О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1188
гр.София, 23.10.2013г.
в и м е т о н а н а р о д а
Върховен касационен съд на РБ, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и втори октомври две хиляди и тринадесета година в състав:
Председател: НАДЕЖДА ЗЕКОВА
Членове: ВЕСКА РАЙЧЕВА
СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
като разгледа докладваното от съдията Райчева гр.д.N 3456 описа за 2013 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано по жалба срещу решение от 19.02.2013г. по гр.д.№ 98/2013г. на Окръжен съд Плевен, с което са отхвърлени искове с правно основание чл.216 ЗОВСРБ,чл.245 КТ и чл.227, вр.чл.216 ЗОВСРБ.
Жалбоподателят М. Г. Г., чрез процесуалния си представител поддържа, в решението е даден отговор на правни въпроси в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното приложение на закона и развитието на правото. Моли да се допусне касационно обжалване.
Ответникът М. на о на РБ в писмено становище, чрез процесуалния се представител поддържа, че решението не следва да се допуска до касационен контрол.
Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о. , приема за установено следното:
Касационната жалба следва да се остави без разглеждане в частта и по отношение исковете по чл.216, ал.1 от ЗОВСРБ за сумата от 2 102.58 лв., претендирана като допълнително трудово възнаграждение за временно изпълнение на вакантните длъжности „началник отделение П с Н.” и „помощник-началник отделение П с Н.” във военно формирование – П за периода от 12.07.2011 г. до 05.12.2011 г., – по чл.245, ал.2 от КТ за сумата от 106.87 лв., претендирана като лихва за забавено плащане на сумата по т.1 за периода от 10.08.2011г. до 29.03.2012г. и по чл.245, ал.2 от КТ за сумата от 46.16 лв., претендирана като лихва за забавено плащане на сумата, претендирата като допълнително трудово възнаграждение, за периода от 06.12.2011г. до 29.03.2012г., на основание чл280, ал.2 ГПК.
По отношение жалбата срещу същото решение в частта и относно иска с правно основание чл.227, ал.1, във вр. с чл.216, ал.1 ЗОВСРБ за сумата от 9715 лв., претендирана като допълнително трудово възнаграждение, полагащо се при освобождаване от военна служба, съдът намира следното:
Въззивният съд, като е потвърдил първоинстанционното решение, е отхвърлил исковете – по чл.216, ал.1 от ЗОВСРБ за сумата от 2 102.58 лв., претендирана като допълнително трудово възнаграждение за временно изпълнение на вакантните длъжности „началник отделение П с Н.” и „помощник-началник отделение П с Н.” във военно формирование – П за периода от 12.07.2011 г. до 05.12.2011 г., – по чл.245, ал.2 от КТ за сумата от 106.87 лв., претендирана като лихва за забавено плащане на сумата по т.1 за периода от 10.08.2011г. до 29.03.2012 г., – по чл.227, ал.1 във вр. с чл.216, ал.1 ЗОВСРБ за сумата от 9 715 лв., претендирана като допълнително трудово възнаграждение, полагащо се при освобождаване от военна служба – по чл.245, ал.2 от КТ за сумата от 46.16 лв., претендирана като лихва за забавено плащане на сумата по т.3 за периода от 06.12.2011 г. до 29.03.2012 г.
Установено е по делото, че на основание чл.134а от ЗОВСРБ, на 25.05.2010 г. между Министерството на отбраната с майор М. Г. е подписан договор за военна служба №, уреждащ отношенията между страните, свързани със заемане на длъжността “старши помощник началник”, на която Г. е назначен със заповед №г.
Видно от заповед №3Z-г. на командира на -та механизирана бригада, с нея е назначена комисия със задача: сдаване на длъжността началник на отделението от подполковник Б. С. и на длъжността помощник началник на отделението от капитан Светлана Г.. Видно от акт с рег. №г., назначената със заповед №3Z-г. комисия е констатирала не само окомплектоването на личния състав, спазването на военната дисциплина, наличността и състоянието на документите, секретните материали и материалните средства при сдаването на длъжността началник отделение от Б. С., но и приемането на тази длъжност от М. Г..
Въззивният съд е счел, че не се установява изпълнението на двете вакантни длъжности от М. Г. от заповед №3Z г., т.е. не намира основанието си в нея, тъй като същата касае единствено формирането на състав на комисия, която да актува сдаването на двете длъжности от заемащите ги до момента лица.
Прието е, че по делото не са събрани доказателства какви действия е извършвал и какви актове е издавал през процесния период М. Г. в изпълнение на длъжностите началник и помощник началник на отделението. Съдът е счел, че действително длъжностните характеристики на двете длъжности са на пръв поглед съдържателно сходни, но разлика между има и тя се състои в различните нива на субординация.
От събраните по делото доказателства съдът е направил извод, че не се установява и край на фактическото изпълнение на и на двете длъжности, т.е. сдаването им при освобождаването на М. Г. от длъжността старши помощник началник на отделението, тъй като видно от акт с рег. № г., въззивникът е сдал само длъжността старши помощник началник на отделението, заемана от него като титуляр, но не и длъжностите, които твърди, че е изпълнявал временно по съвместителство.
При така установената фактическа обстановка съдът е счел за неоснователен иска с правно основание чл. по чл.227, ал.1 във вр. с чл.216, ал.1 ЗОВСРБ за сумата от 9 715 лв., претендирана като допълнително трудово възнаграждение, полагащо се при освобождаване от военна служба.
За да обоснове допустимостта на касационното обжалване жалбоподателя поддържа, че с решението е даден отговор на процесуален въпрос за задължението на въззивния съд да направи самостоятелна преценка на събрания пред него материал и да изготви собствени мотиви, по който се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, както и по въпроса за това как следва да бъде доказан отрицателен факт по делото. Поддържа, че по тези въпроси съдът се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС и са от значение за точното приложение на закона и развитието на правото. Представя решение на състав на ВКС – неотносимо към спора и на състав на въззивен съд, без отбелязване да е влязло в сила.
При тези данни Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о. намира, че въззивният съд се е произнесъл по процесуалния въпрос в съответствие с практиката на ВКС, изразена и в постановеното по реда на чл.290 ГПК решение от 18.05.2011г. по гр.д.№3697/2008г. на ІV г.о. на ВКС, в което е прието, че при въззивното производство съдът при самостоятелната преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора. Прието е, че въззивният съд достига до свое собствено решение по отношение на иска като извършва в същата последователност действията, които би следвало да извърши първоинстанционния съд, като дори тогава, когато е възприела мотивите на първоинстанционното решение поради пълното съвпадение на фактическите и правни изводи и защото нейната решаваща дейност е била в същия обем като първоинстанционната, въззивната инстанция всъщност обосновава собствените си изводи, които са резултат на осъществена от нея решаваща, а не контролна дейност. Именно в съответствие с нея съдът е постановил обжалваното съдебно решение.
Не е налице и основание за допускане касационно обжалване и по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по този процесуален въпрос, тъй като е налице трайна и безпротиворечива практика по същия и не се налага нейната промяна.
Настоящата инстанция намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване по въпроса за това как следва да бъде доказан отрицателен факт по делото, тъй като на същият не е даден отговор в обжалваното решение и по отношение на него няма формирана правнорелевантна воля на съда, която да е обословила решаващите изводи на съда, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ГПК с оглед даденото тълкуване на разпоредбата в т.1 ТР№1/2009г. ОСГК ТК на ВКС.
Що се касае до довода, че съдът неправилно е преценил доказателствата по делото, то той не сочи на основание за допускане на касационното обжалване. Преценката на доказателствата, въз основа на които съдът е изградил вътрешното си убеждение, за това че е положен извънреден труд може да доведе до опорочаване на фактическите изводи на съда, а не на правните такива, поради което не представлява предпоставка за допустимост на касационното обжалване. Ето защо не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.
Предвид изложените съображения, съдът
О п р е д е л и :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение от 19.02.2013г. по гр.д.№ 98/2013г. на Окръжен съд Плевен,в частта му, с която е отхвърлен иск с правно основание чл.227, ал.1, във вр. с чл.216, ал.1 ЗОВСРБ за сумата от 9715 лв.
ОСТАВ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на М. Г. Г. срещу същото решение в частта му, с която са отхвърлени исковете по чл.216, ал.1 ЗОВСРБ за сумата от 2 102.58 лв., претендирана като допълнително трудово възнаграждение за две длъжности, за периода от 12.07.2011 г. до 05.12.2011 г., по чл.245, ал.2 КТ – за сумата от
106.87 лв., претендирана като лихва за забавено плащане на сумата по т.1 за периода от 10.08.2011г. до 29.03.2012г. и по чл.245, ал.2 от КТ за сумата от 46.16 лв., претендирана като лихва за забавено плащане на сумата, претендирата като допълнително трудово възнаграждение, за периода от 06.12.2011г. до 29.03.2012г.
Определението може да се обжалва пред друг тричленен състав на ВКС в седмичен срок от съобщаването му на страните в частта му, с която касационанта жалба е оставена без разглеждане.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: