О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1420
София 11.12.2013г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, ГК,ІV г.о.в закрито заседание на трети декември през две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА ЗЕКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
при секретаря…………………….. и в присъствието на прокурора………………..
като изслуша докладваното от съдията Светла Бояджиева гр.дело № 4433 по описа за 2013 год.за да се произнесе,взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по повод подадена касационна жалба от А. Д. П. чрез пълномощник адв.Б. И. срещу решение № 130 от 11.03.13г.по в.гр.дело № 35/13г.на Пловдивския апелативен съд.С него е потвърдено решение № 1601/1.11.12г.по гр.дело № 1462/12г.на Окръжен съд-Пловдив в частта,с която е осъдена П. на РБ да заплати на А. Д. П. сумата 5000 лв обезщетение на основание чл.2 ал.1 т.2 ЗОДОВ за неимуществени вреди,както и на същото основание сумата 50 лв за имуществени вреди,ведно със законната лихва върху сумите,считано от 11.05.09.до окончателното изплащане,като за разликата до пълните предявени размери – 70 000 лв обезщетение за неимуществени вреди и 300 лв – имуществени вреди и за законната лихва за периода от 7.07.2003г.до 15.05.2007г.исковете са отхвърлени.Със същото решение е отменено първоинстанционното решение в частта,с която е присъдена законната лихва върху сумите 5000 лв и 50 лв за периода от 15.05.07г.до 11.05.09г. и искането за присъждане на законната лихва върху присъдените обезщетения за посочения период е отхвърлено поради основателност на заявеното от ответника възражение за погасяване на претенцията в тази й част по давност при условията на чл.111 б.”в”ЗЗД.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК жалбоподателят сочи основанията по чл.280 ал.1 т.1 –т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.Прилага решение № 1048 от 18.07.01г.по гр.дело № 1022/00г.на ІV го.на ВКС,постановено по реда на отм.ГПК и решения на ОС-Пазарджик,ОС – Ловеч;РС – Плевен,ОС-Пловдив,АС-Пловдив,за които няма данни да са влезли в сила,поради което не формират съдебна практика.В самото изложение се правят и оплаквания за неправилност на решението поради необоснованост.
Върховният касационен съд,състав на Четвърто гражданско отделение,като направи преценка за наличие на предпоставките на чл.280 ал.1 ГПК ,приема за установено следното:
Касационната жалба е процесуално допустима.Подадена е срещу решение по въззивно дело с цена на иска над 5 000 лв от надлежна страна в процеса.
В разглеждания случай обаче не са налице основанията по чл.280 ал.1 т.1 и т.2 ГПК за допускане на касационно обжалване.Въпросите: приложимо ли е правилото на чл.111 б.”в”ЗЗД в случаите на непозволено увреждане и в частност на чл.2 ал.1 т.2 ЗОДОВ ;за вреди от непозволено увреждане лихвата мораторна ли е или компенсаторна ,от кой момент се дължи и какъв е нейния размер,не са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС,в т.ч.и с приложеното решение № 1048 от 18.07.01г.по гр.дело № 1022/00г.на ІV г.о.на ВКС,постановено по реда на отм.ГПК.Трайната съдебна практика безпротиворечиво приема,че при непозволено увреждане лихвите са компенсаторни,а не мораторни и те се дължат от деня на увреждането,когато вземането е станало изискуемо.Досежно размера на дължимата лихва същата не следва да се присъжда в определен размер ,а задължение на съда е да посочи началния момент на тази лихва.Размерът й се изчислява в изпълнителния процес в зависимост от плащане на главното задължение.Дължимата лихва за вземане от непозволено увреждане се погасява с тригодишна давност. Обжалваното решение не се разминава по правни изводи с изложеното по-горе.Законната лихва върху обезщетенията за неимуществени и имуществени вреди е присъдена от началния момент,без да е изчислена като глобална сума; при посочване на началния момент въззивният съд е съобразил,че са приложими общите правила по чл.111 б.”в”ЗЗД и е уважил направеното от ответната страна възражение за изтекла погасителна давност.
Въпросът : „осиновяването само по реда на чл.105 СК ли се установява; възможно ли е да бъде разкрито по друг начин; ако лице научи от справки за съдимост ,издадено по искане на органи по разследването под ръководството на прокуратурата,че майка му е различна от известната му от раждането му до навършване на 38 години и различна от това,което сочи удостоверението му за акт за раждане това разкриване на тайната на осиновяването ли е”, не е основание за допускане на касационното обжалване по чл.280 ал.1 т .3 ГПК.Такива факти въззивният съд не е приел за установени.Счел е ,че от доказателствата по делото не може да се направи извод,че ищецът П. е бил осиновен и че едва в хода на наказателното производство е узнал за това.По въпроси,които не са от значение за изхода на делото, касационно обжалване не следва да бъде допускано.
Не е налице основанието по чл.280 ал.1 т.3 ГПК и по въпроса: „когато в договора за правна защита и съдействие в наказателното производство ,по което подсъдимият е оправдан, е отбелязано договореното възнаграждение,това имуществена вреда ли е и следва ли съдът в производството по чл.2 ал.1 т.2 ЗОДОВ да присъди тези разноски в полза на ищеца”.Липсват аргументи какво е значението на този въпрос за точното прилагане на закона,както и за развитие на правото.В съответствие със закона и съдебната практика въззивният съд е присъдил като имуществени вреди само действително направените разходи за адвокатско възнаграждение.
Въпросът относно определяне размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди от водено незаконно наказателно производство по справедливост също е разрешен в съответствие със задължителната практика на ВКС,в т.ч.ТР № 3/04.на ОСГК на ВКС,тъй като при подлежащите на обезщетяване вреди и размера на обезщетението съдът е спазил изискването да подходи конкретно съобразно установеното по делото.В утвърдената съдебна практика се приема,че справедливото обезщетяване,каквото изисква чл.52 от ЗЗД,на всички неимуществени вреди,означава съдът да определи точен паричен еквивалент на болките и страданията,на трайните поражения върху физическата цялост и здраве на пострадалото лице във всеки отделен случай конкретно,а не по общи критерии.Пострадалото лице следва,както изисква закона,да бъде обезщетено в пълен и справедлив размер и той е различен за всеки отделен случай.В този смисъл са решение № 407 от 26.05.10г.,по гр.дело № 1273/09г.на ВКС,ІІІ г.о.,решение № 708 от 14.01.11г.по гр.дело № 1389/09г.на ВКС,ІV г.о.,решение № 832 от 10.12.10г.по гр.дело № 593/10г.на ІV г.о.,решение № 302 от 4.10.11г.по гр.дело № 78/11г.на ВКС,ІІІ г.о. и др.,постановени по реда на чл.290 ГПК,в които е даден отговор на въпроса относно съдържанието на понятието”справедливост”като критерий за определяне на паричния еквивалент на моралните вреди ,който включва винаги конкретни факти,относими към стойността ,която засегнатите блага са имали за своя притежател и в този смисъл той не е абстрактно понятие.Съгласно ТР № 1/10г.на ОСГТК на ВКС съдилищата са длъжни да се съобразяват с указанията по тълкуване на закона,дадени в решенията,постановени по реда на чл.290 ГПК,поради което не се налага да се даде ново тълкуване на разпоредбата на чл.52 ЗЗД при наличие на задължителна практика.
Предвид на горното,ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД,ІV г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване решение № 130 от 11.03.13г.,постановено по в. гр.дело № 35/13г.на Апелативен съд – Пловдив.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.