О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 906
София,14.07.2011 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на шестнадесети май двехиляди и единадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Надя Зяпкова
ЧЛЕНОВЕ: Жива Декова
Олга Керелска
като изслуша докладваното от съдия Зяпкова гр. дело № 400/2011 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба от П. С. И. ЕГН [ЕГН], [населено място] чрез процесуален представител адвокат М. Ц. против въззивно решение на Плевенски окръжен съд № 472/27.10.2010 г., постановено по гр. д. № 690/2010 г., с което е потвърдено решение на Плевенски районен съд № 949/18.05.2010 г. по гр. д. № 2579/2008 г., с което са отхвърлени предявените искове от П. С. И. против Д. ІІІ-П. Е., [населено място] на основание чл. 49 ЗЗД вр. чл. 45 ЗЗД и против д-р К. Н. К. от [населено място] на основание чл. 45 ЗЗД за заплащане на обезщетение за причинени неимуществени вреди срещу първия ответник като възложител на работата и срещу втория ответник при изпълнение на възложената работа в размер на сумата 10 000.00 лв.
С изложение по допустимостта на касационното обжалване касаторът се е позовал на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК, като е формулирал материалноправни и процесуалноправни въпроси и е представил съдебна практика на ВС и на ВКС.
За ответниците по касация „Д. ІІІ-П. Е., [населено място] и д-р К. Н. К. жалбата е оспорена като недопустима до касационно разглеждане и като неоснователна по съображения, изложени с писмен отговор от адвокат А. К..
Касационната жалба е подадена от заинтересована страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт на въззивен съд в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение констатира следното:
С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение, с което са отхвърлени предявените обективно и субективно съединени искове за обезщетение на неимуществени вреди срещу първия ответник, като възложител на работата по чл. 49 ЗЗД вр. чл. 45 ЗЗД и срещу втория ответник при изпълнение на възложената му работа по чл. 45 ЗЗД. За да постанови този резултат въззивният съд е извършил проверка на първоинстанционното решение, обсъдил е всички възражения и доводи на страните и е възприел правния извод на първоинстанционния съд, че не са налице предпоставките на чл. 45 ЗЗД за ангажиране деликтната отговорност на втория ответник и поради това не са налице предпоставките на чл. 49 ЗЗД вр. чл. 45 ЗЗД за ангажиране отговорността на възложителя на работата-лечебното заведение-ответник.
Решението на въззивния съд не е постановено в противоречие с практиката на Върховния касационен съд и на практиката на съдилищата по процесуалноправен въпрос, посочен с изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, като е постановил, че след като не е налице основание за ангажиране отговорността на ответника-физическо лице-д-р К., не са налице предпоставките за ангажиране отговорността на ответника-лечебно заведение, което е видно от всички съдебни решения, приложени от касатора към изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
Така, с Р. № 124/2.12.1988 г. по гр. д. № 87/88 г., ОСГК, ВС е посочено, че отговорността на предприятията по чл. 49 ЗЗД е в зависимост от отговорността на лицата по чл. 45 ЗЗД. С Р. № 983/26.12.1986 г., ВС, ІV г. о. е посочено, че отговорността по чл. 49 ЗЗД настъпва, след като натовареното лице при или по повод изпълнение на възложената му работа причини виновно вреди на пострадалия, като вина се търси не у този, който е възложил работата, а у този, който я изпълнява. И ако последният виновно е причинил вреди на трето лице, гражданската отговорност на първия е всякога налице, тъй като отговорността по чл. 49 ЗЗД е за чужди виновни действия. Отговорният по чл. 49 ЗЗД може успешно да се защитава, ако установи, че ищецът не е претърпял вреди или че тези вреди не са причинени от лицето, на което ответникът е възложил работа или че вредите не са причинени виновно от натовареното лице, или че не са извършени по повод или при изпълнение на работата. В същия смисъл треитира отговорността по чл. 49 ЗЗД и Р. № 407/17.05.2003 г. по гр. д. № 252/2002 г., ВКС, ІV г. о. само и при условие, че длъжностните лица, на които е възложена работата виновно и противоправно при и по повод изпълнение на работата са причинили вреди. С Р. № 891/7.06.2002 г. по гр. д. № 183/2002 г., ВКС, ІV г. о. е указано, че ищецът може да избере дали да предяви иска за обезщетение спрямо делинквента или спрямо възложителя на работата и е посочено, че макар да отговаря на различно правно основание, отговорността на възложителя на работата е винаги обвързана от действията на делинквента, причинил увреждането при и по повод изпълнение на възложената му работа. Р. № 130/1.03.2010 г. по гр. д. № 640/2009 г., ВКС, ІІІ г. о. в производство по чл. 290 ГПК е постановено при различна от настоящия случай фактическа обстановка. Касае се за отговорност на болнично заведение за смърт на принудително настанен за лечение наркозависим пациент и в процесния случай съдът е приел за установено, че смъртта му не е била неизбежна, че не се дължи на случайно събитие, нито на неговото поведение, а се дължи на отсъствие на регламентиран обем от грижи, наблюдение и контрол предвид провежданото принудително лечение, неполагане на адекватна медицинска грижа и липса на констатация и реакция спрямо видими клинични признаци на безспорно установена по делото патология. С ППлВС № 9/28.12.1966 г. изложеното по-горе е систематизирано, като са очертани предпоставките за ангажиране на отговорността на възложителя на работата по чл. 49 ЗЗД вр. чл. 45 ЗЗД. Неотносими към процесния случай са приложените към изложението ППлВС № 2/81 г. по въпроси на погасителната давност при вземания от непозволено увреждане, ППлВС № 2/79 г. и Р. № 622 по н. д. № 476/2003 г., ВКС, І н. о. са по въпроси по приложението на чл. 123 НК и чл. 134 НК.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване на решението относно разбирането на касатора, че с решението са разгледани материалноправни въпроси, по които съдебната практика е оскъдна, а нормативната материя е недостатъчно конкретизирана, както следва: доколко предвидената противоправност на небрежността в съставите за престъпления по непредпазливост по чл. 123 НК и чл. 134 НК /дейности с повишен риск/, определя задължение за поведение, дори и ако не е налице предвидения в съставите резултат; доколко при осъществяване на медицинска дейност и въобще дейности, свързани със здравето, критерий за преценка на наличието на увреждане, може да се определи като разлика между очакван и получен резултат, чието наличие да определи приложението на презумпцията за вина по чл. 45 ЗЗД. Посочените въпроси не съставляват правни въпроси по смисъла чл. 280, ал. 1 ГПК и т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г., ВКС, ОСГТК, тъй като не са от значение за изхода по конкретното дело, не са разрешени в обжалваното въззивно решение и не са обусловили правните изводи на съда.
Изложението съдържа доводи, обосноваващи отменителни основания за неправилност на решението по чл. 281, т. 3 ГПК, които не са относими към предварителното производство по селекция на касационните жалби и същите не се поставят на обсъждане.
Ето защо Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Плевенски окръжен съд, Гражданско отделение, ІV гр. с-в № 472/27.10.2010 г., постановено по гр. д. № 690/2010 г. по касационна жалба от ищцата П. С. И. ЕГН [ЕГН], постоянен адрес: [населено място], [улица].
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: