О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 458
София, 26 март 2014 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и четвърти март двехиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Надя Зяпкова
ЧЛЕНОВЕ: Жива Декова
Олга Керелска
като изслуша докладваното от съдия Зяпкова гр. дело № 1092/2014 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба от [фирма], [населено място], [община], Пловдивска област, ЕИК[ЕИК], представлявано от прокуристи Х. Г. и К. Т., чрез процесуален представител адвокат С. Д., против въззивно решение на Окръжен съд-Пловдив № 1544/13.09.2013 г., постановено по гр. д. № 2257/2013 г.
С обжалваното решение е потвърдено изцяло решение на Районен съд-Пловдив, ХІ-ти гр. с-в № 1853/30.04.2013 г., постановено по гр. д. № 16590/2012 г., с което са уважени обективно съединените искове по чл. 344, ал. 1, т. 1, 2 и 3 КТ вр. чл. 225, ал. 1 КТ, предявени от Н. П. Д. ЕГН [ЕГН] от [населено място] против [фирма], [населено място], област П..
С изложение по допустимостта на обжалването процесуалният представител на касатора се е позовал на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК.
По чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е формулиран следния материалноправен въпрос: Достатъчна ли е констатацията за сходство между изпълняваната по определени длъжности в предприятието работа, за да се считат тези длъжности идентични, съответно да се касае за извършване на „една и съща” работа по смисъла на чл. 70, ал. 5 КТ. Във връзка с посочения въпрос въззивният съд е констатирал, че няма пълно припокриване между процесните длъжностни характеристики и е приел, че последните са сходни такива, но е счел уговорката за срок за изпитване за незаконосъобразна, който извод е в противоречие с Р. № 7/1.04.2011 г. на ВКС по гр. д. № 954/2009 г., ІV г. о.; Р. № 344/29.11.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1407/2010 г., ІІІ г. о.
По чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК е формулиран следния материалноправен въпрос: Достатъчно ли е, за да е налице „една и съща работа” по смисъла на чл. 70, ал. 5 КТ, само част от задълженията по сравняваните длъжностни характеристики да съвпадат или е необходимо пълно припокриване между същите. Във връзка с посочения въпрос въззивният съд е констатирал, че няма пълно припокриване между процесните длъжностни характеристики , но е приел, че дори и съвпадането на „голяма част” от задълженията на длъжностите е достатъчна, за да се мотивира наличието на „една и съща работа” по смисъла на чл. 70, ал. 5 КТ, с което решението противоречи на Р. № 1393/9.11.2009 г. на ОС-Варна по гр. д. № 2144/2009 г., ГО.
Формулиран е и следния материалноправен въпрос: Следва ли критерият „една и съща работа” по смисъла на чл. 70, ал. 5 КТ да се преценява с оглед всички длъжности, на които работникът или служителят е полагал труд при работодателя, или трябва да бъдат сравнени длъжността, на която работникът или служителят е бил при прекратяване на трудовото правоотношение в срока за изпитване и непосредствено предхождащата я длъжност. По този въпрос въззивният съд е приел становището, че преценката за действителност на клаузата за изпитване трябва да се прави с оглед на всички, заемани от работника длъжности, с което се е произнесъл в противоречие с Р. от 19.12.2007 г. по гр. д. № 763/2007 г. на АС-София; Р. от 19.12.2007 г. по гр. д. № 682/2007 г. на АС-София и Р. от 21.04.2011 г. по гр. д. № 2131/2010 г. на РС-Ловеч.
В аспект на основанието за допустимост по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с твърдение за празнота в правото е формулиран следния процесуалноправен въпрос: Допустимо ли е в решението си второинстанционният съд да се позовава на доказателства, събрани при разглеждането на делото в първата инстанция, като ги преценява с оглед различно от указаното от първоинстанционния съд разпределение на доказателствената тежест. Касаторът е посочил, че анализът на доказателствата, направен от въззивния съд е при разпределение на тежестта на доказване, противоположно на посоченото в доклада на районния съд, а именно, че тежестта на доказване на различие в процесните трудови функции е на работодателя, а не че ищецът-работник е този, който трябва да докаже, че последните са еднакви, както е приел в доклада си първоинстанционния съд.
Към изложението на касатора са приложени копия от посочените съдебни решения.
За ответника по касация Н. П. Д. е подаден писмен отговор от процесуален представител адвокат Н. П.. Жалбата е оспорена като недопустима до касационно разглеждане и като неоснователна. Претендират се разноски за касационната инстанция съгласно договор за правна защита и съдействие с приложен списък по чл. 80 ГПК.
Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт на въззивен съд в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
При преценка за допустимост на обжалването Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение констатира следното:
За да признае уволнението на ищеца-ответник по касация, постановено на основание чл. 71, ал. 1 КТ, за незаконно въззивният съд е приел, че не е установено по делото от представените длъжностни характеристики и от показанията на разпитаните свидетели, че изпълняваните от ищеца трудови функции на заеманите от него длъжности „работник производство”, „монтажник изделия от пластмаса” и „зареждач промишлено производство /ръчно/” се различават съществено-голяма част от посочените в тях задължения, като познаване и спазване на технологията и производствения процес, изпълняване качествено възложените задачи, изпълняване и на други конкретно възложени задачи, информиране за новостите в областта и участване в организираните от работодателя форми на обучение се съдържат и в трите длъжностни характеристики. Съдът е посочил и че задълженията по длъжностите характеристики за различните длъжности са твърде общо формулирани и не разкриват точно трудовите функции на посочените длъжности. Съдът се е позовал и на показанията на свидетеля Т., въз основа на които е приел за установено, че свидетелят Т. е бил назначен на длъжността „монтажник изделия от пластмаса/работник производство”, а е изпълнявал същите трудови функции, каквито трудови функции ищецът Н. Д. е изпълнявал на длъжността „зареждач промишлено производство /ръчно/”.С оглед на това съдът е приел, че включената в допълнителни споразумения от 24.08.2010 г. за длъжността „монтажник изделия от пластмаса” и от 30.03.2012 г. за длъжността „зареждач промишлено производство /ръчно/”, /от която длъжност ищецът е бил уволнен/ клауза за срок за изпитване е недействителна и работодателят не е имал правото да прекрати трудовото правоотношение с ищеца Н. Д. на основание чл. 71, ал. 1 КТ.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по поставения във връзка с това основание материалноправен въпрос „Достатъчна ли е констатацията за сходство между изпълняваната по определени длъжности в предприятието работа, за да се считат тези длъжности за идентични, съответно да се касае за извършване на „една и съща работа” по смисъла на чл. 70, ал. 5 КТ”.
В аспект на основанието за допустимост на това основание касаторът се е позовал на Р. № 7/1.04.2011 г. на ВКС по гр. д. № 954/2009 г., ІV г. о., постановено в производство по чл. 290 ГПК. Въззивният съд е решил поставения въпрос в съответствие с разрешението, дадено от Върховния касационен съд в посоченото решение, с което при правен въпрос, касаещ нормата на чл. 329, ал. 1 КТ е прието, че преценката дали трудовите функции са идентични се извършва с оглед естеството на възложената работа и изводът за идентичност не може да се изведе нито само от наименованието на длъжността, нито от механичното сравнение на трудовите задължения по длъжностна характеристика, в която работодателят определя трудовите задължения за съответната длъжност, но съдържанието на тези трудови задължения следва от естеството на работата.
В. решение не е постановено в противоречие и с Р. № 344/29.11.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1407/2010 г., ІІІ г. о. С решаващите си мотиви Върховният касационен съд е възпроизвел императива на чл. 70, ал. 5 КТ, че за една и съща работа с един и същ работник в едно и също предприятие трудов договор със срок за изпитване може да се сключва само веднъж, но е посочено и, че няма пречка да се сключи договор за изпитване с работник или служител, който вече е работил при същия работодател по първоначален трудов договор, при положение, обаче, че договорът се сключва за нова трудова функция, такава каквато до този момент работникът не е изпълнявал.
При преценката относно твърдението на касатора, основано на посоченото решение на Върховния касационен съд следва да се имат предвид различията във фактическите обстоятелства на процесния случай, при който за срок от 28.02.2007 г. до 27.09.2012 г. ищецът по касация е работил при касатора, като е заемал длъжности с общо формулирани по длъжностна характеристика трудови задължения, като както с трудовия договор, така и с последващите 3 бр. допълнителни споразумения към трудовия договор е включвана уговорка за изпитване все в полза на работодателя по чл. 70, ал. 1, изр. 1 КТ.
Не е налице основанието за допустимост по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК с оглед Р. № 1393/9.11.2009 г. на ОС-Варна по в. гр. д. № 2144/2009 г. В процесния случай въззивният съд е констатирал, че в по-голямата си част посочените в длъжностните характеристики на длъжностите, които ищецът е заемал се припокриват, но са и твърде общо формулирани, така че не разкриват какви точно са били трудовите функции, които на били възложени и които ищецът е изпълнявал на всяка една от различните длъжности.
Въпросът следва ли критерият „една и съща работа” по смисъла на чл. 70, ал. 5 КТ да се преценява с оглед на всички длъжности, на които работникът или служителят е полагал труд при работодателя или длъжността от която е уволнен и непосредствено предхождащата я фактически не е верен. Правният извод на въззивния съд за недействителност на клаузата на чл. 70, ал. 5 КТ е изведен при сравнение на последните две допълнителни споразумения към трудовия договор, а именно от 24.08.2010 г. и от 30.03.2012 г.
Относно процесуалноправния въпрос, поставен в аспект на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, не са налице предпоставките на закона, разяснени с т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ВКС, ОСГТК.
С оглед изхода на делото на ответника по касация следва да се присъдят направените разноски за касационната инстанция в размер на сумата 800.00 лв.-заплатено възнаграждение на един адвокат по договор за правна защита и съдействие от 28.11.2013 г.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Пловдивски окръжен съд, Гражданско отделение, VІІІ състав № 1544/13.09.2013 г., постановено по гр. д. № 2257/2013 г. по касационна жалба на [фирма], ЕИК[ЕИК], седалище и адрес на управление: [населено място], област П..
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК[ЕИК], седалище и адрес на управление: [населено място], област П. да заплати на Н. П. Д. ЕГН [ЕГН], адрес: [населено място], [улица], адв. Кантора П. сумата 800.00 лв. разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: