О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1066
София, 20.09.2012 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на седемнадесети септември двехиляди и дванадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Надя Зяпкова
ЧЛЕНОВЕ: Жива Декова
Олга Керелска
като изслуша докладваното от съдия Зяпкова гр. дело № 564/2012 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба от М. В. Н. ЕГН [ЕГН], [населено място] чрез процесуален представител адвокат Р. Ст. Н. против въззивно решение на Варненски апелативен съд № 153/9.11.2011 г., поправено с решение № 193/9.12.2011 г., постановени по гр. д. № 321/2011 г.
С обжалваното решение М. В. Н. е осъдена да заплати на Н. А. Н. ЕГН [ЕГН] от [населено място] сумата 54 983.48 лв., дължима по договор за влог, сключен между страните за периода 13.07.2005 г. – 30.05.2008 г., на основание чл. 79, ал. 1 вр. чл. 250 и чл. 252 ЗЗД, ведно със законна лихва върху тази сума, считано от 11.06.2010 г. до окончателното й заплащане, както и да заплати сумата 6 869.03 лв. мораторна лихва върху главницата за периода 26.03.2009 г. – 9.06.2010 г. и 7 179.32 лв. разноски по делото за двете инстанции.
С изложение на основания за допустимост на касационното обжалване касаторът се е позовал на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Повдигнат е процесуалноправен въпрос: следва ли да се допускат свидетелски показания при доказване връщането на съхранени суми от влогоприемателя на влогодателя при договор за влог. Поддържа се, че по посочения правен въпрос Варненски апелативен съд се е произнесъл, като е приел, че свидетелски показания са недопустими по аргумент от чл. 164, ал. 1, т. 4 ГПК, но не е съобразил, че ограниченията по чл. 133, ал. 1, б. „в” ГПК /отм./ не важат в отношенията между съпрузи, роднини по права линия, роднини по съребрена линия до четвърта степен и по сватовство до втора степен вкл., че при сключване на договор за влог по чл. 250 ЗЗД писмената форма на договора не е задължителна, а е достатъчно да се постигне съглашение между договарящите за предаване на движимата вещ от влогодателя на влогоприемателя, както и че липсва съдебна практика в тази насока, в резултат на което в конкретния случай окръжен съд С. е приел, че свидетелски показания са допустими, а Апелативен съд В. обратното.
За ответника по касация Н. А. Н. ЕГН [ЕГН] чрез негова майка и процесуален представител адвокат И. И. е подаден писмен отговор. Жалбата е оспорена като недопустима до касационен контрол и неоснователна.
Касационната жалба е подадена от заинтересована страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт на въззивен съд в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
При преценка за допустимост на касационното обжалване Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение констатира следното:
С т. 4 от ТР № 1/19.02.19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г., ВКС, ОСГТК е дадено разяснение на основанието за допустимост по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, на което основание се е позовал касатора с изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
Правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, който е разрешен с обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му би допринесло за промяна на създадена поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й /с оглед изменения в законодателството и обществените условия/, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.
В тълкувателното решение /стр. 4 от мотивите/ е посочено и че касаторът не само е длъжен да посочи правния въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК, като израз на диспозитивното начало в гражданския процес, но е длъжен и точно и мотивирано да обоснове основанията за допускане на касационно обжалване.
В конкретния случай това не е сторено.
Според касатора за точно прилагане на закона и развитие на правото трябва да бъде създадена практика относно допустимостта на свидетелски показания при доказване връщането на съхранени суми от влогоприемателя на влогодателя при договор за влог между роднини с различна степен на родство в аспект на оплакването за неправилно прилагане от въззивния съд нормата на чл. 164, ал. 1, т. 4 ГПК, поради несъобразяване с чл. 133, б. „в” ГПК /отм./, съответстваща на чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК.
По прилагането на разпоредбите на чл. 164, ал. 1, т. 3 и т. 4 ГПК няма различия в съдебната практика, поради неточното им тълкуване, съдебната практика е трайно установена, в съответствие с която е решението на въззивната инстанция. Въззивният съд е обосновал прилагането на чл. 164, ал. 1, т. 4 ГПК с безспорно установеното по делото, че в случая се касае за влог на парични средства, получени от влогоприемателя по банков път, или че се касае за паричен дълг, установен с писмен документ, хипотеза, при която съгласно чл. 164, ал. 2 ГПК вр. чл. 164, ал. 1, т. 4 ГПК свидетелски показания се допускат само при изрично съгласие на страните, каквото в случая не е налице.
По изложените съображения касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допусне, поради което Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Варненски апелативен съд, Гражданско отделение № 153/9.11.2011 г., поправено с решение № 193/9.12.2011 г., постановени по гр. д. № 321/2011 г. по касационна жалба от М. В. Н. чрез процесуален представител адвокат Р. Ст. Н..
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: