О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 138
гр.София, 30.01.2013г.
в и м е т о н а н а р о д а
Върховен касационен съд на РБ, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и девети януари, две хиляди и тринадесета година в състав:
Председател: НАДЕЖДА ЗЕКОВА
Членове: ВЕСКА РАЙЧЕВА
светла бояджиева
като разгледа докладваното от съдията Райчева гр.д.N877 описа за 2012 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Обжалвано е решение от 24.01.2012г.. по гр.д.№2234 / 2011г., с което АС София е отхвърлил иск с правно основание чл.86 ЗЗД.
Жолбоподателката Р. Ц. А. чрез процесуалния си представител поддържа, че с обжалваното решение е съдът се е произнесъл по правен въпрос, който е от значение за точното приложение на закона и развитието на правото.
Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., като направи преценка за наличие предпоставките на чл. 280, ал. 2 ГПК, приема за установено следното:
Касационно обжалване на решението на въззивния съд не следва да се допуска.
С обжалваното решение въззивният съд, като е констатирал, че с първоинстанционното решение е осъдена [фирма]-София, да заплати на Р. Ц. на основание чл.286 ЗЗД сумата от 8 400 лв, представляваща възнаграждение по договор за поръчка, сключен между страните по делото за периода от 11.04.1995г. до 21.06.1999г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 26.05.2004г. до окончателното й изплащане, като е потвърдил същото в останалата му част е отхвърлил предявения от последната иск с правно осн. чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата от 17000лв., претендирана като законова лихва за забава за периода от 02.08.1995г. до 18.05.1999г. като неоснователен и недоказан. Решението на районния съд в частта му относно присъденото възнаграждение по договор за поръчка за периода от 11.04.1995г. до 21.06.1999г., като необжалвано пред въззивния съд, е влязло в сила. Съдът при тези данни е приел за установен факта, че за жалбоподателката – ищца в първоинстанционното производство, е възникнало вземане за възнаграждение по сключен между страните договор. Съдът е счел за неоснователен предявения иск с правно основание чл.86 ЗЗД, като е изложил съображения, за това, че съгласно тази разпоредба при неизпълнение на парично задължение длъжникът дължи обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата. Посочил е, че съгласно чл. 84, ал.1 ЗЗД длъжникът изпада в забава след изтичането на определения за изпълнение ден, а ако този ден не е определен, след като бъде поканен от кредитора. Прието е, че в случая страните не са уговорили срок за плащането на възнаграждението за възложената на жалбоподателката дейност по граждански договор и от събраните по делото доказателства не се установява, че до датата на исковата молба жалбоподателката е отправила искане до ответника за изплащане на възнаграждение по същия. Представените от нея молби вх.№ 1375 /02.08.1995г. и вх.№ 2012/15.12.1997г. са отправени до Санаторно курортен комплекс [населено място], чийто правоприемник е ответното дружество, в качеството на работодател, като с първата се иска заплащане на допълнително трудово възнаграждение по реда на чл. 259 КТ, а с втората се иска увеличение на трудовото й възнаграждение, поради изпълняваните задължения на материално – отговорно лице. С оглед изложеното съдът е приел, че задължението на ответника за заплащане на възнаграждението е станало изискуемо от датата на получаване на преписа от исковата молба, поради което претенцията за мораторна лихва за забава за периода от 02.08.1995 г. до 09.06.1999г. е неоснователна.
В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК жалбоподателката, чрез процесуалния си представител поддържа, че с решението е даден отговор на въпроса следва ли към момента на писмената покана по чл.84, ал.2 ЗЗД паричното задължение да е определено по размер и да е възникнало или е достатъчно да е възникнало облигационното правоотношение, престирането да е започнало, а размерът на паричното задължение да е определяем. Поддържа, че този въпрос е от значение за точното приложение на закона и развитието на правото.
При тези данни Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о. намира, че искането на жалбоподателя за допускане на касационното обжалване на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК е неоснователно, тъй като с въззивното решение е даден отговор на поставения въпрос от значение за изхода на спора в съответствие с практиката на ВКС. Същата е намерила израз и в постановените по реда на чл.290 ГПК решения: от 29.11.2012г. по гр.д.№ 1409/ 2011г., ІІІ г.о. на ВКС и от 11.07.201г. по гр.д. № 371/ 2010г. на ІV г.о. на ВКС, в които се приема, че съгласно чл. 84, ал. 2 ЗЗД, когато няма определен срок за изпълнение, длъжникът изпада в забава след като бъде поканен от кредитора и когато задължението за възнаграждение по договорза поръчка няма определен в закона срок за изпълнение, изискуемостта му настъпва от покана до длъжника. Приема се, че в този случай, поканата прави задължението изискуемо и поставя длъжника в забава, влечаща съответните санкционни последици (чл. 84, ал.2 ЗЗД). Именно в съответствие с тази практика съдът е отхвърлил предявения иск с правно основание чл.86 ЗЗД за заплащане лихва за забава до предявяването на исковата молба, тъй като последната има характер на покана по чл.84, ал.2 ЗЗД и лихва се дължи само за периода след нейното предявяване, каквато е присъдена.
Така установената практика не е неправилна и не се налага нейната промяна, за да е налице соченото от жалбоподателката основание за допускане на касационно обжалване по чл.288, ал.1, т.3 ГПК.
Предвид изложените съображения, съдът
О п р е д е л и :
не допуска касационно обжалване на решение от 24.01.2012г.. по гр.д.№2234 / 2011г. на АС София.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: