О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1449
София 22.10.2009г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, ГК ,ІV г.о.в закрито заседание на деветнадесети октомври през две хиляди и девета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА ЗЕКОВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИО ПЪРВАНОВ
СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
при секретаря…………………….. и в присъствието на прокурора………………..
като изслуша докладваното от съдията Светла Бояджиева гр.дело № 1145 по описа за 2009 год.за да се произнесе,взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 от ГПК.
Постъпила е касационна жалба от В. Х. ,Д. Ч. и Л. Б. чрез процесуалния представител адв. С от САК срещу решение № 674 от 30.12.08г.по гр.дело № 966/07г.на Благоевградския окръжен съд,с което е обезсилено решение № 293А/14.06.04г.на Районен съд-Разлог по гр.дело № 161/99г.като постановено по нередовна искова молба и вместо него е постановено друго,с което са отхвърлени предявените от В. Г. Х. ,Д. И. Ч.н,М. Д. Р. и Л. Д. Б. против Б. Н. Г. ,К. Н. Г. ,Л. Н. Г.,Б. Г. Г. и И. Г. Г. искове с правно основание чл.14 ал.4 от ЗСПЗЗ.
Към касационната жалба е приложено изложение за допустимост на касационното обжалване. Касаторите считат,че въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС,противоречиво разрешавани от съдилищата и от значение за точното прилагане на закона,както и за развитие на правото.
Върховният касационен съд,състав на четвърто гражданско отделение,като направи преценка за наличие на предпоставките на чл.280 ал.1 от ГПК ,приема за установено следното:
Касационно обжалване на решението на въззивния съд не следва да се допусне.
В разглеждания случай не е налице основанието по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК –разрешен от въззивния съд правен въпрос в противоречие с практиката на ВКС. Повдигнатият процесуалноправен въпрос относно правомощията на въззивния съд при нередовна искова молба е разрешен в обжалваното решение съобразно задължителната практика на ВКС – ТР № 1 от 17.07.01г. В т.4 е прието,че въззивният съд може сам като инстанция по същество да приложи чл.100 от ГПК за да отстрани нередовността на исковата молба като в зависимост от изпълнение на указанията в тази насока ще разгледа основателността на въззивната жалба или ще обезсили първоинстанционното решение и постанови прекратяване на производството. Като се е произнесъл по материалноправния спор по същество въззивният съд е процедирал съгласно правомощията си,визирани в цитираното тълкувателно решение на ВКС.
Материалноправният въпрос относно кръга на правоимащите по чл.10 ал.1 от ЗСПЗЗ е разрешен в съответствие с ТР № 1 от 19.05.04г.на ВКС. В т.3 е прието,че с частните завещателни разпореждания – чл.16 ал.2 от ЗН наследодателят се разпорежда с определено,точно индивидуализирано имущество в полза на друго лице за времето след смъртта му и му придава качеството на заветник. По силата на завета лицето бенефициер става собственик на конкретното имущество след смъртта на завещателя,тъй като заветът има пряк транслативен ефект,но само и доколкото завещаната вещ се намира в патримониума на завещателя – чл.19 ал.1 от ЗН. След като основанието да се зачете частното завещателно разпореждане е наличието на вещта в патримониума на завещателя към момента на откриване на наследството,то ако към този момент няма завършена административна процедура по възстановяване на собствеността на конкретен земеделски имот с решение на ОСЗГ,заветът е недействителен по общите правила на ЗН. Реституираните по ЗСПЗЗ земеделски земи съставляват новооткрито наследство според законовата дефиниция на чл.91а от ЗН и като имущество се прибавят към имуществото на наследодателя след негова смърт. Заветникът не е наследник,а кредитор на наследството и няма качеството на правоимащо лице по смисъла на чл.10 ал.1 от ЗСПЗЗ. Такава е настоящата хипотеза. С оглед характера на завещателното разпореждане от 25.03.91г.,извършено от праводателката на ищците П с конкретни имоти в тяхна полза, налице е завет по смисъла на чл.16 ал.2 от ЗН. Към момента на откриване на наследството–15.03.92г.земеделските земи не са принадлежали към имуществото на наследодателката,поради което заветът не е произвел правно действие на основание чл.19 ал.1 от ЗН.
Не е налице и основанието по чл.280 ал.1 т.2 от ГПК-решен от въззивния съд правен въпрос,разрешаван противоречиво от съдилищата. Противоречива съдебна практика е налице когато един и същ въпрос е решен по различен начин в обжалваното решение и друго влязло в сила решение на гражданския съд,не и различното произнасяне на двете съдебни инстанции по конкретния казус. Въпросът относно правните последици на решението на ПК за възстановяваване на земеделски земи по ЗСПЗЗ е разрешен от въззивния съд в съответствие със съдебната практика,в т.ч.приложеното решение № 24/99г. по гр.дело № 1912 /97г.на ВКС. Прието е,че процедурата по възстановяване на собствеността по ЗСПЗЗ в стари,реални граници се счита за завършила с решението на ОСЗГ/ ПК /,в което земите са индивидуализирани по граници,придружено със скица – чл.18ж ал.1 от ППЗСПЗЗ.
Не е налице и хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 от ГПК за допускане на касационното обжалване. За да е налице това основание следва разрешен от въззивния съд правен въпрос да е от значение за точното прилагане на закона,както и за развитие на правото –т.е. когато произнасянето на съда е свързано с тълкуване на закона,което ще доведе до отстраняване на непълноти или неясноти на правни норми,когато съдилищата изоставят едно тълкуване на закона,за да възприемат друго и т.н.,каквато не е настоящата хипотеза. Материалноправните въпроси за правните последици на решенията на органа по реституция и за момента на приключване на процедурата по възстановяване на собствеността са разрешени в съответствие с трайната практика на съдилищата по приложение на материалния закон. Не са изложени конкретни аргументи как приетото от въззивния съд разрешение влиза в конфликт с точното прилагане на закона и е от значение за развитието на правото,при наличие на утвърдена съдебна практика.
Направените в жалбата оплаквания за нарушение на материалния и процесуалния закон касаят пороци на решението,които не могат да обусловят основание за допускане касационното обжалване. Тези доводи биха могли да се квалифицират като основания за касационно обжалване по чл.281 т.3 от ГПК при вече допусната касация,но не са основания за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 от ГПК.
Въз основа на изложеното следва,че не са налице предпоставките на чл.280 ал.1 от ГПК,поради което не следва да се допуска касационно обжалване.
Предвид на горното,ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД,ІV г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване решение № 674 от 30.12.08г.,постановено по гр.дело № 966/07г.на Благоевградския окръжен съд по жалба на В. Х. ,Д. Ч. и Л. Б.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.