О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 377
гр.София, 18.05.2012г.
в и м е т о н а н а р о д а
Върховен касационен съд на РБ, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на четиринадесети май, две хиляди и дванадесета година в състав:
Председател: НАДЕЖДА ЗЕКОВА
Членове: ВЕСКА РАЙЧЕВА
СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
като разгледа докладваното от съдията Райчева гр.д.N 322 описа за 2012 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.274, ал.3 ГПК.
Производството е образувано по жалба на Т. С. И. срещу определение от 20.03.2012г. по гр.д.№500/2012г. на ОС Бургас, с което е потвърдено определение за изпращане на делото за разглеждането му от РС София.
Жалбоподателят поддържа, че с определението са дадени отговори на проццесуални въпроси в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното приложение на закона и развитието на правото, поради което моли да се допусне касационно обжалване на въззивното определение. Моли делото да бъде изпратено за разглеждане от РС Бургас.
Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., при тези данни, при за установено следното:
Въззивният съд е установил, че производството по гр.дело №11926/2011г. на РС Бургас е образувано по исковата молба на Т. С. против М. на от. [населено място], с която ищецът е претендирал осъждане на ответното МО да му заплати сумата 28 005,28лева, представляваща стойността на неизплатено трудово възнаграждение на ищеца за положен извънреден труд – фактически отработено служебно време над месечната продължителност на служебното време по чл.152 ал.6 ПКВС/отм/-чл.194 ал.1 ЗОВСРБ и мораторна лихва. Установено и също така, че в отговора на исковата молба ответното М. на от. е направило отвод за местна подсъдност по спора на РС Бургас, като е поискало делото да се изпрати за разглеждане на Софийския районен съд на основание чл.108 ГПК и съдът, като е констатирал, че отводът за местна подсъдност е направен в срока по чл.119, ал.3 ГПК е изпратил делото за разглеждане от РС София.
По жалба срещу това определение на районния съд въззивният съд е изложил съображения за това, че управлението на ответното М. на от.се намира в [населено място] и местно компетентен да разгледа исковете на ищеца е Софийският районен съд. Посочил е, че в нормата на чл.108, ал.1, изр. второ ГПК е предвидено, че при спорове, възникнали от преки отношения с клонове или поделения исковете могат да се предявят и пред съда по тяхното местонахождение и че правото на избор по отношение на тази особена местна подсъдност принадлежи на ищеца, но в случая се касае за иск, предявен против държавно учреждение, чието управление е в [населено място]. Прието е, че нормата на чл.108, ал.1, предл.второ ГПК не намира приложение в случая, тъй като няма преки отношения, възникнали между ищеца и поделение на МО, а договорът за кадрова военна служба е сключен с министъра на отбраната и изпълнението му в поделения, находящи се в различни населени места на територията на страната не обуславя преки отношения с конкретното поделение, поради което делото следва да се разгледа от РС София.
При тези данни Върховният касационен съд, състав на ІV-то г.о. намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното определение.
За да обоснове допустимост на касационното обжалване пред ВКС жалбоподателят се позовава на основанията визирани в разпоредбата на чл.280, ал.1, т. 1 и 3 ГПК, но не е изпълнил основното изискване на чл.280, ал.1 ГПК за точно формулиране на правни въпроси от значение за изхода на делото. Поставените от жалбоподателя въпроси за това “спорът трудовоправен ли е”, “намират ли приложение разпоредбите на чл.114 и 108 ГПК”, както и “защо, ако спорът не е трудовоправен ищецът е освободен от внасяне на държавна такса”, не са от значение за изхода на спора за месната подсъдност на делото. Въззивният съд при постановяване на своето определение не се е произнесъл по приложението на разпоредбата на чл.114 ГПК, даваща възможност искът да се предяви от служителя в мястото, където обичайно полага своя труд, а поставеният от жалбоподателя процесуален въпрос за приложението на местната подсъдност по чл.108 ГПК не е решен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС. Според същата законът дава право на ищеца да определи пред кой съд да предяви иска срещу държавни учреждения – пред съда, в чийто район се намира тяхното управление или по местонахождението на техните поделения или клонове. В случая с оглед твърденията и на самия ищец съдът е приел, че при липсата на поделения и клонове на учреждението- ответник ищецът не може да избере съд по свое усмотрение, а спорът следва да се разгледа от съда, в района на който се намира управлението на МНО – РС София.
Що се касае до въпроса за дължимостта на държавна такса по делото, то същият няма отношение към произнасянето на съда в обжалваното определение за това, кой е месно компетентния съд, който следва да разгледа спора чл.194 ал.1 ЗОВСРБ .
Ето защо не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното опредление на сочените от жалбоподателя основания –чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК.
Предвид изложените съображения, съдът
О п р е д е л и :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение от 20.03.2012г. по гр.д.№500/2012г. на ОС Бургас, по жалба на Т. С. И., на основание чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: