О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1065
гр.София, 14.10.2010г.
в и м е т о н а н а р о д а
Върховен касационен съд на РБ, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на дванадесети октомври, две хиляди и десета година в състав:
Председател:Надежда Зекова
Членове: Веска Райчева
Светла Бояджиева
като разгледа докладваното от съдията Райчева гр.д.N800 описа за 2010 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Обжалвано е решение от 08.02.2010г. по гр.д.№ 242 / 2009г., с което Бургаски апелативен съд е отхвърлил исковете на [заличено наименование на фирма] срещу С. И. с правно основание чл.234, ал.3 КТ и чл.86 ЗЗД.
Жалбоподателят [заличено наименование на фирма] е изложил съображения за наличие предпоставката на чл.280, ал.1, т.1 и 2 ГПК за допускане касационното обжалване на решението.
Ответникът С. И. в писмено становище поддържа, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.
Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., като прецени наличие на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК, прие следното:
С обжалваното решение, съдът като е отменил решение от 07.10.2009г. по гр.д.№17/2009г. на Бургаски ОС е отхвърлил иск за сумата 20 816,45лева обезщетение за неизпълнено задължение по договор за повишаване на квалификацията от 01.03.2006г. и за сумата 1 743,91 лева лихви за забава. Съдът е приел, че на 24.03.2006г. е бил сключен договор между страните, като ответникът е приел да бъде обучен за повишаване на квалификацията му, с оглед назначаването му на длъжност “сервизен инжинер” на 24.02006г. и обучението е проведено. На 10.07.2007г. ответникът е поискал прекратяване на трудовия му договор на основание чл.325, ал.1 КТ и със заповед №29/11.07.2007г. договорът е прекратен по взаимно съгласие, като последният е бил задължен да заплати сумата 10 698 евро за неизпълнение договора за повишаване на квалификацията. Съдът е приел, че работникът е инициирал прекратяване на трудовия договор преди предвидения срок, в който е можел да направи това, а именно три години от завършване на обучението, но в договора не е посочена точно фиксирана сума, която да се дължи при неспазване на клаузи от същия – в т.9 е предвидено, че следва да се възстановят разходите по обучението, пропорционално на оставащия до изтичането на три годишния срок период от време, като в т.5 е прието, че пълната стойност на обучението се удостоверява в седмодневен срок от приключване на курса с надлежни фактури и заповеди за командировки и отчети, какви по делото не са представени. Прието е, че посоченото в т. 4 от договора, че обучението ще се на стойност 16 048,21 евро, не доказва реалното извършване на тези разходи, тъй като не е представен подробен списък на разходите към договора, съобразно договореното между страните, поради което ищецът жалбоподател не е доказал претенцията си, а изводи за основателността на иска не могат да се направят и от събраните по делото гласни доказателства, установяващи че курсът е провеждан в помещения на дружеството от по-старши служители.
В изложение към касационната жалба, за да обоснове допустимост на касационното обжалване жалбоподателят – работодател е посочил, че в решението е даден отговор на материалноправни въпроси от значение за изхода по конкретното дело, които са решени в противоречие с практиката на ВКС и са разрушавани противоречиво от съдилищата, а именно- за задължението на съда да извърши тълкуване волята на страните съобразно чл.20 ЗЗД, както и за предпоставките, при които може да се реализират правните последици от уговорена между страните неустойка при неизпълнение. Представя решения на състави на ВКС за това, че страните могат свободно да договарят размера на неустойка, която се дължи без доказване при неизпълнение. Жалбоподателят поддържа, че съдът се е произнесъл и по процесуален въпрос от значение за спора, а именно за задължението на съда да даде правна квалификация на иска, като изхожда от изложените в исковата молба фактически твърдения, съставляващи обстоятелствена част на съдържанието, в противоречие с практиката на ВКС. Представя решения на състави на ВКС в този смисъл.
По въпроса за задължението на съда да тълкува волята на страните по един договор въззивният съд е дал разрешение в съответствие и със задължителната практика на ВКС, намерила израз в решения от 26.07.2010г. по гр.д.№222/2009г., решение от 26.07.2010г. по гр.д.№420/2009г. и решение от 23.07.2010г. по гр.д.№856/2009г. на ВКС, в които е прието, че отделните уговорки на договора се преценяват във връзка една с друга и всяка една в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. Именно тълкувайки смисъла на договорната клауза съдът е достигнал до извод за неоснователност на предявения иск. Ето защо по този въпрос не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване визирани в разпоредбата на чл.280, ал.1, т.1-2 ГПК.
По поставения за разглеждане процесуален въпрос за задължението на съда да даде правна квалификация на иска, като изхожда от изложените в исковата молба фактически твърдения, съставляващи обстоятелствена част на съдържанието, съдът не се е отклонил от установената казуална практика на ВКС, в която се приема, че съдът определя квалификацията на спорното право от твърденията в исковата молба, а не от доказателствата. С оглед принципа на диспозитивното начало съдът е длъжен и е властен да се произнесе само по правопораждащите фактически твърдения, изложени в исковата молба, в който смисъл е и даденото разрешение на този процесуален въпрос в задължителната практика на ВКС – решение от 24.09.2020г. по гр.д.№1720/2009г. на ВКС. Ето защо не са налице основанията за допускане на касационно обжалване по този въпрос по чл.280, ал.1,т.1 и 2 ГПК.
Що се касае до поставения в изложението по чл.284, ал.3 ГПК въпрос за предпоставките, при които може да се реализират правните последици от уговорена между страните неустойка при неизпълнение, то този въпрос не е от значение за изхода по конкретното дело, а допускането на касационен контрол е в зависимост от наличието на такъв въпрос. Това изискване, свързано с разпоредбата на чл.280, ал.1 ГПК, означава въззивният съд с атакувания съдебен акт да е разрешил точно такъв правен въпрос да се е отклонил от установената задължителна практика на ВКС. Такъв въпрос не е разрешаван от съда в обжалваното решение, който се е произнесъл единствено за последиците от неизпълнение на трудов договор визирани в разпоредбата на чл.234, ал.3, т.2 КТ, а не е предявена и разгледана от съда претенция по чл.92 ЗЗД.
Предвид изложените съображения, съдът
О п р е д е л и :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 08.02.2010г. по гр.д.№ 242 / 2009г. на Бургаски апелативен съд по жалба на [заличено наименование на фирма], на основание чл.280, ал.1, т.1 и 2 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: