О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 797
София, 25.06.2013 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на тринадесети май двехиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Надя Зяпкова
ЧЛЕНОВЕ: Жива Декова
Олга Керелска
като изслуша докладваното от съдия Зяпкова гр. дело № 2346/2013 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба от ответника Община-В. чрез главен юрисконсулт Р. Р. С. против въззивно решение на Окръжен съд-Варна, Търговско отделение, 1-ви състав № 1816/18.12.2012 г., постановено по в. т. д. № 2261/2012 г. по описа на същия съд.
С обжалваното решение е потвърдено решение на Районен съд-Варна, ХХ състав № 2986/28.06.2012 г., постановено по гр. д. № 3893/2012 г., с което по искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, предявени от [фирма]” против Община-В. е прието за установено, че към момента на издаване на заповед за изпълнение № 3711/18.04.2011 г. по ч. гр. д. № 5693/2011 г. по описа на В., VІІІ състав в полза на дружеството-ищец съществува вземане против ответника в размер на сумата 18 550.27 лв., представляваща дължима и непогасена част от задължение по фактура № 95/15.02.2011 г. за доставка на оборудване и съоръжение, ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на исковата молба в съда-14.04.2011 г. до окончателното изплащане на задължението на основание чл. 415, ал. 1 вр. чл. 422, ал. 1 ГПК и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, както и сумата 1 371.00 лв. разноски по делото, като Община-В. е осъдена да заплати на [фирма], ЕИК[ЕИК] сумата 500 лв. направени разноски за въззивната инстанция.
С жалбата се поддържа оплакване за неправилност на решението, поради нарушение на материалния закон /чл. 67, ал. 2 ЗДДС/, поради което се счита, че въззивното решение следва да се отмени.
С изложение по допустимостта на касационното обжалване касаторът се е позовал на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с разбирането, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправни въпроси, които са решени в противоречие със задължителна практика на ВКС с позоваване на Р. № 557/13.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 116/2009 г., ІV г. о., касаещо приложното поле на чл. 67, ал. 2 ЗДДД, според която, когато в договора не е изрично посочено, че ДДС се дължи отделно, то се приема, че той е включен в договорената цена. Позовава се и на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпрос, който счита, че е решаван противоречиво от съдилищата и е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а именно: Необходимо ли е страната в гражданския процес да се позовава на правата си, които следват от императивни правни норми на закона /чл. 67, ал. 2 ЗЗД/ или съдът е длъжен служебно да приложи тези разпоредби. Приложено е копие от цитираното решение, постановено в производство по чл. 290 ГПК.
За ответника по касация [фирма], [населено място] не е изразено становище по жалбата.
Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт на въззивен съд в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
При преценка за допустимост на касационното обжалване Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение констатира следното:
За да потвърди първоинстанционното решение по спорния между страните въпрос следва ли върху стойността на отчуждените по реда на чл. 21 ЗОС оборудване и съоръжения, трайно прикрепени към земята, на стойност 92 751.33 лв. да се начисли ДДС в размер на 18 550.27 лв., въззивният съд е приел, че в случая се касае за доставка по смисъла на чл. 6, ал. 2, т. 1 ЗДДС, а не търговска сделка. Касае се за проведено отчуждително производство по реда на чл. 21сл. ЗОС, извършено с акт на местен орган срещу обезщетение, попадащо в хипотезата на чл. 6, ал. 2, т. 1 ЗДДС. Доставката не е освободена от облагане по смисъла на чл. 45 ЗДДС и тъй като се касае за оборудване и съоръжения, трайно прикрепени към земята, налице е изключението по чл. 45, ал. 5, т. 2 ЗЗД. Ето защо въззивният съд е счел, че и върху определеното обезщетение за отчужденото оборудване и съоръжения ДДС в размер на 20% е дължим.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване.
Въпросът, повдигнат от касатора, касаещ приложното поле на чл. 67, ал. 2 ЗДДС, в аспект на основанието за допустимост по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не съставлява правен въпрос от значение за изхода на делото, по този въпрос въззивният съд не се е произнасял и същият не е обусловил рещаващите правни изводи на въззивната инстанция. Неизпълнението на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК вр. с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ВКС, ОСГТК за формулиране на правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК е самостоятелно основание за недопускане на обжалването пред Върховния касационен съд.
Представеното съдебно решение на Върховния касационен съд, състав на ІV-то гражданско отделение № 557/13.07.2010 г. по гр. д. № 116/2009 г., на което касаторът се е позовал в аспект на основанието за допустимост по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК действително е задължителна съдебна практика, но е постановено при различни фактически и правни отношения между две дружества по повод сключена между тях търговска сделка и не е относимо към процесния случай.
С т. 4 от цитираното тълкувателно решение Върховният касационен съд даде задължителни разяснения относно фактическия състав на основанието за допустимост по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. В конкретния случай не са налице изискванията на този фактически състав, а и в изложението липсва обосноваване на тези изисквания.
Ето защо Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение счете, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради което
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Варненски окръжен съд, Търговско отделение, І-ви състав № 1816/18.12.2012 г., постановено по в. т. д. № 2261/2012 г. по касационна жалба на [община].
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: