О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 179
София, 03.02.2014 год.
Върховният касационен съд на Република България, IІІ гражданско отделение в закрито съдебно заседание на двадесет и пети ноември две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЯ ЗЯПКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
ОЛГА КЕРЕЛСКА
разгледа докладваното от съдията Декова
гр.дело №4679 по описа за 2013 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Постъпила е обща касационна жалба от Д. Д. К. в качеството й на майка и законен представител на малолетното дете А. А. К. и от А. А. К., действаща със съгласието на своята майка Д. Д. К., чрез процесуалния си представител адв.Б., срещу решение от 15.04.2013г., постановено по гр.д.№3804/2012г. на Софийски апелативен съд, с което след отмяна на решение от 20.06.2012г. по гр.д.№211/2010г. на Окръжен съд – Монтана е отхвърлен предявения иск с правно основание чл.59 ЗЗД за заплащане на сумата 45809,33лв. и е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на иска в останалата част до пълния предявен размери от 49084лв., както и иска по чл.86, ал.1 ЗЗД.
Касаторите считат, че е налице основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Ответникът по касационната жалба А. Н. К., упражняващ търговска дейност като [фирма] оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването и е процесуално допустима.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК намира следното:
С въззивното решение след отмяна на първоинстанционното решение е отхвърлен предявения иск с правно основание чл.59 ЗЗД за заплащане на обезщетение за лишаване от ползването на собствените на ищците 2/3 идеални части от съсобствен недвижим имот в размер на сумата 45809,33лв. и е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на иска в останалата част до пълния предявен размери от 49084лв., както и иска по чл.86, ал.1 ЗЗД.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, касаторът сочи, че въпросът: „относно разпределението на доказателствената тежест между страните при иск за заплащане на обезщетение за неползване на една вещ по чл.59, ал.1 ЗЗД”, е разрешен с въззивното решение в противоречие с решение №183 от 23.07.2012г. по гр.д.№1387/2011г. на ВКС, ІІІг.о. и решение №221 от 08.01.2013г. по гр.д.№399/2012г. на ВКС, ІІг.о. Въпросът така както е поставен от касаторите, не е разрешен с посочените решения на ВКС, а с първото от тях е разрешен по-общият въпрос за разпределение на доказателствената тежест /че съгласно чл.154 ГПК всяка страна е длъжна да установи обстоятелствата, на които основава исканията или възраженията си, от което следва, че всяка страна носи доказателствена тежест за фактите, от които извлича за себе си изгодни правни последици/ и въззивното решение не му противоречи, а с второто решение е разрешен въпросът: за възможността да се уважи иск по чл.59 ЗЗД за присъждане на обезщетения за ползата, от която е обезщетен собственикът на движима вещ, без преки доказателства за ползването и след като с влязло в сила решение е присъдена равностойността на вещта, а искът за ревандикация е отхвърлен. С второто решение е прието, че който държи вещта, следва да установи както основанието, на което държи вещта, така и правомерността на държането. С въззивното решение е прието, че ответникът е установил основанието, въз основа на което държи вещта – безвъзмездното предоставяне от страна на другия съсобственик П. К. /придобил собствеността въз основа на същия н.а.№111/2001г., с който А. К. е закупил в полза на децата си процесния недвижим имот, при права 2/3ид.части в полза на ищците и 1/3ид.част за П. К., който е син на А. К. от предходен брак/ да ползва имота според притежаваните от него права; че така упражняваната фактическа власт не е върху цялата обща вещ /прието е, че „със сигурност от събраните гласни доказателства се установява, че се ползва по-малко от половината от имота, но при липсата на конкретни данни не може да се приеме, че дори незначително е нарушена частта на ищците”/, и че по делото не е установено препятстването на ищците да ползват имота. Такова ползване до размера на правата на другия съсобственик, представлява лично ползване от съсобственика на общата вещ по смисъла на чл.31, ал.2 ЗС /ТР №7 от 02.11.2012г. по тълк.д.№7/2912г., ОСГК на ВКС/. До този размер ползването от ответника не е без основание, а над този размер е прието, че не е установено да е ползвал имота. Тези изводи са формирани при разпределение на доказателствената тежест, което не е в противоречие със съдебната практика на ВКС, посочена от касаторите. По въпроса: „относно предпоставките за уважаване на иск за заплащане на обезщетение за неползване на една вещ по чл.59, ал.1 ЗЗД и в частност дали е необходимо ищецът да доказва освен факта на ползването на вещта от страна на ответника-несобственик, осъществяващ владение без основание, и факта, че не е реализирал доходи именно по причина на владението на ответника”, също не е налице основание за допускане на касационно обжалване. Не е налице соченото от касаторите основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и противоречие с посочените от него решение №381 от 08.07.2010г. по гр.д.№272/2009г. на ВКС, ІVг.о./с което е прието, че фактът, че само един от съсобствениците, независимо колко голяма е квотата му, ползва общата вещ изцяло, води до обогатяването му за сметка на патримониума на другия съсобственик/, тъй като, както се посочи по-горе по настоящото дело е приета за установена различна фактическа обстановка – че не е установено ползването на цялата вещ. Не е налице противоречие и с решение №221 от 08.01.2013г. по гр.д.№399/2012г. на ВКС, ІІг.о. и приетото с него, на което касаторът се позова, че собственикът единствено разполага с правомощията на владение, ползване и разпореждане с вещта и ако е лишен от фактическата власт без годно правно основание за това, то за същия съществува пречка да осъществява в пълен обем притежаваното вещно право. Това е така, защото както се посочи по-горе, по настоящото дело е приета за установена различна фактическа обстановка – че ползването не е без основание.
Предвид изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от решение от 15.04.2013г., постановено по гр.д.№3804/2012г. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: