 787 884 лв. финансова помощ по програма „С.”, която е била одобрена, но не е получена от ищеца поради наказателното производство; претенция за сумата 10 000 лв. разходи по изготвяне на документи за отпускане на кредит от Стопанска ивестиционна банка АД – С.; претенция за сумата 40 000 лв. –стойността на извършения подобрения на недвижимия имот, върху който да се реализира проекта. Решаващият извод на съда за отхвърляне на тези претенции е тяхната недоказаност, тъй-като не е установена пряка причинна връзка между образуваното наказателно производство и извършените разходи, респк. пропуснатите печалби. Съдът изрично е посочил, че неосъществяването на проекта на ищеца по програма „С.” за реконструкция на ферма, закупуване на оборудване и племенни животни, за което е сключил договор с ДФ „З.”, няма връзка с наказателното производство. Съдът се е позовал на приложеното по делото писмо от 21. 8. 2008 г. на ДФ „З.” до ищеца, че не е спазил фиксираният в договора срок 31. 7. 2008 г.. Молбата му за удължаване на срока е подадена на 13. 8. 2008 г., след изтичане на преклузивния срок и самият ищец не е изпълнил задължението си да уведоми ДФ „З.” за настъпване на обстоятелства от значение за изпълнението на договора. В случая, ищецът е имал достатъчно време от 4. 12. 2007 г. когато е образувано наказателното производство до срока на договора 31. 7. 2008 г. да уведоми ДФ „З.” за настъпилите обстоятелства. При тази фактическа обстановка въззивният съд е приел, че няма пряка причинно-следствена връзка между започналото досъдебно производство и взаимоотношенията на ищеца с ДФ „З.” по одобрен инвестиционен проект, във връзка с който той е извършил разходи или е пропуснал приходи. По изложените съображения, касационният съд счита че няма основание за допускане на касация на въззивното решение по жалбата на ищеца Н..
По жалбата на Областна дирекция на МВР – С.:
Искането за допускане на касация е заявено на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Жалбоподателят счита, че въззивното решение в частта, с която е отхвърлено искането му за сумата 19 767 лв. разноски за юрисконсултско възнаграждение, е в противоречие с утвърдената практика на ВКС и този въпрос е от значение за точното прилагане на закона – чл. 10, ал.2 ЗОДОВ и за развитието на правото. Искането е необосновано. Разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК има предвид задължителната практика на ВКС, удостоверена в тълкувателни решения, каквито жалбоподателят не е посочил и представил, а цитираното решение на състав на ВС от 1959 год. не е част от задължителната практика. То е и неотносимо към настоящото дело, тъй-като предмет на спора не е иск по общия ред на чл. 45 ЗЗД, а иск по чл. 2 от специалния Закон за отговорността на държавата и общините за вреди. Този закон не прави разграничение на естеството на вредите – имуществени или неимуществени, като основание за отделна отговорност, а ги разглежда като едно цяло, при наличието на което отговорността възниква, а конкретното парично обезщетение е обусловено от доказването на вредите по вид и обем. По тези съображения не е налице основание за допускане на касация и по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Въззивният съд е приложил точно закона, като е приел, че съгласно чл. 10, ал. 2 ЗОДОВ ответникът има право на юрисконсултско възнаграждение сами при отхвърляне на иска по чл. 2 от закона изцяло. В случая, искът на Н. е уважен частично с присъждане на обезщетение за неимуществени вреди и той не дължи юрисконсултско възнаграждение на ответника ОД на МВР – С.. Искането на ОД на МВР – С. за допускане на касация на въззивното решение в частта за уважаване на иска за неимуществени вреди с присъждане на обезщетение в размер на 2000 лв. е неоснователно. Жалбоподателят твърди, че решението противоречи на практиката на ВКС, но не излага обосновани съображения в подкрепа на твърдението. Оспорването на изводите на решаващия съд, по принцип, не е нормативно основание за допускане на касация, а може да бъде преценявано при разглеждане на касационната жалба по същество по реда на чл. 293 ГПК, при вече допуснато касационно обжалване в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК.
По касационната жалба на П. на Р България:
Жалбоподателят счита, че въззивното решение в частта за уважаване на иска за обезщетение за неимуществени вреди в размер на 2000 лв. по отношение на П. противоречи на други решения на касационния съд /приложени по делото/. Посочено е, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправен въпрос от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото – основание за касация по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Жалбоподателят счита, че основание за ангажиране отговорността на П. по чл. 2, т. 2 ЗОДОВ е налице само при повдигнато и предявено обвинение, което впоследствие е признато за незаконно, а на ищеца Н. не е било повдигнато обвинение за извършено престъпление от общ характер. Въпреки това въззивният съд е осъдил П. да заплати обезщетение поради започнало и впоследствие прекратено наказателно производство, в който случай, според жалбоподателя, не може да се ангажира неговата отговорност.
Искането е неоснователно. Разпоредбата на чл. 2, т. 2 ЗОДОВ предвижда няколко хипотези за отговорността на П. и една от тях е наличието на образувано и впоследствие прекратено наказателно производство. Друга хипотеза за отговорността на П. е предявяване на обвинение в извършване на престъпление, за което лицето бъде оправдано. В случая съдът е приложил точно закона, като е осъдил П. да заплати обезщетение за вреди поради започване на наказателно производство срещу С. Н. за престъпление по чл. 212 НК, което впоследствие е прекратено с постановление от 1. 7. 2008 г. на Района прокуратура – С.. Жалбоподателят обосновава искането си като комбинира елементи от две отделни хипотези на чл. 2, т. 2 ЗОДОВ, но именно това представлява неточно позоваване на закона.
Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение от 7. 6. 2010 г. по гр. д. № 87/2010 г. на Бургаския апелативен съд по жалбата на С. Н. от [населено място], по жалбата на ОД на МВР – С. и по жалбата на П..
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: