4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 616
гр.София, 27.04.2011г.
в и м е т о н а н а р о д а
Върховен касационен съд на РБ, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на деветнадесети април, две хиляди и единадесета година в състав:
Председател:НАДЕЖДА ЗЕКОВА
Членове: ВЕСКА РАЙЧЕВА
СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
като разгледа докладваното от съдията Райчева гр.д.N 1781 описа за 2010 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Обжалвано е решение от 18.01.2010г. по гр.д.№ 2162 / 2004г., с което Софийски градски съд е отхвърлил искове с правно основание чл.97, ал.3 и 4 ГПК/отм./
Жалбоподателката Н. В. Т. поддържа, че с обжалваното решение е съдът се е произнесъл по процесуални въпроси в противоречие с практиката на ВКС и е от значение за точното приложение на закона. Моли да бъде допуснато касационното обжалване и да се отмени обжалваното решение като неправилно.
Жалбоподателката С. В. Т. поддържа, че с обжалваното решение е съдът се е произнесъл по процесуални въпроси в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното приложение на закона и развитието на правото. Моли да бъде допуснато касационното обжалване и да се отмени обжалваното решение като неправилно.
Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., като направи преценка за наличие предпоставките на чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК, приема за установено следното:
Касационно обжалване на решението на въззивния съд не следва да се допусне.
С обжалваното решение въззивният съд е отхвърлил искове с правно основание чл.97, ал.3 и 4 ГПК /отм./ за установяване неистинност на документи и за установяване на престъпно обстоятелство – деклариране на неверни данни, от значение за гражданско правоотношение, всички те представени и обсъждани по повод молбите за отмяна на решение по гр.д.№1759/1970г. на Софийски ГС, с което е признато за установено по отношение на В. Т., че П. В. е собственик на 1/2идеална част от жилищна сграда и дворно място в[населено място]. Жалбоподателките – ищци в производството, са наследници на В. Т. и са поискали да се признаят документи, свързани с производство по ЗОГПНС за неистински- декларации, писма, удостоверения, както и да се признае, че декларация, подадена по реда на ЗОГПНС от 18.05.1948г. не изготвена от посоченото в нея лице – С. Д.. Съдът е приел за установено, че не са събрани доказателства по делото, от които да се установява, че праводателят на ответниците по иск и по жалба В. и З. Д. – П. Д., сам или чрез другиго е участвувал с съставянето или поправка на процесиите документи, с намерение да се възползува от тях и да ги е приложил по преписката по ЗОГПНС. Съдът е установил, че макар и в някои от документите да има внесени поправки, заличавания и добавки, то не е установено и към кой момент са извършени същите, поради което не може да се приеме за доказано и установено престъпно поведение, довело до създаване и използуване на документи с невярно съдържание от праводателя на ответниците, както и че изявленията съдържащи се в писмените документи, свързани с производство по ЗОГПНС, не са направени от лицата, посочени като автори на същите.
Жалбоподателката Н. В. е изложила съображения, защо следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение, като се е мотивирала, че е даден отговор на процесуални въпроси в противоречие с практиката на ВКС, които са от значение за точното приложение на закона и развитието на правото, а именно относно задължението на съда да обсъди всички доказателства в съвкупност при издирване на приложимия материален закон и за разпределението на доказателствената тежест при искове с правно основание чл.97, ал.3 и 4 ГПК/отм./.
Върховният касационен съд намира, че не са налице посочените в тази жалба жалбата основания- чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК за допускане на касационното обжалване. Действително въпросът за точното приложение на процесуалната норма, визирана в чл.188 ГПК/отм./ е съществен, но на него въззивният съд в обжалваното решение е дал отговор в съответствие с трайната практика на ВКС. Съгласно същата се приема, че разпоредбата на чл.188 ГПК/отм./ задължава съдът да обсъди и прецени всички доказателства и доводите на страните по свое убеждение, а съгласно П №1/1953г., на Пленума на Върховния съд съдът трябва конкретно, точно и ясно да каже в решението си какво приема за установено относно фактическите положения, да каже върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка. В същия смисъл е и задължителната практика на ВКС, изразена в решение от 15.02.2011 година по гр.д.№1713/2009г. ВКС, решение от 19.5.2010 г. по гр.д.№257/2009 г. на ІV г.о. на ВКС, решение от 23.4.2010 г. по гр.д.№427/2009 г. на ІV г.о на ВКС и решение от 28.4.2010 г. по гр.д.№3972/2008 г. на ІV г.о.ВКС, в която е прието, че е необходимо обсъждането на всички събрани по делото доказателства, заедно и поотделно, както и на всички доводи на страните, свързани с твърденията им, като съдът формира фактическите си и правни изводи по съществото на заявения за разрешаване спор след преценка на всички относими доказателства във връзка с доводите на страните и съобразно правилата за разпределение на доказателствената тежест, след издирване на приложимия материален закон. А когато по делото са събрани разноречиви доказателства, съдът трябва мотивирано да каже защо и на кои вярва и на кои не вярва и защо ги счита недостоверни, като обсъди и прецени критически свидетелските показания, доводите на страните и въобще всички доказателства по делото и след обсъждането и преценка определя кои факти приема за установени по делото. В конкретния случай съдът именно в съответствие с тази практика е приел, че не са установени твърдените от жалбоподателката факти и е отхвърлил предявения от тях иск.
Жалбоподателката С. В. поддържа, че с обжалваното решение е съдът се е произнесъл по процесуални въпроси в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното приложение на закона и развитието на правото, а именно относно предмета на доказване по предявен иск с правно основание чл.97, ал.3 ГПК/отм./ и такъв с правно основание чл.97, ал.4 ГПК/отм./ и за задължението на съда да даде точната правна квалификация.
Настоящият съдебен състав намира, че и тези въпроси не обуславят допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК. Отговорът на същите е даден в съответствие с Тълкувателно решение № 11 от 3.I.1967 г., ОСГК, в което е прието, че законът в чл.97, ал.4 ГПК предоставя на гражданския съд да се произнесе с установителен иск в отделен процес относно това дали извършеното деяние е престъпление и кой е извършителят. Установяването на престъпно обстоятелство по реда и на основание чл.97, ал.4 ГПК (отм.) изисква доказване на всички елементи на престъпния състав, по делото елементите на обективната страна на престъплението не са установени с доказателствените средства на ГПК, в какъвто смисъл е и дадения отговор на тази въпрос в обжалваното решение, в което е прието, че за съставомерността от обективна страна е необходимо не само установяване факта на съставяне на неистински частен документ, но и употребата му от деец на престъплението, за да докаже, че съществува едно гражданско правоотношение, в какъвто смисъл се е произнесъл и въззивния съд в обжалваното решение.
И по въпроса относно предмета на доказване по предявен иск с правно основание чл.97, ал.3 ГПК/отм./ въззивният съд е дал разрешение в съответствие с практиката на ВКС изразена и в решение от 26.01.2010 г. на ВКС по гр. д. № 4882/2008 г., I г. о. на ВКС, решение от 29.11.2010г. по гр.д.№280/2010г. на ВКС и решение от 14.04.2011г. по гр.д.№1067/2010г.,ІІІ г.о. на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК. В същата е прието, че искът по чл.97, ал.3 ГПК /отм./ е иск за установяване само на обстоятелството, че съдържащото се в писмения документ изявление не е направено от лицето, посочено като негов автор. Същият се явява иск, основан на доводи за оспорване авторството, когато записаното изявление не е направено от лицето посочено като негов издател, които обстоятелства следва да бъдат доказани от страна, претендираща неистиността му. Именно такъв иск е разгледал и въззивният съд в обжалваното решение, но е приел, че същият е неоснователен, тъй като соченият документ не съдържа факти с правно значение за един граждански спор. Съдът е дал отговор на поставения въпрос в съответствие с практиката, която е постоянна и не се налага промяната й чрез ново тълкуване на правната норма.
Предвид изложените съображения, ВКС, състав на четвърто г.о
О п р е д е л и :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК на решение от 18.01.2010г. по гр.д.№ 2162 / 2004г. на ГС София по жалби на Н. В. Т. и С. В. Т..
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: