О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 207
София, 20.02.2013 год.
Върховният касационен съд на Република България, IІІ гражданско отделение в закрито съдебно заседание на тринадесети февруари две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЯ ЗЯПКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
ОЛГА КЕРЕЛСКА
разгледа докладваното от съдията Декова
гр.дело №807 по описа за 2012 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Постъпили са касационни жалби от А. Л. С., чрез адв.Е. Л., срещу решение от 01.03.2012г., постановено по гр.д.№3886/2011г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение от 20.07.2011г. по гр.д.№ 34/2010г.на Окръжен съд – [населено място], за отхвърляне на предявените от А. Л. С. срещу [община] обективно съединени искове с правно основание чл.59, ал.1 ЗЗД и чл.49, ал.1 ЗЗД.
Жалбоподателят счита, че са налице основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Ответникът [община] не взема становище.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването и е процесуално допустима.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение на ВКС, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК намира:
С обжалваното решение е потвърдено първоинстанционното решение, с което са отхвърлени като недоказани предявените от А. Л. С. обективно съединени искове с правно основание чл.59, ал.1 ЗЗД за сумата от 30000лв., представляваща обезщетение за ползване от ответника без правно основание, за периода 01.12.2004г. – 01.12.2009г., на собствения на ищцата недвижим имот: поземлен имот с пл.№5232 в кв. 2-ри по плана на [населено място], съответстващ на част от УПИ ХIII – жилищен комплекс в кв.2 по плана на [населено място], а по кадастралната карта на К., одобрена със заповед №РД-18-96/28.10.2008г., попадащ в поземлени имоти №41112.500.75, 41112.500.83 и 41112.500.84, записани като общинска собственост и имот №411112.500.101 записан като частна собственост, състоящ се от 2200 кв.м.; иск с правно основание чл.49, ал.1 ЗЗД за сумата от 564669лв., представляваща обезщетение за понесените от ищцата имуществени вреди, както и иск с правно основание чл.59, ал.1 ЗЗД за сумата от 163,83лв., представляваща заплатени от същата данъци и такси по ЗМДТ.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, жалбоподателят А. Л. С. поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по въпроса за разпределянето на доказателствената тежест в противоречие с ППВС №7/29.12.1959г. Счита, че въззивният съд е следвало да приеме, че ответникът за да се освободи от отговорността по чл.49, ал.1 ЗЗД е следвало да докаже, че лицата на които е възложена работата не са извършили виновни противоправни действия и че на ищцата не е причинена вреда при или по повод извършване на възложената работа от възложителя- общината. Не е налице соченото от касатора основание. С ППВС №7/1959г. е прието, че лицето, което е възложило работата, може да се освободи от тази отговорност, ако се установи, че лицето, на което е възложена работата, не е причинило никаква вреда; ако неговите действия не са виновни и противоправни или ако вредата не е причинена при или по повод на възложената му работа. Постановлението е прието по приложението на чл.49 ЗЗД. В съобразителната му част са посочени предпоставките на отговорността по чл.49 ЗЗД: вреди, причинени на пострадалия/ищеца/; вредите да са причинени от лице, на което отговорният по чл.49 ЗЗД/ответникът/ е възложил някаква работа; вредите да са причинени при или по повод изпълнението на работата, възложена от ответника; работникът да има вина за причинените вреди. Въззивният съд е приел, че дори и да се приеме, че противоправността може да бъде изведена само от обстоятелството, че е било извършвано строителство в чужд имот /за което обаче има данни, че е било извършвано по установения ред, има издадени строителни книжа и разрешителни/, това само по себе си не е достатъчно, за да бъде уважен искът за пропуснати ползи. Следва да бъде доказана и причинната връзка между противоправното поведение и настъпилия за ищцата реално съществуващ като възможност пропуск да увеличи имуществото си – доходът, който би получила, ако бе застроила собствения си имот, а именно цената- обезщетението, което би получила при учредяване право на строеж върху имота. Прието е, че не е установена реално съществуваща възможност за ищцата да увеличи патримониума си, която да не се е реализирала само поради противоправното поведение на служители на ответника /от заключенията на СТЕ е видно, че реални сделки с поземлени имоти в този район, в който се намира и процесният, не са били извършвани/. Исковата претенция е счетена за неоснователна, по съображения, че ищцата не е доказала, че не е реализирала доходи, представляващи цената/обезщетението, което би получила при учредяване право на строеж върху имота, единствено поради противоправното поведение на служители на ответника, въпреки съществуващата обективно и конкретно възможност за това. Т.е. прието е, че не са доказани по делото кумулативно изискуемите предпоставки за уважаване на иска по чл.49 ЗЗД, които с изключение на вината не се презюмират, а подлежат на доказване от ищеца. Правилността на тези изводи не може да бъде проверявана в производството по допускане на касационно обжалване – чл.288 ГПК, а при разглеждане на касационната жалба – чл.290 ГПК, само ако бъде допуснато.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, жалбоподателят А. Л. С. поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправни въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, а именно: „След като построените обекти в процесния имот са изградени, финансирани и разрешени от ответната община, какво е правното значение на факта на разпореждането с построените обекти от гледна точка на предявения от ищцата иск с правно основание чл.59 ЗЗД?”, „ Като се вземе предвид, че е безспорно доказана собствеността на ищцата върху процесния УПИ, както и че имотът й без нейно съгласие и отстъпване е застроен от трето лице – независимо, че това е общината, какъв е правният способ за обезщетяване на неправомерно разместените блага?” и „Какво е правното значение на безспорно доказания факт по делото – видно от липсата на правно основание, че общината не може да се легитимира като собственик на застроения имот”. На основание разпоредбата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по съществен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Под „точно прилагане на закона“ се разбира еднообразното му тълкуване или точното прилагане на закона е насочено към отстраняване на непоследователната и противоречива практика на ВКС или за преодоляване на погрешна постоянна практика на ВКС. За да бъде налице основанието „от значение за развитието на правото“ би следвало въобще да няма практика на ВКС по съществения въпрос, при което се налага тълкуване на закона за отстраняване непълноти или неясноти на правни норми и в крайна сметка за усъвършенстване на правоприлагането. В случая касаторът е посочил това основание, но не се е позовал нито на противоречива практика на ВКС, нито на постоянна, но неправилна практика, нито на липсваща въобще практика.
В изложението се съдържат доводи за неправилност на въззивното решение, които доводи не са относими към достъпа до касационно обжалване, а към основанията за неправилност на въззивното решение по чл.281, т.3 ГПК. По тях касационната инстанция се произнася само ако бъде допуснато касационно обжалване.
Предвид изложеното следва да се приеме, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 01.03.2012г., постановено по гр.д.№3886/2011г. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: