О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 725
София, 03 юни 2014 год.
Върховният касационен съд на Република България, IІІ гражданско отделение в закрито съдебно заседание на седми април две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЯ ЗЯПКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
ОЛГА КЕРЕЛСКА
разгледа докладваното от съдията Декова
гр.дело №154 по описа за 2014год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от Б. А. Ц. от [населено място], чрез процесуален представител адв.Ц., срещу решение от 10.09.2013г., постановено по в.гр.д.№1526/2013г. на Бургаски окръжен съд, с което е потвърдено решение от 09.04.2013г., постановено по гр.д.№8866/2012г. на Бургаски районен съд за уважаване на предявените искове с правно основание 127, ал.2 СК за местоживеенето и предоставяне на родителските права спрямо двете малолетни деца П. и Д. на майката Е. И. Д., за личните отношения на бащата Б. А. Ц. с децата и за издръжката, дължима от бащата – в размер на по 110лв., издръжка за минало време в размер на общо1155лв. и след частична отмяна на първоинстанционното решение са присъдени още по 70лв. месечна издръжка за всяко от двете малолетни деца П. и Д., считано от датата на исковата молба.
Касаторът счита, че са налице основанията по чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Не е постъпил отговор по чл.287, ал.1 ГПК от насрещната страна.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването и е процесуално допустима.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК намира:
С обжалваното въззивно решение е потвърдено първоинстанционното решение за уважаване на предявените искове с правно основание 127, ал.2 СК за местоживеенето и предоставяне на родителските права спрямо двете малолетни деца П. и Д. на майката Е. И. Д., за личните отношения на бащата Б. А. Ц. с децата и за издръжката, дължима от бащата – в размер на по 110лв. от датата на предявяване на иска, издръжка за минало време в размер на общо1155лв. на основание чл.149 СК и след частична отмяна на първоинстанционното решение са присъдени още по 70лв. месечна издръжка за всяко от двете малолетни деца П. и Д., считано от датата на предявяване на иска – 01.11.2012г. до настъпване на законни причини за нейното изменение или прекратяване.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, жалбоподателят за да обоснове допускане до касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК, сочи, че въпросът: „допустимо ли е решаване на делото от въззивната инстанция при нарушаване на разпоредбата на чл.56, ал.3 ГПК”, е разрешен от въззивния съд в противоречие с решение №110 от 23.04.2012г. по гр.д.№1024/2011г. на ВКС, ІІІг.о. Поставеният от касатора въпрос не е разрешен с въззивното решение, а с приложеното решение е прието, че се касае до процесуално нарушение, което е основание за отмяна на решението като неправилно. Не е прието да засяга допустимостта на решението. Съдържащите се в изложението доводи за неправилност на въззивното решение поради допуснато процесуално нарушение от въззивния съд, не са относими към достъпа до касационно обжалване, а към основанията за неправилност на въззивното решение по чл.281, т.3 ГПК. По тях касационната инстанция се произнася само ако бъде допуснато касационно обжалване.
Касаторът счита, че с въззивното решение е разрешен въпросът: „може ли съдът да основе своите изводи само на избрани от него доказателства и доказателствени средства без да обсъди другите и да изложи съображения защо ги отхвърля като недостоверни”, в противоречие с решение №24 от 28.01.2010г. по гр.д.№4744/2010г. на ВКС, Іг.о. /относно приетото в него, че съдебното решение следва да бъде постановено въз основа на всички събрани по делото доказателства и след тяхната съвкупна преценка, а когато някое доказателство се приема за недостоверно, съдът следва да изложи мотиви за това/, решение №324 от 22.04.2010г. по гр.д.№1413/2010г. на ВКС, ІVг.о. /относно приетото в него, че съгласно чл.235, ал.2 и ал.4 ГПК съдът основава решението си върху установените по делото обстоятелства и върху закона, като излага своите изводи в мотивите към решението; че съгласно чл.271, ал.1 ГПК въззивният съд решава спора по същество като потвърждава първоинстанционното решение и в този случай е длъжен да мотивира своето решение – чл.272 ГПК; че предвидената от закона възможност за препращане към мотивите на първоинстанционния съд, не дава основание на въззивния съд да откаже изобщо излагането на собствени мотиви по съществото на спора/ и решение №217 от 09.06.2011г. по гр.д.№761/2010г. на ВКС, ІVг.о. / относно приетото в него, че съобразно изискванията на чл.12 ГПК и чл.235 ГПК съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните; той е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право; съдът трябва да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се; освен това трябва да бъдат обсъдени и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото/. В обжалваното решение въззивният съд е изложил и свои мотиви, поради което неоснователно се сочи противоречие с приложените решения на ВКС. В мотивите на първоинстанционното решение, към които е препратил въззивния съд, са обсъдени и кредитирани ангажираните от ответника по иска свидетелски показания, обсъдени са и социалните доклади, поради което неоснователно се сочи от касатора противоречие на въззивното решение с първото и последното от посочените решения на ВКС. Правилността на изводите на въззивния съд не може да бъде проверявана в производството по допускане на касационно обжалване, а при разглеждане на касационната жалба, ако такова бъде допуснато.
Поставени са въпроси:„задължен ли е въззивният съд да обсъди всички изложени от страните възражения, съответно да изложи мотиви, от които да е видно на какво основание съдът приема или не за основателни направените възражения”, ”следва ли въззивният съд ако констатира, че първоинстанционният съд погрешно е възприел фактическата обстановка по делото /при направено оспорване в този смисъл/, да извърши нова проверка на твърдените, съответно установените факти по делото и да изложи своите констатации по тези факти, включително и като даде указания на страните с цел установяване на правилното фактическо положение”, ”задължен ли е въззивният съд да изготви собствени мотиви в решението и може ли да препрати изцяло към мотивите на първоинстанционния съд, особено когато те са непълни и противоречиви” и ”длъжен ли е въззивният съд да изясни фактическата обстановка по делото и за факти, за които няма събрани доказателства от първата инстанция, следва ли да разпореди събирането им, като укаже на страните и доказателствената тежест”, които касаторът счита, че са разрешени с въззивното решение в противоречие с решение №157 от 08.11.2011г. по т.д.№823/2010г. на ВКС /че разпоредбата на чл.272 ГПК не освобождава въззивната инстанция от задължението да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди защитните тези на страните при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство/ и на решение №816 от 07.07.2011г. по гр.д.№2028/2009г. на ВКС, Іг.о. /с което е прието, че съдът е длъжен да изясни фактическата обстановка по делото и за факти, за които няма събрани доказателства от първата инстанция следва да разпореди събирането им като укаже на страните и доказателствената тежест/. Вторият от поставените от касатора въпроси не е относим към обжалваното въззивно решение, в което въззивният съд е изложил и свои мотиви. Поставените от касатора въпроси не кореспондират с конкретното въззивно решение. Първият от тях е предпоставен от наличие на извършена от въззивния съд констатация, каквато в конкретния случай въззивният съд не е извършвал; втория е предпоставен от наличие на неправилност на първоинстанционното решение, каквито изводи въззивният съд не е направил /правилността на въззивното решение не може да бъде проверявана при допускане на касационното обжалване, а само при разглеждане на касационната жалба, ако бъде допуснато/; последният въпрос не кореспондира с оплакване в касационната жалба, че е препятствана възможността й да посочи доказателства по делото поради допуснати от първата инстанция процесуални нарушения при докладване на делото, а кореспондира с оплаквания в касационната жалба, че искът е приет за допустим и доказан без да е подкрепен с доказателства.
Касаторът поставя въпросите: „има ли съдът правомощие и компетентност, чрез тълкуване и извеждане на факти от изложението на исковата молба да валидира нейната нередовност, изразяваща се в липса на правен интерес от предявяване на иск за издръжка от лице, което не е от кръга на лицата, имащи право на издръжка” и „следва ли да се извърши проверка за допустимост и наличие на правен интерес на предявена претенция по реда на чл.127, ал.2 СК и в частта й за издръжката, доколкото съдът дължи произнасяне и в тази част”; „наличието или липсата на спор и разногласие между родителите, съществен елемент ли са от хипотезата на правната норма на чл.127, ал.2 СК и липсата на спор между родителите обуславя ли липса на основателност на предявените претенции по реда на чл.127, ал.2 СК” и „достатъчни ли са само фактическите твърдения на ищеца в исковата молба, предявена на основание чл.127, ал.2 СК за установяване наличието на спор и разногласия по отношение на упражняване на родителските права, личните отношения и дължимата издръжка, с оглед липсата на доказателства, установяващи наличието на спор и разногласия относно упражняване на родителските права, личните отношения и дължимата издръжка”; „в производството по чл.127, ал.2 СК социалният доклад доказателствено средство ли е за установяване на нуждите и възможностите за заплащане на издръжка с оглед липсата реализиране на доказателствената тежест на ищеца в този смисъл” и „социалният доклад може ли да замести бездействието на страна в производството по отношение на реализиране на доказателствената тежест за факти и обстоятелства, обуславящи основателността на исковата претенция в частта й за издръжката”. Не е налице соченото от касатора правно основание по чл.280, ал.1, т.3 КТ, тъй като само е посочена разпоредбата на закона, но не е обосновано от касатора поставените въпроси да са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно т.4 на ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия. Касаторът не е посочил съдебната практика по поставения въпрос, нуждаеща се от осъвременяване, поради което необосновано сочи, че поставеният въпрос е от значение за точното прилагане на закона. Също така не е обосновал твърдението си, че поставените от него въпроси са от значение за развитие на правото. Съгласно т.4 на ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Отделно от това, настоящият съдебен състав не намира вероятност въззивното решение да е недопустимо като постановено по недопустим иск поради липса на правен интерес. От съдържанието на исковата молба е очевидно в какво качество е предявен иска от Е. И. Д. – в качеството й на майка и законен представител на малолетните деца на страните. Ответникът по иска заявява, че не е налице разногласие на родителите по въпросите по чл.127, ал.1 СК и същевременно оспорва иска и постановените решения на инстанциите по съществото на спора изцяло – не само в частта на издръжките, но и за местоживеенето и предоставяне на родителските права спрямо двете малолетни деца на майката и за личните отношения на бащата с децата, което процесуално поведение несъмнено сочи на наличието на спор и разногласие между родителите по тези въпроси, с които е сезиран съда с исковата молба.
В изложението се съдържат доводи за неправилност на въззивното решение, които доводи не са относими към достъпа до касационно обжалване, а към основанията за неправилност на въззивното решение по чл.281, т.3 ГПК. По тях касационната инстанция се произнася само ако бъде допуснато касационно обжалване.
С оглед изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 10.09.2013г., постановено по в.гр.д.№1526/2013г. на Бургаски окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: