О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 582
София, 10 май 2013 год.
Върховният касационен съд на Република България, IІІ гражданско отделение в закрито съдебно заседание на тридесети април две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЯ ЗЯПКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
ОЛГА КЕРЕЛСКА
разгледа докладваното от съдията Декова
гр.дело №999 по описа за 2012 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от К. Д. К. от [населено място], чрез процесуалния си представител адв.В.Б., срещу решение от 08.03.2012г., постановено по в.гр.д. №5748/2010г. на Софийски градски съд, с което след отмяна на решението от 12.01.2010г. по гр.д.№2357/2008г. на Софийски районен съд, са изменени мерките относно упражняването на родителските права спрямо децата Д. и Й., което е предоставено на майката Е. К. А. и е постановен режим на лични отношения на бащата К. Д. К. с децата; присъдена е издръжката, дължима от бащата.
Жалбоподателят счита, че са налице основанията по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 от ГПК за допускане на касационно обжалване.
Ответникът по жалбата Е. К. А., чрез процесуалния си представител адв.Д.Б., оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване. Претендира разноски.
Касационната жалба е допустима – подадена е в срока по чл.283 ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение на ВКС, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК намира:
С обжалваното решение след като е отменено първоинстанционното решение, са изменени мерките относно упражняването на родителските права спрямо децата Д. и Й., което е предоставено на майката Е. К. А. и е постановен режим на лични отношения на бащата К. Д. К. с децата; присъдена е издръжката, дължима от бащата.
В изложението за допускане на касационно обжалване жалбоподателят за да обоснове наличието на основание за допускане на касационно обжалване сочи, че въззивният съд е разрешил въпроса: „Може ли да съставлява основание за изменение на постановените мерки фактическото положение, създадено от родител, който съзнателно е задържал децата?” в противоречие с ППВС №1 от 12.11.1974 по гр.д.№3/1974г., с което е прието, че съзнателното задържане на детето след влизане в сила на решението по чл.29, ал.1 СК/отм./ не съставлява основание за нови мерки по чл.29, ал.1 СК/отм./ в полза на виновния за това положение родител.
Въззивният съд е приел, че укоримото поведение на майката, довело и до нарушаване на емоционалната връзка между децата и техния баща, в случая не е определящо, а е оценено посредством интереса на децата, предвид обективираните действия от страна на майката, даващи основание да се приеме отчуждителното й поведение за преосмислено и рискът от продължаващо отчуждение за преодолян. Въззивният съд е приел при установено необосновано дезинтересиране на бащата от специализираната програма /неучастие в организираната при съдействието на социалната служба подкрепа за възстановяване на емоционалната връзка между него и децата през месец декември 2011г., нито на организираната впоследствие процедура/ и при липсата на усилия, възприети и от специалистите като необходими за изграждане на емоционална връзка между него и децата му, че бащата не е в състояние да предостави необходимата им подкрепа при реализация на постановените мерки, при единодушие на специалистите за необходимостта както бащата да преосмисли собственото си поведение, така и да подкрепи децата си в процеса на възстановяване на връзката помежду им. Поради това не е налице твърдяното от касатора противоречие на въззивното решение с ППВС №1/1974г. относно обстоятелствата, които имат отношение към ефикасността на децата и на положението им. С обжалваното решение и с приложеното решение от 29.04.2011г. по гр.д.№11980/2010г. на СГС не са разрешени еднородни случаи – в разглеждания случай е прието, че е възникнала нова обстановка, при която интересите на децата изискват ревизия на постановените мерки, именно с оглед на непреосмисленото поведение на бащата и неоказването на подкрепа на децата си в процеса на възстановяване на връзката помежду им, като е отчетено и преосмисленото отчуждително поведение на майката, докато по приложеното решение е установено единствено наличие на отчуждително поведение на майката което е трайно.
Касаторът счита, че с въззивното решение е разрешен въпросът: „Може ли единствен критерий за предоставяне упражняването на родителските права на единия от двамата родители да бъде емоционалната връзка на децата с родителя” в противоречие с практиката на ВКС, при противоречива съдебна практика; от значение е за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Поставеният от касатора въпрос не е разрешен с въззивното решение. За разлика от приложените съдебни решения по първоначално постановяване на кого от родителите се предоставя упражняването на родителските права като критерий за определяне на мерките е интересът на децата /съгласно ППВС №1/1974г. интересът на децата се преценяват с оглед на следните обстоятелства: родителски качества; полагане грижи и умения за възпитание; подпомагане подготовката за придобиване на знания; трудови навици; морални качества на родителя; социално обкръжение и битови условия; възраст и пол на децата; привързаност между деца и родители и между децата и др./, обжалваното въззивно решение е постановено по иск за изменение на постановените спрямо децата мерки, по който предпоставка за промяната е изменението на обстоятелствата, при който са постановени мерките, т.е. да е възникнала нова обстановка, при която интересите на децата изискват промяна на постановените мерки.
Касаторът сочи, че с въззивното решение е разрешен въпросът: „Може ли при наличие на поведение на родителя, търсещ изменение на мерките досежно предоставяне на родителските права, изразяващо се в отчуждително поведение на въззивницата спрямо бащата, систематичното създаване на пречки за осъществяване на лични отношения с касатора, невръщане на децата след осъществен режим на свиждане, това поведение да бъде игнорирано само въз основа на емоционалната връзка на децата с този родител /очевидно създадено чрез повлияване на психиката му/?”. Поставеният въпрос не е въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, а отделно от това, интерпретираните в него изводи на въззивния съд не кореспондират със съдържанието на въззивното решение.
По въпроса на касатора: „Изоставено ли е разрешението на ППВС №5 от 16.11.1970г. по отношение на критерия за определяне на цялостния размер на необходимата издръжка за дете с оглед разпоредбата на чл.50 от ППЗЗД, както и може ли с подзаконов нормативен акт да бъде определен цялостния размер на необходимата издръжка на дете, по отношение на което съдът присъжда издръжка”. ППВС №5/1970г. намира приложение както при действието на СК от 1985г.-отм., така и на СК от 2009г. Касаторът сочи, че въззивното решение противоречи на ППВС №5/1970г., с което е прието, че нуждите на лицата, които имат право на издръжка, се определят от обикновените условия на техния живот, като се вземат предвид възрастта, образованието и всички обстоятелства от значение за случая и че нуждите са винаги конкретни. По делото са установени доходите на двамата родители, както и обикновените условия на техния живот; не са установени други задължения на бащата; взети са предвид и непосредствените грижи на родителя при когото живеят децата. При отчитане на конкретните обстоятелства по делото от значение за определяне на размера на издръжката, ползването на методологията и формулата на ППЗД като ориентировъчен критерий за определяне на издръжката, не води до противоречие на решението с ППВС №5/1970г., защото независимо от различия характер на правоотношението и задължения субект, нормата също касае осигуряването на необходими средства за издръжка на непълнолетно дете. Не е налице противоречие на въззивното решение с ППВС №5/1970г. по въпроса: „Може ли за деца, които са на различна възраст да бъде определян еднакъв общ размер на издръжката и да бъде направено еднакво разпределение на така определената издръжка между двамата родители”. Нуждите на детето се преценяват не само с оглед на възрастта на детето, а с оглед на правилното му отглеждане, здравословното състояние, възраст, нуждите от получаване на образование на детето и задоволяване на неговите потребности, а разпределянето на издръжката се извършва между двамата задължени родители съобразно доходите им и при отчитане на непосредствените грижи на родителя при когото живее детето. Правилността на изводите на съда при определяне на размера на издръжката не може да бъде преценявана в производството по допускане на касационно обжалване – чл.288 ГПК, а в производството по разглеждане на касационната жалба, ако бъде допуснато – чл.290 ГПК. Поставеният от касатора въпрос: „Може ли критерий за определяне на цялостна необходимата месечна издръжка на дете да бъдат по-големите материални възможности на единия родител, без те да са установени по делото” не съставлява въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Отделно от това, по делото от фактическа страна съдът е приет за установен размер на дохода на бащата.
В изложението се съдържат доводи за неправилност на въззивното решение, които доводи не са относими към достъпа до касационно обжалване, а към основанията за неправилност на въззивното решение по чл.281, т.3 ГПК. По тях касационната инстанция се произнася само ако бъде допуснато касационно обжалване.
По изложените съображения касационното обжалване не следва да бъде допуснато. С оглед изхода на делото и на основание чл.81 ГПК на ответника по касация следва да се присъдят направените разноски в размер на 500лв. – за адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението от 08.03.2012г., постановено по в.гр.д. №5748/2010г. на Софийски градски съд.
ОСЪЖДА К. Д. К. да заплати на Е. К. А. сумата 500лв. – разноски по делото.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: