О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 590
гр.София, 18.05.2012г.
в и м е т о н а н а р о д а
Върховен касационен съд на РБ, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на петнадесети май две хиляди и дванадесета година в състав:
Председател:НАДЕЖДА ЗЕКОВА
Членове: ВЕСКА РАЙЧЕВА
СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
като разгледа докладваното от съдията Райчева гр.д.N1632 описа на ВКС за 2011 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Обжалвано е решение от 23.06.2011г. по гр.д.№4791/2011г., с което Софийски градски съд е уважил предявените от В. Т. срещу „Ш. Е. България” искове с правно основание чл.344, ал.1,т.1-3 КТ.
Жалбоподателят – [фирма] чрез процесуалния си представител поддържа, че с обжалваното решение съдът се е произнесъл по материалноправен въпрос, който е от значение за точното приложение на закона и развитие на правото.
Недоволен от така постановеното решение в частта му, с която е отхвърлен иск с правно основание чл.344, ал.1, т.3 КТ, е останал и В. Т. В.. Жалбоподателят поддържа, че съдът се е произнесъл по материалноправни въпрос в противорчие с практиката на ВКС, който е разрешаван противоречиво от съдилищата, който е от значение за точното приложение на закона и развитие на правото.
Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., като направи преценка за наличие предпоставките на чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК, приема за установено следното:
Касационно обжалване на решението на въззивния съд не следва да се допусне.
С обжалваното решение въззивният съд, като е отменил първоинстанционното решение, е признал за незаконно уволнението на В. Т., извършено със Заповед № 25 от 15.07.2010г., с която е прекратено трудовото правоотношение , възстановил го е на заеманата преди уволнението длъжност ”хигиенист” и е осъдил работодателя да му заплати обезщетение по чл.225, ал.1 от КТ за периода от 15.07.2010 до 15.01.2011г. в размер на 1915.81лв, ведно със законната лихва считано от 16.07.2010г. Съдът е установил, че на ищеца с ЕР №0891/176/22.10.09 на НЕЛК е призната 52 % нетрудоспособност и работодателят незаконосъобразно го е уволнил на основание чл. 330 ал.2, т.5 КТ. Прието е по делото, че работодателят не е доказал да има отказ на работника да заеме предложената му при трудоустрояване работа с оглед предписанието на здравните органи, тъй като от представена по делото заповед от 15.07.2010г. за преместване на подходяща работа “хигиенист” се установява, че същата е подписана от работника. Съдът е приел, че в случая намира приложение и разпоредбата на чл.333, ал.1, т.2 КТ и работникът се ползува със закрила при уволнение. Прието е, че издадената заповед е незаконосъобразна, след като работодателят преди уволнението и независимо от правното основание на заповедта за уволнение, не е взел разрешение от Инспекцията по труда. Изложение са съображения, за това, че при решаването на въпроса ползва ли се работникът от закрилата на чл.333, ал.1, т.2 КТ е без значение предписанието на съответния здравен орган дали е изпълнено или не от работодателя, както и дали е нарушена разпоредбата на чл.317 КТ, която по императивен начин е задължила работодателя да премести ищеца на подходяща нова работа съгласно предписанието на здравния орган. Съдът е приел за основателен и искът с правно основание чл.344, ал.1, т.2 КТ, като възстановил работника на заеманата отпреди уволнението благоприятна за него работа-“хигиенист”. Съдът като е взел предвид, че последната брутна заплата на ищеца преди уволнението е 319,31 лева и, че от Служебна бележка от Бюрото по труда се доказва, че в исковия период ищецът се е регистрирал като безработен, му е присъдил обезщетение за принудителна безработица за шест месеца в размер на 1915,81лева, като е отхвърлил иска до пълния му размер от 3 643 лева.
В изложение по чл.284, ал.3 ГПК жалбоподателят – [фирма], чрез процесуалния си представител поддържа, че в решението е даден отговор на материалноправния въпрос от значение за спора, а именно относно приложното поле на закрилата по чл.333, ал.1 КТ при уволнение по чл.330, ал.2, т.5 КТ, който е от значение за точното приложение на закона и развитието на правото.
Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о. намира, че не следва да бъде допускано касационно обжалване на въззивното решение по така поставения въпрос на основание чл.280, ал.1 ГПК. Същия не е от съществено значение за изхода на спора тъй като не е обусловил решаващите изводи на съда и не е подготвили формирането силата на присъдено нещо върху предмета на спора. В случая съдът е приел, че уволнението на основание чл.330, ал.2, т.5 КТ е незаконно, с основния мотив, че не е доказано работникът да е отказал да заеме предложената му работа. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това – в този смисъл е и т.1 от ТР№1/2009г. ОСГК ТК.
В изложение по чл.284, ал.3 ГПК жалбоподателят В. Т. В., чрез процесуалния си представител поддържа, че в решението е даден отговор на по материалноправния въпрос за размерите, в които следва да се присъди обезщетение по чл.344, ал.1, т.3 КТ в противоречие с практиката на ВКС, който е разрешаван противоречиво от съдилищата, който е от значение за точното приложение на закона и развитие на правото.
Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о. намира, че не следва да бъде допускано касационно обжалване на въззивното решение и по така поставения въпрос на основание чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК. На този въпрос е даден отговор в трайната практика на ВКС, изразена и в постановените по реда на чл.290 ГПК решения: решение от 28.06.2010г. по гр.д.№342/2009г., на ІVг.о. на ВКС и решение от 13.12.2011г. по гр.д.№1681/2010г. ІV г.о. на ВКС. В практиката се приема, че според разпоредбата на чл. 228, ал.1 КТ брутното трудово възнаграждение за определяне на обезщетенията по този раздел, т.е. включително и това по чл.225, ал.1 КТ, е полученото от работника или служителя брутно трудово възнаграждение за месеца, предхождащ месеца, в който е възникнало основанието за съответното обезщетение, или последното получено от работника или служителя месечно брутно трудово възнаграждение, доколкото друго не е предвидено. В случая се има предвид брутното трудово възнаграждение за последния отработен пълен месец, т.е за месеца, през който работникът или служителят е работил през всичките работни дни. Ако работникът или служителят не е работил през целия календарен месец, а само определени дни от него, то полученото възнаграждение не може да се определи като месечно. Приема се също така, че в случаите, когато искът е доказан по своето основание, но няма достатъчно данни за неговия размер, съдът определя размера по своя преценка или взема заключение на вещо лице (чл.162 ГПК, съответно на чл.130 ГПК (от 1952 г., отм.). С постановените решения е уеднаквена практиката на съдилища по поставения за разглеждане въпрос и не са налице нови обществени отношения, които да налагат нейната промяна.
Предвид изложените съображения, съдът
О п р е д е л и :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 -3 ГПК на решение от 23.06.2011г. по гр.д.№4791/2011г. на Софийски градски съд, по жалби на [фирма] и В. Т. В..
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: