Определение №226 от 11.2.2014 по гр. дело №5520/5520 на 3-то гр. отделение, Гражданска колегия на ВКС

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 226

София, 11.02.2014 год.

Върховният касационен съд на Република България, IІІ гражданско отделение в закрито съдебно заседание на шестнадесети декември две хиляди и тринадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЯ ЗЯПКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
ОЛГА КЕРЕЛСКА

разгледа докладваното от съдията Декова
гр.дело №5520 по описа за 2013 год., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.288 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от К. Д. А. от [населено място], чрез процесуален представител адв.Н., срещу решение от 22.04.2013г., постановено по гр.д.№3386/2012г. на Пловдивски окръжен съд, с което е потвърдено решение от 25.06.2012г. по гр.д.№6816/2011г. на Пловдивски районен съд за отхвърляне на предявените от К. Д. А. срещу П. С. Д. искове с правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД, вр.чл.240, ал.4 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД.
Касаторът счита, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Ответникът по касационната жалба П. С. Д., чрез процесуални представители адв.С. и адв.С., оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване. Претендира разноски.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК и е процесуално допустима.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК намира:
С въззивното решение е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на предявените от К. Д. А. срещу П. С. Д. искове за заплащане на сумата 10000лв., представляваща част от дадена в заем сума по сключен между страните договор от 25.09.2007г. в размер на 80000лв. и за обезщетение по чл.86, ал.1 ЗЗД.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, жалбоподателят сочи, че е налице основание за допускане до касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК на въззивното решение поставя въпрос: „възможно и правилно ли е съдът чрез последователни разпореждания за оставяне на исковата молба без движение да принуждава ищеца да подаде молба за оттегляне на евентуално предявен иск като по този начин ищецът се лишава от право на защита; възможно и правилно ли е това и с оглед на факта, че последицата от неизпълнение на резолюция на съда за оставяне на исковата молба без движение е прекратяване на производството и връщане на подадената искова молба; не е ли правилно съдът да даде правна квалификация на предявените искове и тяхното съединяване, а не да изисква това от ищеца под заплахата от връщане на исковата молба”, „налице ли е необходимост от конкретизиране на исковата молба поради неяснота на петитума й при предявени евентуално съединени искове пред съда по чл.79, вр. чл.240 ЗЗД и чл.86 ЗЗД и по чл.59 ЗЗД, за които съдът е възприел, че е недопустимо съединяване поради липса на алтернативност на задълженията”, „възможно и правилно ли е първоинстанционният съд след като е принудил ищеца да оттегли евентуалния си иск да постанови решение, с което да отхвърли иска поради липса на доказателства и да посочи в решението си, че е налице спор относно основанието за предаване на парите и че установяването на това основание е в тежест на ищеца, при условие, че …” и „възможно и правилно ли е въззивният съд да не се произнесе по наведени яргументи за процесуални нарушения, включително такива, които са свързани с неправомерно искане за оттегляне на евентуален иск по чл.59 ЗЗД, …”. Касаторът счита, че поставените въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Поставените от касатора въпроси относно евентуален иск по чл.59 ЗЗД не са разрешени с въззивното решение, нито са стояли на разрешаване, тъй като такъв иск не е разгледан с първоинстанционното решение, а производството по него е прекратено с влязло в сила определение на първоинстанционния съд. Предпоследният от поставените въпроси е въпрос за правилността на въззивното решение, поради което не съставлява въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК.
В изложението се съдържат доводи за неправилност на въззивното решение, които доводи не са относими към достъпа до касационно обжалване, а към основанията за неправилност на въззивното решение по чл.281, т.3 ГПК. По тях касационната инстанция се произнася само ако бъде допуснато касационно обжалване.
Предвид изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода на спора и на основание чл.81 ГПК на ответника по касация следва да се присъдят направените разноски за касационното производство в размер на 450лв. – за възнаграждение на един адвокат.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение

О П Р Е Д Е Л И:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 22.04.2013г., постановено по гр.д.№3386/2012г. на Пловдивски окръжен съд.
ОСЪЖДА К. Д. А. ЕГН [ЕГН] да заплати на П. С. Д. ЕГН [ЕГН] сумата 450лв. – разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:

Scroll to Top