3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1200
София, 21.09.2011 година
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на две хиляди и единадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА ЗЕКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
изслуша докладваното от съдията Н. Зекова
дело № 110/2011 година.
Производство по чл. 288 ГПК.
Г. В. М. от [населено място] е подал кационна жалба против решението на Ямболския окръжен съд по гр. д. № 386/2010 г. и приложил изложение на касационни основания.
Ответниците М. Илиева, М. С. и Н. Ч., всички от [населено място] считат, че не е налице основание за допускане на касация и жалбата е неоснователна, по същество.
След проверка, касационният съд установи следното:
Ямболският окръжен съд, с обжалваното въззивно решение, постановено на 11. 11. 2010 г. е потвърдил решението на Ямболския районен съд по гр. д. № 775/2010 г., с което са отхвърлени исковете, предявени от М. срещу трите ответници, както следва: срещу М. Илиева за сумата 6 668 лв. част от предоставен от ищеца заем и за сумата 7 688 лв., представляваща законна лихва върху главницата за периода от 3. 7. 2001 г. до 12. 3. 2010 г.; срещу М. С. за сумата 1 666 лв. част от предоставен от ищеца заем и за сумата 1 922 лв. законна лихва върху главницата за периода 3. 7. 2001 г. до 12. 3. 2010 г.; срещу Н. Ч. за сумата 1 666 лв. част от предоставен от ищеца заем и за сумата 1 922 лв. законна лихва върху главницата за периода от 3. 7. 2001 г. до 12. 3. 2010 г.. Въззивният съд е потвърдил изводите на първоинстанционния съд, че исковете за връщане на заема, даден от ищеца на 3. 7. 2001 г. на наследодателя на ответниците, покойният Г. Илиев, са погасени по давност, започнала да тече от деня в който задължението е възникнало, съгласно чл. 114, ал. 2 ЗЗД, т. е. от 3. 7. 2001 г. и при подаване на исковата молба от Г. М. на 12. 3. 2010 г., давността е била изтекла.
Искането на жалбоподателя за допускане на касационно обжалване е заявено на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по съображения, че произнасянето на въззивния съд по въпроса за погасителната давност и конкретно, за началния момент, от който започва да тече давността за исковите претенции, е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, тъй-като за възникналата хипотеза по настоящото дело няма съдебна практика.
Искането е отчасти основателно.
В първоинстанционното и въззивното производство, ищецът М. е оспорвал възражението на ответниците за изтичане на петгодишната погасителна давност, започнала от сключване на договора за заем на 3. 7. 2001 г., с доводите, че формално той е придобил възможност да претендира връщане на паричния заем от 10 000 лв., който е дал на наследодателя на ответниците, след като с окончателно съдебно решение от 2. 10. 2009 г. е признат за нищожен договора за покупко-продажба на недвижим имот като сключен за обезпечение на заема и давността започва да тече от посочената дата. Въззивният съд е потвърдил изводите на първоинстанционниея съд, че давността започва да тече от деня на сключване на устния договор за заем между ищеца и наследодателя на ответниците на 3. 7. 2001 г., съгласно чл. 114, ал. 2 ЗЗД. Съдът обаче не се е произнесъл изчерпателно по доводите на ищеца за началния момент на давността с оглед позоваването му на воденото между страните дело за обявяване нищожност на договора за покупко-продажба. Това дело е започнало по искова молба на заемополучателя Г. Илиев и съпругата му, ответницата М. Илиева, подадена на 17. 3. 2005 г., с която двамата изрично са признали, че по силата на устен договор за заем, сключен на 2. 3. 2001 г., са получили от Г. М. сумата 10 000 лв. Съгласно чл. 240, ал. 1 ЗЗД, с договора за заем, заемателят се задължава да върне заетата сума. Съгласно чл. 116, б.”а” ЗЗД давността се прекъсва с признаване на вземането от длъжника и от прекъсване на давността започва да тече нова давност – чл. 117 ал. 1 ЗЗД. При тези данни, решаващият съд е дължал произнасяне по въпроса дали признанието на наследодателя на ответниците и на самата ответница М. Илиева с исковата молба от 17. 3. 2005 г. за наличие на договор за заем и произтичащото от него тяхно задължение за връщане на заетата сума, представлява принципно признаване на вземането на заемодателя, ищеца по настоящото дело Г. М. и следва да се разглежда като акт, който прекъсва погасителната давност. При такъв извод следва, че исковата молба по настоящото дело, подадена от М. на 12. 3. 2010 г., е преди изтичане на петгодишния давностен срок, започнал на 17. 3. 2005 г. и изтекъл на 17. 3. 2010 г. и вземането на М. за връщане на сумата по договора за заем, признат от заемополучателите, не е погасено по давност. Отделен е въпросът, че по делото има доказателства, че заемополучателите са погасили част от задължението си, но по тези обстоятелства решаващият съд не се е произнасял, след като е приел, че исковете са неоснователни изцяло, като погасени по давност.
По изложените съображения касационният съд счита, че следва да се допусне касация на въззивното решениие в частта за отхвърляне на исковете за сумите, претендирани като главница, на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Въззивният съд се е произнесъл по въпроса за погасяване на исковете по давност без да вземе предвид признанието на заемополучателите за сключения договор за заем и задължението им за връщане на заетата сума, респективно вземането на заемодателя за тази сума и произтичащите от това признание, последици за прекъсване на давността по смисъла на чл. 116, б.”а” ЗЗД.
Не са налице основания за допускане на касация на въззивното решение в частта за отхвърляне на исковете за обезщетение за забава, представляваща законната лихва върху главницата срещу всяка от ответниците поотделно. В изложението на жалбоподателя не се съдържат доводи за допускане на касационно обжалване по този въпрос, а и произнасянето на въззивния съд е съобразено с точното прилагане на закона, при безспорния факт, че договорът за заем не е сключен в писмена форма – чл. 240, ал. 2 ЗЗД.
Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на решението от 11. 11. 2010 г. по гр. д. № 386/2010 г. на Ямболския окръжен съд, с което е потвърдено решение на Ямболския районен съд по гр. д. № 775/2010 г. В ЧАСТТА, с която са отхвърлени исковете на Г. М. срещу М. Илиева за сумата 6 668 лв., срещу М. С. за сумата 1 666 лв. и срещу Н. Ч. за сумата 1666 лв., ведно със законната лихва от датата на исковата молба до окончателното изплащане.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Ямболския окръжен съд по гр. д. № 386/2010 г. в останалата част по жалбата на Г. М..
УКАЗВА на жалбоподателя Г. М. да внесе сумата 200 /двеста/ лева държавна такса по сметка на ВКС за разглеждане на касационната жалба по същество.
След изпълнение, делото да се докладва за насрочване в съдебно заседание.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: