О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1442
София, 15.12.2012 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на десети декември двехиляди и дванадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Надя Зяпкова
ЧЛЕНОВЕ: Жива Декова
Олга Керелска
като изслуша докладваното от съдия Зяпкова гр. дело № 1044/2012 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба от Н. Д. И. ЕГН [ЕГН], адрес: [населено място], [улица], ет. 13, ап. 36, приподписана от адвокат Е. К. против въззивно решение на Апелативен съд-П., ІІ гр. състав № 302/3.07.2012 г., постановено по гр. д. № 477/2012 г., с което е потвърдено решение на Пловдивски окръжен съд № 418/15.03.2012 г., постановено по гр. д. № 164/2011 г., с което са отхвърлени като неоснователни предявените от Н. Д. И. против Община-П. искове за присъждане на обезщетение за имуществени вреди в размер на сумата 40 000 лв. за периода 9.09.2009 г.- 13.08.2010 г., изразяващи се в просрочие на задължения по договори за кредити, както и за обезщетяване на неимуществени вреди в размер на сумата 100 000 лв., изразяващи се в душевни болки и страдания, стрес, депресивно разстройство, понижено самочувствие, влошено здравословно състояние, като вредите са в резултат на виновни противоправни действия на изпълнителния директор и служители на ПОАП във връзка с уволнението на Н. Д. И. със заповед № 80/2.09.2009 г., впоследствие признато за незаконно и отменено с влязло в сила съдебно решение по гр. д. № 13052/2009 г. на ПРС, ведно със законна лихва върху сумите, считано от 13.08.2010 г. до окончателното им изплащане.
С изложение по допустимостта на касационното обжалване касаторът поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси, които са решени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, решавани са противоречиво от съдилищата и са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото-основания за допустимост по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК. Посочени са следните правни въпроси: Тълкуване и прилагане на чл. 45, ал. 2 ЗЗД вр. чл. 49 ЗЗД и доказателствена тежест относно вината на прекия извършител при гаранционно-обезпечителната отговорност, които въпроси счита, че са решавани противоречиво от съдилищата по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, като се позовава на Р. № 42/29.02.2008 г. по в. гр. д. № 541/2007 г. на Апелативен съд-В.; Р. № 63/22.10.2009 г. по гр. д. № 161/2009 г. на Апелативен съд-Б.; Р. № 124/10.02.2010 г. по гр. д. № по гр. д. № 1730/2007 г. на Апелативен съд-София, ГК, ІІ-ри състав; Р. № 138/21.10.2010 г. по гр. д. № 195/2010 г. на Окръжен съд-Търговище, ІІ-ри състав; Р. от 25.02.2011 г. по гр. д. № 758/2010 г. на Окръжен съд-Шумен; Р. от 21.04.2010 г. по гр. д. № 49/2010 г. на Окръжен съд-Сливен. Въпросът за доказателствената тежест относно вината при отговорността по чл. 49 ЗЗД счита, че е решен от въззивния съд в противоречие с практиката на Върховния касационен съд по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с позоваване на Р. № 131/1.11.1967 г. по гр. д. № 99/1967 г., ОСГК на ВС; О. № 1251/16.10.2009 г. по гр. д. № 1087/2009 г., ВКС, ІІІ г. о. Същият въпрос счита, че е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, относно което разбиране са изложени съображения. Поддържа и че въззивният съд се е произнесъл по материалноправния въпрос за наличието на предпоставките за ангажиране на отговорността на ответника по чл. 49 ЗЗД, който въпрос счита, че е решен от въззивния съд в противоречие с трайната и установена практика на ВКС, изискваща от въззивния съд обсъждане на всички относими доказателства по делото и собствени мотиви на решението в противоречие с т.19 от ТР № 1 от 4.01.2001 г.. на ВКС по т. д. № 1/2000 г., ВКС, ОСГК и т. 4 от ППлВС № 9/28.12.1966 г., или е налице основание за допустимост по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Приложена е съдебната практика, на която касаторът се е позовал.
За ответник по касация Община-П. жалбата е оспорена като недопустима до касационно разглеждане и неоснователна с писмен отговор от главен юрисконсулт Т. Т..
Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт на въззивен съд в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
При преценка за допустимост на касационното обжалване Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение констатира следното:
Въззивният съд е отхвърлил като неоснователни предявените обективно съединени искове с правно основание чл. 49 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, като е приел за неизпълнена от ищеца доказателствената тежест за установяване елементите от фактическия състав на обезпечително-гаранционната отговорност на работодателя по чл. 49 ЗЗД.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване.
Въпросите, поставени и обосновани от касатора с изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК сами по себе си съставляват правни въпроси, но не и по смисъла на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК вр. т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г., ВКС, ОСГТК. Съгласно разясненията с т.1 от цитираното тълкувателно решение правният въпрос е по смисъла на общото изискване на чл. 290, ал. 1 ГПК, когато е от значение за изхода по конкретното дело, включен е в предмета на спора и е разрешен с обжалваното въззивно решение, обуславяйки правните изводи на съда по конкретното дело.
Конкретният случай не е такъв.
Поставените от касатора въпроси съдът не е разрешил с обжалваното решение, а като е приел, че е в доказателствена тежест на ищеца установяването по делото елементите от фактическия състав на отговорността по чл. 49 ЗЗД съдът не се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, въпросът не е разрешаван противоречиво от съдилищата, не са налице и изискванията за допустимост по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК вр. т. 4 от цитираното тълкувателно решение.
Неизпълнението на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК е самостоятелно основание за недопускане на касационно обжалване, при което не се преценява налице ли са специалните изисквания за допустимост по т. 1, 2 и 3 на чл. 280, ал.1 ГПК, на които касаторът се е позовал.
Отговорността по чл. 49 ЗЗД по своята правна характеристика е различна от деликтната отговорност. За да е основателна претенция за присъждане на обезщетение на основание чл. 49 ЗЗД в доказателствена тежест на ищеца е установяването на факти, които да се подведат под хипотезата на гражданския деликт-противоправно поведение на длъжностни лица на възложителя на работата, в причинна връзка с което е настъпването на вреди, както и факти, водещи до ангажиране на отговорността на възложителя-възлагането на работата на съответните длъжностни лица и причиняването на вредите при и по повод извършването на работата. Касае се до правопораждащи факти, чието доказване е в тежест на ищеца при условията на пълно и главно доказване. Неизпълнението на посочената доказателствена тежест обуславя постановяването на отхвърлителен резултат по предявения иск, както е в конкретният случай.
Ето защо Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Апелативен съд-П., 2-ри граждански състав № 302/3.07.2012 г., постановено по гр. д. № 477/2012 г. по касационна жалба от ищеца НедкоДенчев И..
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: