О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 288
гр.София, 25.02.2013г.
в и м е т о н а н а р о д а
Върховен касационен съд на РБ, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на деветнадесети февруари, две хиляди и тринадесета година в състав:
Председател:НАДЕЖДА ЗЕКОВА
Членове: ВЕСКА РАЙЧЕВА
СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
като разгледа докладваното от съдията Райчева гр.д.N 1121 описа на ВКС за 2012 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288, ал.1 ГПК.
Обжалвано е решение от 18.06.2012г. по гр.д.№ 874 / 2011г., с което ОС Добрич е отхвърлил предявените от Я. А. Д. искове срещу [фирма], с правно основание чл.344, ал.1, т.1-3 КТ.
Жалбоподателят – Я. А. Д., чрез процесуалния си представител поддържа, че с обжалваното решение е съдът се е произнесъл по материалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС, които са разрешавани противоречиво от съдилищата и които са от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото – основания за допускане на касационното обжалване по чл.280, ал.1, т.1- 3 ГПК.
Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., като направи преценка за наличие предпоставките на чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК, приема за установено следното:
Касационно обжалване на решението на въззивния съд не следва да се допусне.
С обжалваното решение въззивният съд, като е отменил първоинстанционното решение, е отхвърлил предявените от Я. А. срещу [фирма] искове по чл.344, ал.1, т.1 и 2 КТ за отмяна като незаконосъобразно на уволнението, извършено със заповед от 01.02.2011 год. на изпълнителния директор на дружеството, с която трудовото му правоотношение е прекратено на основание чл. 328, ал. 1, т.4 КТ (при спиране на работа за повече от 15 работни дни), считано от 01.02.2011 г. и за възстановяването му на заеманата от него преди уволнението длъжност „началник-отдел „Капитално строителство и административен отдел”.
Установено е по делото, че трудовият договор на ищеца с ответното търговско дружество е сключен на 05.02.2001год., първоначално за длъжността ”технолог”, променяна с допълнителни споразумения, като последната заемана такава е „началник отдел Капитално строителство и административно обслужване”. Прието е, че със заповед от 08.10.2010г. на изпълнителния директор е спряна дейността на отдел “АО и КС “ поради отпаднала производствена необходимост, като на основание чл.120 КТ и считано от 11.10.2010год. петимата служители в отдела са били преназначени за срок до 45 календарни дни (09.10.2010- 22.11.2010 год. вкл.), при запазване на трудовите възнаграждение.
Установено е, че с писмо от 11.10.2010г. ищецът е уведомил изпълнителния директор, че поради нарушения на разпоредбата на 120 КТ отказва да приеме заповедта, тъй като няма обявен престой и производствена необходимост, не му е обособено работно място и работата не съответствала на квалификацията му. Установено е също така, че в този период на ищеца е било разрешено ползването на платен годишен отпуск в размер на 17 дни, считано от 13.10.2010г. до 04.11.2010г. вкл.
Прието е, че със заповед от 21.01.2011год. е спрян престоя на отдел „КС и АО” за датите 24.01.2011год. и 25.01.2011год., като на ищеца е възложено да изготви справка за фактури, подписани от него като получател на стоки и услуга, включваща описание на доставката и декларация, че е реално извършена за данъчни цели, като със същата заповед на ищеца е разрешено ползването на отпуск за датите 26.01.2011г. и 27.01.2011г. Установено е, че с издадена на 01.02.2011год. заповед на изпълнителния директор на търговското дружество, считано от същата дата е прекратено трудовото правоотношение на ищеца на основание чл. 328, ал.1, т.4 КТ, като му е изплатено обезщетение по чл.220 КТ за неспазения в цялост срок на предизвестието, като вещото лице е дало заключение, че за месеците декември 2010г. и януари 2011г. на ищеца е начислено и изплатено възнаграждение за положен труд.
Съдът е счел, че от цитираните по-горе заповеди на изпълнителния директор се установява, че е била спирана работата първоначално на отдел в предприятието, впоследствие на цялото предприятие, като до момента на уволнението на ищеца работата на отдела, в който е бил зает и изпълнението на неговите трудови задължения не са били възобновявани, а в това време работодателят се е възползвал от предоставени му от Кодекса на труда възможности да организира дейността в дружеството си, респективно работникът се възползвал от правата си да ползва отпуск на различни основания.
Съдът е изложил съображения за това, че при спирането на работата работодателят има на разположение няколко възможности: да промени едностранно мястото и характера на работата на работника за времето на престоя (чл.120 КТ); да даде на работника при продължителен престой платения му годишен отпуск без негово съгласие ( чл.173, ал.7КТ); да предложи на работника да ползва неплатен отпуск (чл.160 КТ ); да остави работника в престой и в зависимост от това дали престоя е по негова вина или не, да му плаща или не трудово възнаграждение (чл.267 КТ ); да уволни работника в случай, че поради спирането на работа престоят е продължил повече от 15 работни дни. Прието е, че въпросът за избор на която и да е посочените възможности, също е предоставен на волята на работодателя и в случай, че работодателят използва някоя от посочените възможности или е налице бездействие на работника по други причини, това време не се включва в периода на престой от повече от 15 работни дни като основание за уволнение, тъй като работникът се намира в друго правно положение.
Съдът е счел, че съставът на разпоредбата на чл.328, ал.1, т.4 КТ предпоставя кумулативно само фактическо състояние на престой на работниците и служителите, което да е резултат от спирането на работа и да е продължило повече от 15 дни, които предпоставки са установени по делото, поради което и извършеното уволнение е законно.
За да обоснове допустимост на касационното обжалване жалбоподателят, чрез процесуалния си представител поддържа, че в решението е даден отговор на правни въпроси от значение за спора: за това следва ли съда да обсъди всички доказателства по делото, може ли в хода на делото да се установява спиране на работата и престой, възможен ли е престой на закрито звено в предприятието, възможно ли е за престой да се зачита времето на работник в отпуск, възможен ли е престой по отношение на отделен работник, възнаграждението за престой като възнаграждение за отработени дни ли се отразява или като възнаграждение по чл.267, ал.1 КТ,забраната на работодателя спрямо работника за изпълняването на определена работа следва ли да се счита за престой ивъзможен ли е престой по отношение на лице което организира доставка на материални и оборудване. Поддържа, че са налице основанията по чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Представя решение от 02.06.1997г. по гр.д.№130/1997г., ІІІ г.о. на ВКС, в което е дадено тълкуване на понятието престой, решение от 20.01.2006г. по гр.д.№1806-2003г. ІІІ г.о.на ВКС, в което е прието, че престоят трябва да е реален, решение от 06.04.2004г. по гр.д.№1603/2002г. ІІІ г.о. на ВКС, в което е прието, че при престой работодателят може да прекрати трудовия договор, решение от 22.08.2005г. по гр.д.№373/2003г., ІІІг.о. на ВКС, в което е дадено тълкуване на понятието спиране на работата, решение от 05.11.2010г. по гр.д.№139/2010г. ІV г.о., в което е прието, че въззивният съд следва да изложи свои собствени изводи по поставения за разрешаване въпрос за нищожността на клауза в трудов договор, решение от 22.04.2010г.по гр.д.№1413/2009г. ІV г.о., в което е посочено, че предвидената от закона възможност за препращане към мотивите на първоинстанционния съд, не дава основание на въззивният съд да откаже изобщо излагането на собствени мотиви по съществото на спора. Представя и решения на състави на въззивни съдилища, за които няма данни да са влезли в сила и не следва да се вземат предвид при преценката за допустимост, както и определения по чл.288 ГПК неотносими към преценката за допустимост на касационното обжалване.
На поставения от жалбоподателя въпрос за това следва ли съдът да обсъди всички доказателства по делото съдът е дал разрешение в съответствие с практиката на ВКС, изразена и в постановеното по реда на чл.290 ГПК решение от 05.10.2010г. по гр. д. № 1623/2009г., І во г.о. на ВКС, според която при постановяване на решението съдът следва да съобрази по свое вътрешно убеждение всички доказателства които страните са ангажирали, както и техните доводи. Доколкото от мотивите на обжалваното решение е видно, че въззивният съд е изследвал въпроса за правата на страните, като е извършил преценка на всички събрани по делото доказателства, то не е налице соченото от жалбоподателя противоречие с постоянната практика на ВКС.
Посочените от жалбоподателя въпроси за това възможен ли е престой на закрито звено в предприятието, възможно ли е за престой да се зачита времето на работник в отпуск, възможен ли е престой по отношение на отделен работник, за това възнаграждението за престой като възнаграждение за отработени дни ли се отразява или като възнаграждение по чл.267, ал.1 КТ, за това забраната на работодателя спрямо работника за изпълняването на определена работа следва ли да се счита за престой и възможен ли е престой по отношение на лице което организира доставка на материални и оборудване, нямат характер на въпроси, чието разрешаване да е обусловило изхода на делото. Непосочването на правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. На практика с тези въпроси се търси отговор на въпроса дали уволнението е било законно и оттам дали решението, с което то не е отменено е правилно. За да приеме, че е налице спиране на работата съдът е направил конкретна преценка на доказателствата по делото, тъй като спиране на работата означава временно преустановяване на трудовата функция – на цялото предприятие, на негови отдели или на работата от определен вид. В случая е налице излагане на касационни оплаквания, свързани с основанията на чл.281, т.3 ГПК, които обаче следва да бъдат разгледани едва ако въззивното решение бъде допуснато до касационно обжалване. Върховният касационен съд не е задължен да изведе въпросите от изложението на касационната жалба, нито от сама нея, тъй като това би довело до нарушение на принципа за диспозитивното начало/чл.6 ГПК/. Изискването жалбоподателят да е формулирал правен въпрос по см. на чл.280 ГПК е общата и основна предпоставка за допустимост на касационното обжалване. Съгласно задължителното тълкуване, дадено в ТР№1/2009г-. на ОСГК ТК на ВКС, липсата на такъв въпрос е достатъчно основание касационното обжалване на решението да не бъде допуснато.
Ето защо Върховният касационен съд, състав на четвърто г. о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК по поставените от жалбоподателят въпроси.
Предвид изложените съображения, съдът
О п р е д е л и :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение от 18.06.2012г. по гр.д.№ 874 / 2011г. на ОС Добрич.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: