О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 351
гр.София, 26.03.2010г.
в и м е т о н а н а р о д а
Върховен касационен съд на РБ, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и втори март. две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:НАДЕЖДА ЗЕКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
като разгледа докладваното от съдията Райчева гр.д.N23 описа за 2010 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Обжалвано е решение от 24.07.2009г. по гр.д. №450/2009г. на Пловдивски АС от “Е” А. , в частта му с която са уважени искове за обезщетения за имуществени и неимуществени вреди от трудова злополука, с правно основание чл.200 КТ. Жалбоподателят поддържа, че със същото е даден отговор на въпроса за справедливото обезщетяване на вредите от трудова злополука, който е разрешаван противоречиво от съдилищата.
Постъпила е касационна жалба и от ЗА. ”А” А. – трето лице помагач по делото, в частта му с която са уважени искове за обезщетения за имуществени и неимущестени вреди от трудова злополука, с правно основание чл.200 КТ. Поддържа, че с решението е даден отговор на материално правен въпрос от значение за изхода по спора в противоречие с практиката на ВКС и който е разрешаван противоревиво от съдилищата.
Ответникът И. П. И. в писмено становище поддържа, че не следва да бъде допускано косационно обжалване.
Върховния касационен съд, състав на четвърто г.о., като направи преценка за наличие предпоставките на чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК, приема за установено следното:
С въззивното решение съдът, като е отменил решение от 04.01.2009г. по гр.д. №2775/2007г. на Пловдивски ОС, е осъдил “Е” А. да заплати на И. П. сумата 60000лева обезщетение за неимуществени вреди от трудова злополука, както и обезщетение за имуществени вреди, произтичащи от разходи за лекарства и възстановителна терапия след злополуката, разлика в трудово възнаграждение и размера на пенсията за причинената му 100% неработоспособност. Съдът е приел за установено, че ищецът първоначално е бил шофьор в “Е”- гр. К., а с допълнително споразумение от 31.07.2006г. е бил преназначен в “Е” А. на длъжност “шофьор товарен автомобил”. При пътно транспортно произшествие на 24.11.2006г., при изпълнение на служебно задължение, е претърпял злополука – контузия в гръдната област и фрактура на гръбначен стълб, в резултат на което му е призната 100% неработоспособност, поради невъзможност да се движи и липса на нормална функция на пикочния мехур и дебелото черво. Съдът като е установил, че е извършено преобразуване на “Е”А. /към който е било “Е”- гр. К. и всички активи и пасиви са преминали към “Е”А. и с решение от 10.10.2006г. по ф.д. №1024/2000г. Старозагорски ОС е вписал тази промяна, както и промяна в наименованието, а именно “Е” А. , е приел че последният е работодател на пострадалия при злополуката работник и трудовото правоотношение не е прекъсвано по смисъла на чл.123, ал.1, т.5 КТ. Съдът при спазване разпоредбата на чл.52 ЗЗД по справедливост е определил обезщетението за неимуществени вреди от трудовата злополука и с помощта на вещо лице е определил размера на имуществените вреди, които търпи същият. Решението е постановено при участие на трето-лице помагач ЗА. ”А” АД.
За да обоснове допустимост на касационното обжалване съдът “Е” А. поддържа, че въпросът от значение за спора е за определянето на обезщетението по справедливост, който е разрешаван противоречиво от съдилищата и е от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото. Представя решение от 12.12.2008г. по гр.д. №470/2008г. на ВКС, решение от 16.01.2009г. по гр.д. №1729/2006г., решение от 01.10.2008г. по гр.д. №5086/2007г. и решение от 19.11.2008г. по гр.д. №1193/2006г. на ВКС, в които са определени други размери на обезщетения за неимушествени вреди от трудова злополука. Поддържа също, че е даден отговор и на същественият въпрос за точното определяне на понятието “работодател” с оглед разпоредбата на чл.123, ал.1, т.5 КТ, който е от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото.
В изложението си жалбоподателя ЗА. ”А” А. поддържа, че същественият въпрос е за точното определяне на понятието “работодател” с оглед разпоредбата на чл.123, ал.1,т.5 КТ. Поддържа, че този въпрос е разрешаван противоречиво от съдилищата. Представя определение от 18.03.2009г. по гр.д. №142/2009г. на ВКС, с което е допуснато касационно обжалване, но по въпрос касаещ срочността на договора, решение от 28.01.1997г. по гр.д. №4270/1996г., в което е прието, че при трудова злополука работника се обезщетява и за размера на неполучената от нето безплатна храна, решение от 08.07.2005г. по гр.д. №81/2003г. на ВКС, в което е прието, че дори срочният договор не изключва отговорността по чл.200 КТ, както и две решения неотносими към конкретния спор. Поддържа също така, че и въпросът за “справедливо” определяне размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди от трудова злополука.
Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о. намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.2 и 3 ГПК по поставеният в изложението и към двете жалби въпрос за точното определяне на понятието “работодател” с оглед разпоредбата на чл.123, ал.1,т.5 КТ. Въззивният съд е приел в решението си, че отговорността за обезщетяване на вреди от професионални заболявания е за онзи работодател, при който те са възникнали и са констатирани, докато е съществувало трудовото правоотношение и тъй като злополуката е настъпила докато ищецът е работел като “шофьор товарен автомобил” в “Е”- гр. К., то “Е” А. отговаря не защото ищецът е заемал тази длъжност при него към момента на злополуката, а защото се явява предприятие – приобретател по смисъла на чл. 123, ал. 1, т. 5 от КТ и върху него тежат задълженията, които “Е”- гр. К. е имало към своите работници. Задължението за обезщетяване на вреди от трудова злополука е именно такова, което по реда на чл. 123, ал. 4 от КТ е преминало към “Е” А. и това е основанието за ангажиране на отговорността на последното. По така разрешения въпрос не се установява наличие на противоречива практика на съдилищата от представяните към жалбите решения. По този въпрос не липсва и съдебна практика, нито съществуваща такава се налага да бъде променена съществуваща такава поради промяна на правните виждания по прилагането на разпоредби на закона, за да е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1,т.3 ГПК. Както предпоставките за обезщетяване на вреди от трудова злополука, така и хипотезата на преминаване на отговорността за тези вреди към предприятие по чл. 123, ал. 4 от КТ, са ясни, като по прилагането на материалноправните норми, уреждащи тези институти, в практиката няма затруднения. Разбирането на въззивния съд съответства на възприетото в теорията и практиката поради което не се налага намесата на ВКС нито за уеднаквяване на практиката, нито за изясняване на съдържанието на правните норми, уреждащи въпросните предпоставки.
Не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.2 и 3 ГПК и по другия поставен като основен за изхода по делото въпрос за критерият за определяне понятието ”справедливо обезщетение”, тъй като по този въпрос практиката на съдилищата е противоречива. Въззивният съд действително се е произнесъл в решението си по този материалноправен въпрос, но в съответствие с практиката на ВКС. В представените решения на състави на ВКС се приема, че справедливото обезщетяване, каквото изисква чл. 52 ЗЗД, на всички неимуществени вреди, означава съдът да определи точен паричен еквивалент на болките и страданията, на трайните поражения върху физическата цялост и здраве на пострадалото лице в във всеки отделен случай конкретно, а не по общи критерии. Определената сума пари в най-пълна степен следва да компенсира вредите. Пострадалото лице следва, както изисква закона и съдебната практика, да бъде обезщетено в пълен и справедлив размер и той е различен във всеки отделен случай.
Преценката на доказателствата, въз основа на които съдът е изградил вътрешното си убеждение, за това какъв следва да бъде размера на обезщетението, може да доведе до опорочаване на фактическите изводи на съда, а не на правните такива, поради което не представлява предпоставка за допустимост на касационното обжалване. Не е посочена противоречива практика на съдилища по приложение на чл.52 ЗЗД, която да касае идентични случаи, които да изискват с допускане на касационното обжалване да се извърши еднакво тълкуване на правната норма. Не се сочи и в двете жалби погрешна практика на ВКС, която следва да бъде изоставена, като с оглед променените икономически и социални условия на живот, следва да се даде ново тълкуване на разпоредбата на чл.52 ЗЗД, при наличие на постоянна такава даваща разрешение, че при определяне на обезщетение за неимуществени вреди при отговорност по чл.200 КТ по справедливост се изисква всяко обстоятелство да се преценява с оглед на конкретния случай.
Предвид изложените съображения, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 24.07.2009г. по гр.д. №450/2009г. на Пловдивски АС на основание чл.280, ал.1,т.2 и 3 ГПК по жалби на “Е” А. и ЗА. “А” АД.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: