1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 287
София, 09.03. 2011 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на седми март двехиляди и единадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Надя Зяпкова
ЧЛЕНОВЕ: Жива Декова
Олга Керелска
като изслуша докладваното от съдия З. гр. дело № 1745/2010 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба от К. С. П. Е. [ЕГН] от[населено място], приподписана от адвокати В. М. и П. М. против въззивно решение на П. апелативен съд № 670/20.09.2010 г., постановено по гр. д. № 464/2010 г., с което е отхвърлен предявения от К. С. П. против М. Н. Т. иск с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД за връщане на сумата 69 400 лв. със законни последици.
Представено е към жалбата изложение по допустимостта на касационното обжалване с позоваване на чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК с посочен материалноправен въпрос, според касатора обуславящ изхода на спора, а именно: приложима ли е нормата на чл. 286 ТЗ при наличието на изрични уговорки между страните относно изискваната форма за изменение на договора и приложимото право /ЗЗД/; оборена ли е законовата презумпция по чл. 286 ТЗ, след като при самото подписване на договора за наем нито една от страните не е изразила воля за приложение на Търговския закон, а видно от уговорките и волята договорът не е сключен като търговска сделка.
Според касатора законовата презумпция по чл. 286, ал. 3 ТЗ е оборена още при подписване на договора за наем, при което решението е постановено в противоречие с Р. № 115/18.02.2008 г. по гр. д. № 1082/2007 г., ВКС, V г. о.; О. № 927/10.11.2004 г. по т. д. № 52/2004 г., ВКС, ТК; О. от 10.12.2003 г. по т. д. № 951/2002 г., ВКС, ІІІ г. о.; Р. № 174/12.03.2008 г. по д. № 1225/2007 г., ВКС, V г. о.
Според касатора, в аспект на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, материалноправният въпрос, по който се е произнесъл съдът е решаван противоречиво от съдилищата-отмененото от въззивния съд Р. на П. окръжен съд № 144/2.02.2010 г. по гр. д. № 554/2009 г., с което договорът за наем не е възприет като търговска сделка по смисъла на чл. 286 ТЗ; Р. № 215/14.02.2003 г. по д. № 2104/2002 г., ВКС, V г. о., с което е посочено, че за да се дефинира една сделка като търговска тя трябва да е свързана с предмета на дейност като търговец; Р. № 286/20.04.2006 г. по т. д. № 754/2005 г., ВКС, ТК.
За ответника по касация М. Н. Т. касационната жалба е оспорена по съображения, изложени с писмен отговор от адвокат Д. Г..
Касационната жалба е подадена от заинтересована страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт на въззивен съд в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
При преценка за допустимост на касационното обжалване Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение констатира следното:
Въззивният съд е приел за установено, че като ЕТ с фирма „К.-К. П.” ищцата К. С. П., в качеството на наемател е сключила с ответницата М. Т. и нейния баща Н. Н., в качеството на наемодатели, договор от 1.01.2004 г. за предоставяне временното ползване на „магазин”, в който е трябвало да се извършва търговия с „промишлени стоки” – договор за наем на недвижим имот с обект магазин за промишлени стоки. Сключеният договор за наем е приет от въззивния съд за търговска сделка по смисъла на чл. 286, ал. 1 ТЗ, тъй като е сключен от търговец и е свързан с упражняваното от търговеца занятие, както и че представените от ищцата разписки удостоверяват изпълнение на задължения на наемателя, поети с договора за наем. Заплащането от страна на ищцата на сумите по издадените от ответницата разписки и приемането на разписките от ищцата-платец на сумите като документ, удостоверяващ изпълнение на договорно задължение /чл. 77, ал. 1 ЗЗД/ е прието от съда за категорично изявление на наемателя по изпълнение на посочения в разписките договор /чл. 293, ал. 2, предл. 2 ТЗ/, а саморъчното издаване на тези разписки е счетено от съда за категорично изявление на наемодателя, приемащ изпълнението на договора от страна на наемателя. Съдът е приел, че между страните по договора е постигнато съгласие за промяна на наемната цена при неспазване на приетата от тях в договора писмена форма, поради което е нищожно /чл. 293, ал. 2 ТЗ/. С оглед на обстоятелството, че процесните 13 бр. разписки се намират във владение на ищцата и самата тя е поискала издаването им със съдържание, удостоверяващо факта на изпълнение именно по сключения на 1.01.2004 г. договор за наем съдът е приел, че сумите не са платени без правно основание. Договореното от страните изменение на сключения договор за наем от 1.01.2004 г. в частта за наемната цена е нищожно поради липса на форма, но поради поведението на изпълнилия това договаряне наемател, удостоверено чрез разписките, съдът е отрекъл правото му самият той да се позовава на нищожност.
Не е налице основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
С изложението относно допустимостта не са посочени съдебни актове, посочени с ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г., ВКС, ОСГТК и основанието за допустимост по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не е налице.
Основанието за допустимост по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК е обосновано с противоречие на обжалваното въззивно решение с постановеното от първата инстанция по настоящото дело решение № 144/2.02.2010 г. по гр. д. № 544/2009 г. по описа на Окръжен съд-Пловдив. С ТР № 1/19.02.1010 г. е прието, че не е налице противоречива практика на съдилищата, когато в рамките на същото съдебно производство са постановени решения с противоречиво разрешение по обуславящи изхода на делото въпроси. Противоречивите разрешения на съдебните инстанции в хода на едно и също съдебно производство не формират съдебна практика, тъй като се касае за съдебни решения, които не са влезли в сила.
Посочените съдебни решения на ВКС не обосновават основанието за допустимост по т. 2 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Обжалваното въззивно решение не е в противоречие с приетото от ВКС в решенията, на които касаторът се е позовал, а именно, че сключеният между страните договор за наем от 1.01.2004 г. е търговска сделка по смисъла на чл. 286, ал. 1 ТЗ, защото е сключен от търговец и защото е свързан с упражняваното от търговеца занятие.
Основанието за допустимост по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е възпроизведено като норма без посочване на конкретни аргументи в негова подкрепа. Разпоредбата на чл. 286 ТЗ е ясна, не се нуждае от допълнително тълкуване или промяна на съдебната практика по приложението й, поради което не е налице и това основание, на което касаторът се е позовал.
С оглед изхода на делото касаторът следва да заплати на ответника по касация направените по делото разноски в размер на сумата 1000.00 лв.-заплатен хонорар на един адвокат съгласно договор за правна защита и съдействие № 23465/29.11.2010 г.
Ето защо Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на П. апелативен съд № 670/20.09.2010 г., постановено по гр. д. № 464/2010 г. по касационна жалба на К. С. П. Е. [ЕГН] от[населено място], [улица], съдебен адрес:[населено място], [улица], ет. 1, адвокати В. М. и П. М..
ОСЪЖДА К. С. П. Е. [ЕГН], с адрес: [населено място], [улица] да заплати на М. Н. Т. Е. [ЕГН], с адрес:[населено място], ул. „П. Д. П.” № 12 сумата 1000.00 лв. разноски по делото.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: