О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1242
София,07.11.2013г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховния касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на пети ноември, две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕСЕДАТЕЛ: надежда зекова
ЧЛЕНОВЕ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
изслуша докладвано от съдията В.Райчева гр.дело №4185 / 2013г. по описа на ВКС.
Производството е по чл.288 ГПК.
Обжалвано е решение от 23.01.2013г. по гр.д.№2349/2012г. на АС София, с което е уважен частично иск с правно основание чл. 31, ал.2 ЗС.
Жалбоподателят [фирма], чрез процесуалния си представител поддържа, че решението е недопустимо, както и че с него е даден отговор на правни въпроси в противоречие с практиката на ВКС, които са разрешавани противоречиво от съдилищата и които са от значение за точното приложение на закона и развитие на правото.
Ответницата, Ю. И. Г., чрез процесуалния си представител, в писмено становище поддържа, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.
Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., приема за установено следното:
Касационно обжалване на решението на въззивния съд не следва да се допусне.
С обжалваното решение въззивният съд, като е отменил първоинстанционното в частта, с която е отхвърлил предявения от Ю. Г. иск срещу [фирма] по чл. 31, ал. 2 ЗС за сумата над 9576 лв. до пълнопредявения размер от 18 808 лв., е осъдил дружеството да заплати на на ищцата сумата над 9576 лв. до 18 808 лв., представляваща обезщетение по предявения иск по чл. 31, ал. 2 ЗС за периода от 28.10.2005г. до 13.12.2007г., ведно със за конната лихва от 13.12.2007г. до окончателното изплащане.
Съдът е приел, че между страните се установява съсобственост върху процесните две сгради – мелнична и т.нар. административно-жилищна, като правата на собственост на ищцата са в размер на 13.66% ид.ч., както и че и двете сгради се ползват преимуществено от ответника и ищцата е била лишена от възможността да ползва съсобствената вещ съобразно правата си. За писмена покана е възприета исковата молба срещу същия ответник по предходно дело.
Прието е за установено, че с решение от 22.07.1996г. на Великотърновския окръжен съд по гр.д. №760/1994г. на ищцата, на сестра й както и на други, неучастващи в делото лица, на основание ЗВСВОНИ е признато правото на собственост върху административ- на сграда /жилище/ със застроена площ 127 кв.м., разгърната площ от 381 кв.м., и мелнична сграда на три етажа и сутерен, със застроена площ от 315 кв.м. и разгърната площ от 1260 кв.м., както и 442 кв.м. терен, върху който са построени сградите. Установено е от представеното саморъчно завещание, че сестрата Д. Б. е завещала на сестра си правата си върху процесния реституиран обект и със сключена по гр.д. № 2714/2003г. съдебна спогодба във връзка с предходен спор между същите страни с предмет обезщетение за ползване на процесния имот за предходен период е отразено, че ответното дружество се е задължило да плати на ищцата Ю. Г. обезщетение за ползването на собствените й 5,33 % от имота, описан подробно в цитираното по-горе реституционното решение, а на сестра й обезщетение за ползването на собствените й 8, 66 % ид.ч. от същия имот.
Прието е за установено ползването на двете сгради само от ответника, като ищцата не е била допускана до целият комплекс, поради установен пропускателен режим, в който смисъл са показанията и на двамата свидетели. Посочено е, че въпреки опитите страните не са постигнали споразумение досежно ползването и при положение, че до административната сграда е ограничен достъпът, вкл. с пропускателен режим и бариера, то дружеството е лишило ищцата – ответницата по жалба от възможността да ползва имота съобразно правата й на собственост, като занемареното състоянието на сградата е обстоятелство, което следва да се отрази на размера на обезщетението.
По основния спорен по делото въпрос – за размера на обезщетението, съдът е счел, че при определянето му следва да се изхожда от предназначението на обекта като мелницата, без да се включва ползуването на съоръженията, които са собственост на ответното дружество. Възприел е размера посочен в заключението на единичната експертиза, което изцяло е споделено от мнозинството на първата тройна техническа екпертиза. С оглед идеалните части в собствеността за процесния период от 28.10.2005г. до 13.12.2007г. следващо то се обезщетение е определено в размер на общо 18 808 лв.
За да обоснове допустимостта на касационното обжалване жалбоподателят, чрез процесуалния си представител, поддържа, че съдът се е произнесъл по правни въпроси от значение за изхода по спора, а именно : за зъдалжението на въззивния съд да обсъди всчки доказателства по делото, доводите и възраженията на страните, да изложи собствени мотиви, как следва да се преценяват свидетелските показания, както и по въпросите за това следва ли при определяне обезщетението по чл.31, ал.2 ЗС да се взема предвид предназначението на имота, следва ли да се вземат предвид негодни за ползуване части от имота, следва ли да се взема предвид оборудване, което не принадлежи на другия съсобственик, следва ли да се отчита пазарния фактор за търсене и предлагане при определяне размера на обезщетението, както и охраната и пропускателния режим в обекта съставлява ли пречене за полуване по смисъл на чл.31, ал.2 ЗС. Поддържа, че са налице основаниета по чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Представя множество решения на състави на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК, в които е прието, че въззивният съд следва да обсъди всички доказателства по делото, както и всички възражения на страти, катоизложи свои собствени мотиви. Поддържа, че решението е недопустимо, тъй като въззивният съд се е произнесъл по нередовна въззивна жалба.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о. намира, че е неоснователно оплакването на жалбоподателя за недопустимост на обжалваното решение. Същото е валидно и е постановено при надлежно сезиране на въззивният съд със жалба от Ю. Г. и по отношение правилността на тази част от първоинстанционното решение, която е атакувана от тази жалбоподателка.
Настоящия съсатав намира, че не са налице сочените от жалбоподателя основания по чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК за допускане на касационно обжалване по поставените от жалбоподателя въпроси. В практиката на ВКС, обективирана в т. 19 на TP № 1/2001 год. на ОСГК на ВКС и в постановените по реда на чл. 290 и сл. ГПК задължителни за съдилищата в страната решения: от 22.04.2010 год., по гр.д.№ 1413/ 2009 год., IV-то г.о. на ВКС и от 24.03.2010 год., по гр.д.№ 47/2009 год., 1-во г.о. на ВКС, се приема, че въззивният съд като инстанция по съществото на спора следва да изготви собствени мотиви, да извърши самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първоинстанционния съд доказателствен материал и по свое вътрешно убеждение, съобразно разпоредбите на процесуалния закон да изгради свои самостоятелни фактически и правни изводи, които да намерят отражение в мотивите на въззивния съдебен акт и с тях да даде изричен отговор на направените от страната доводи по делото и заявените пред него оплаквания. В случая въззивният съд, съобразявайки се с тази практика, е обсъдил всички доказателства по делото и възражения на страните, за да достигне до извод за основателност на предявения иск.
В ТР №7/2012г. ОСГК на ВКС е даден отговор на въпроса за това, кога е налице лично ползване по смисъла на чл.31, ал.2 ЗС, като се посочва, че това е всяко поведение на съсобственик, което възпрепятства или ограничава останалите съсобственици да ползват общата вещ, съобразно правата им, без да се събират добиви и граждански плодове. Посочва се, че размерът на обезщетението се определя всъответствие с наемното възнаграждение, при съобразяване обема, за който ползващия имота съсобственик – длъжник надхвърля своята квота или дял в съсобствеността.
По въпроса за това следва ли де се държи сметка за това как е ползуван имота при определяне размерът на дължимото се обезщетение по чл.31, ал.2 ЗС въззивният съд е дал отговор също в съответствие с практиката на ВКС, изразена и в Тълкувателно решение № 129 от 30.06.1986 г., ОСГК. В същата е прието, че размерът на обезщетението, което дължи съсобственикът, който сам си служи с нея, на другия съсобственик, който е лишен от тази възможност, се определя като се държи сметка за начина на използване преди възникване на съсобствеността, състоянието на същия при възникване на съсобствеността и към момента, когато се търси обезщетение за ползата и др. Такова разрешение е дадено и в постановените по реда на чл.290 ГПК решение от 22.06.2011г. по гр.д.№ 156882010г., №V г.о. на ВКС, решение от 11.01.2011г. по гр.д.№1385/2009г., ІІІ г.о. на ВКС и решение от 12.04.2010г. по гр.д.№912/2009г., ІV г.о. на ВКС, в които е прието, че разпоредбата на чл.31, ал.2 ЗС съставлява право и имуществен коректив за онзи от съсобствениците на една обща вещ, които е лишен от възможността да я ползува според нейното предназначение и според онзи обем права, които същият притежава в съсобствеността.
С оглед на така изложените съображения Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о. намира, че следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.1 -3 ГПК.
Предвид изложените съображения, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 23.01.2013г. по гр.д.№2349/2012г. на АС София.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: