О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 317
гр.София, 06.03.2013г.
в и м е т о н а н а р о д а
Върховен касационен съд на РБ, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на пети март две хиляди и тринадесета година в състав:
Председател:НАДЕЖДА ЗЕКОВА
Членове: ВЕСКА РАЙЧЕВА
СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
като разгледа докладваното от съдията Райчева гр.д.N 1178 описа на ВКС за 2012 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288, ал.1 ГПК.
Обжалвано е решение от 13.06.2012г. по гр.д.№1402/2012г., с което ОС Варна е уважил искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1 и 2 КТ.
Жалбоподателят – [фирма], чрез процесуалния си представител поддържа, че в решението е даден отговор на правни въпорси от значение за спора в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното приложение на закона и развитие на правото.
Ответникът С. С. К., чрез процесуалния си представител, в писмено становище поддържа, че не следва да се допуска касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., като направи преценка за наличие предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, приема за установено следното:
Касационно обжалване на решението на въззивния съд не следва да се допусне.
С обжалваното решение въззивният съд, като е отменил първоинстанционното решение, е признал за незаконно и е отменил прекратяването на трудовото правоотношение на С. С. за длъжност “главен камериер”, считано от 02.10.2011г. и я е възстановил на заеманата преди прекратяването на правоотношението длъжност, а именно “главен камериер” при [фирма].
Съдът е счел, че ищцата-ответник по жалба, е била в трудово правоотношение с ответника за неопределен срок като е заемала длъжността “главен камериер”. Установено е, че с предизвестие изх. №611/30.09.2011г., подписано за работодател от А. В. и връчено от същата, ищцата е уведомена, че поради съкращение в щата и се прекратява трудовото правоотношение, считано от 02.10.2011г. Като дата на връчване е посочено 30.09.2011г.- 16,50ч. и двама свидетели са удостоверили, че ищцата е отказала да подпише и получи предизвестието. Съдът е счел, че редовното връчване на предизвестието при условията на отказ обаче не поражда правни последици, тъй като оторизиран да упражни правото да прекрати правоотношението със заповед или респективно да връчи предизвестие с изтичане срока на което се счита, че правоотношението е прекратено без дори да е нужно издаване на нарочна заповед, съобразно нормата на чл.335, ал.2, т.2 КТ, е единствено работодателят. Прието е, че няма пречка същият да делегира тези права на трето лице по изключение, но в случая валидно делегиране не е налице.
Прието е също така, че правоотношението не е прекратено и със заповед от 30.09.2011г., наречена “споразумение за освобождаване”, тъй като същата не е подписана от служителя, а и не изхожда от работодателя, а от неоправомощено лице – В., както и със Заповед №612/01.10.2011г., в която като работодател са посочени двама от членовете на директорите, а е подписана само от един от членовете на Съвета на директорите, който не може да упражнява самостоятелно правата на работодател, а само заедно с другия член с оглед уредените правомощия в устава на дружеството и вписано в Търговския регистър решение за осъществяване представителството на дружеството. Посочено е, че от представените удостоверения за актуално състояния на ответното дружество е видно, че същото се представлява самостоятелно от Председателя на Съвета на директорите, както и само заедно от всеки двама от останалите членове на Съвета на Директорите и така предвидената в устава на дружеството представителна власт не може да бъде променяна с изрично пълномощно в обратния смисъл.
Съдът е счел, че доколкото валидно изразена воля от работодателя за прекратяване на правоотношението не е изразена, ирелевантно е да се коментира обстоятелството дали ищцата е била в отпуск по болест и дали забраната на чл.333, ал.1, т.4, КТ е дерогирана.
Прието е, че трудовото правоотношение на ищцата не е прекратено нито с представеното предизвестие, нито с приложените заповеди и предвид факта, че трудовият договор на ищцата е такъв с неопределен срок, то следва да бъде уважен и иска й за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност.
В изложението по чл.284, ал.3 ГПК жалбоподателят – работодател, чрез процесуалния си представител поддържа, че с обжалваното решение е даден отговор на процесуален въпрос за това е длъжен ли е съдът да следи на основание чл.101 ГПК за наличие на валидно учредена представителна власт на пълномощника по делото, както и следва ли пълномощното по чл.33 ГПК да бъде подписано от двама членове на Съвета на директорите, когато това е предвидено в устава и може ли акт за прекратяване на трудовото правоотношение да бъде издаден от упълномощено от работодателя лице, в случаите когато едното от двете представлява дружеството лица е упълномощило другото с нотариално заверено пълномощно. Поддържа, че тези въпроси са разрешени в противоречие с практиката на ВКС и са от значение за точното приложение на закона и развитие на правото. Представя определение на ОС Ямбол от 23.02.2010г. по гр.д.№2/2010г., определение от 21.05.2009г. по гр.д.№161/2009г.,ІV. г.о. на ВКС, неотносими към преценката по чл.280 ГПК, решение от 01.02.2012г.по гр.д.№1033/2011г., ІV г.о. на ВКС, в което е прието, че работодателят може да отправя волеизявленията си към другата страна по трудовото правоотношение чрез представител, включително изявлението за прекратяване на договорната връзка между тях, решение от 23.07.2010г. по гр.д.№ 468/2009т., ІVг.о. на ВКС, в което е прието, че във всички случаи на прекратяване на трудовото правоотношение следва да има яснота /мотиви/ за основанието, на което се извършва, както с оглед защитата на работника или служителя, така и поради правните последици и решение от 25.03.2011г. по гр.д.№1112/2010г. ІV г.о. на ВКС, в което е прието, че в тежест на работодателя е да докаже, че уволнението е извършено от лице разполагащо с работодателска власт било при условията на заместване или по делегация, по надлежно овластяване.
При тези данни по делото Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК по поставените в изложението въпроси. По въпроса може ли акт за прекратяване на трудовото правоотношение да бъде издаден от упълномощено от работодателя лице, в случаите когато едното от двете представлява дружеството лица е упълномощило другото с нотариално заверено пълномощно е дадено разрешение от въззивния съд е в съответствие с практиката на ВКС, намерила израз и в представените от жалбоподателя решения, постановени по реда на чл.290 ГПК. Съобразявайки се с тази практика съдът е приел, че трудовото правоотношение с работничката на е прекратено от надлежно упълномощен представител на жалбоподателя, поради което е незаконно.
По въпроса за това е длъжен ли е съдът да следи на основание чл.101 ГПК за наличие на валидно учредена представителна власт на пълномощника по делото, както и следва ли пълномощното по чл.33 ГПК да бъде подписано от двама членове на Съвета на директорите, когато това е предвидено в устава не е налице общото основание по чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като същият не е съществен за изхода на спора. Материалноправният или процесуалноправният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Произнасянето на съда по действително съществуване на твърдяното субективно право или правоотношение, представлява разрешаване на значимия за конкретния спор правен въпрос, изведено в чл.280, ал.1 ГПК като общо основание за допускане на касационно обжалване. Основанията за допускане до касационно обжалване, са различни от общите основанията за неправилност на въззивното решение/чл.281, т.3 ГПК/. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба/чл.290, ал.1 ГПК/./ в този смисъл т.1 ТР№1/2009г. ОСГК и ТК на ВКС/.
На ответницата по жалба не следва да бъдат присъдени поисканите разноски, тъй като липсват доказателства същите реално да са направени. В представения пред настоящата инстанция договор за правна помощ е посочено, че адвокатското възнаграждение в размер на 250 лева е договорено, но няма данни да е заплатено.
Предвид изложените съображения, съдът
О п р е д е л и :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 13.06.2012г. по гр.д.№1402/2012г. на ОС Варна.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: