5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1093
София, 11.11.2010 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на осми ноември двехиляди и десета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Надя Зяпкова
ЧЛЕНОВЕ: Жива Декова
Олга Керелска
като изслуша докладваното от съдия З. гр. дело № 1216/2010 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба от П. К. Б. ЕГН [ЕГН] от[населено място] чрез адвокат П. С. против въззивно решение на В. апелативен съд № 61/26.05.2010 г. по гр. д. № 136/2010 г.
С обжалваното решение е потвърдено решение на Окръжен съд-Варна № 2/4.01.2010 г., постановено по гр. д. № 371/2009 г., с което по иск с правно основание чл. 21, ал. 1 СК /отм./, предявен от Е. И. П. срещу П. К. Б. е прието за установено, че Е. И. П. е изключителен собственик на недвижим имот, представляващ жилище на втори етаж от триетажна сграда, находяща се в[населено място], [улица], заедно с избено, таванско помещение и гараж ведно с идеални части от общите части на сградата, придобит въз основа на договор за доброволна делба от 11.12.1991 г.
Представено е изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По формулирания материалноправен въпрос: „възможно ли е отделните етажи да възникнат като самостоятелни обекти на собственост последователно с изпълнението на плочата над всеки от тях, или това настъпва едва с изграждането на цялата сграда до степен „груб строеж” по смисъла на § 5, т. 46 ППЗУТ” се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с трайната практика на ВКС и на съдилищата по приложението на чл. 63, ал. 1 ЗС и чл. 181 ЗУТ, според която правото на собственост върху сградата или самостоятелни части от нея възниква след нейното завършване в груб строеж с изпълнение на покрив и ограждащи стени-Р. № 911/12.03.2010 г. по гр. д. № 725/2009 г., ВКС, ІІ г. о.; Р. № 790/10.11.2009 г. по гр. д. № 2039/2008 г., ВКС, ІІІ г. о.; Р. № 137/7.08.2009 г. по гр. д. № 6234/2007 г., ВКС, І г. о.; Р. № 1319/24.11.2008 г. по гр. д. № 5677/2007 г., ВКС, ІІ г. о. и Р. № 1265/24.03.2009 г. по гр. д. № 1641/2007 г., СГС ІІ-Д отд. Във връзка с посочения въпрос се позовава и на съдебна практика на ВС конкретно във връзка с възникването на СИО в случаите на изграждане на сграда до груб строеж по време на брака или за изключване на общността при завършване на строежа след брака-Р. № 1119/10.10.1985 г. по гр. д. № 445/85 г., ВС, І г. о.; Р. № 306/18.07.1995 г. по гр. д. № 902/94 г., ВС, І г. о. и Р. № 865/20.10.1993 г. по гр. д. № 408/93 г., ВС, І г. о. Поддържа, че цитираните съдебни актове са израз на трайно становище, което изключва при изграждането на сграда от два или повече етажи при проектирани в тях самостоятелни обекти същите да възникват като обект на собственост поотделно /последователно/ с изграждане на всеки от етажите, а това настъпва при изпълнение на цялата сграда до „груб строеж”. Счита, че даденото от въззивния съд противоположно разрешение на въпроса е основание за допустимост на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, а доколкото първото посочено решение е постановено по реда на чл. 290 ГПК, че е налице основание за допустимост и по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
По втория посочен материалноправен въпрос относно „предпоставките за осъществяване на етапно строителство при условията на чл. 228, ал. 2 и чл. 241 ППЗТСУ и свързаната с това възможност всеки етап /в случая първи и втори етажи/ да възникнат като обект на собственост с изпълнението им като отделен етап от строежа” се поддържа че липсва публикувана съдебна практика на ВКС и други съдилища в страната, което обосновава основание за допустимост по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Счита, че разрешението по третия материалноправен въпрос относно „възникването на СИО по чл. 19, ал. 1 СК /отм./ върху постройка, изградена по време на брака и със съвместен принос върху земя-лична собственост на единия съпруг” е съгласно чл. 19, ал. 1 СК /отм./ и чл. 92 ЗС и указанията по т. 4 на ППлВС № 5/1972 г., което е основание за допустимост по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Счита и че правните изводи на въззивния съд са в противоречие с трайната съдебна практика по приложението на чл. 79, ал. 1 ЗС, чл. 68, ал. 1 ЗС и чл. 69 ЗС относно възможността за придобиване по давност на съсобствен имот, а именно: Р. № 223/5.04.2006 г. по гр. д. № 14/2006 г., ВКС, І г. о.; Р. № 216/5.04.2002 г. по гр. д. № 657/2001 г., ВКС, І г. о.; Р. № 1143/2.12.2008 г. по гр. д. № 4507/2007 г., ВКС, V г. о.; Р. № 59/12.05.2004 г. по гр. д. № 500/2003 г., ВКС, І г. о.; Р. № 508/29.07.2003 г. по гр. д. № 740/2002 г., ВКС, І г. о. и Р. № 1049/7.07.2008 г. по гр. д. № 5016/2007 г., ВКС, І г. о. Според касатора противоречието на въззивното решение с разрешенията по цитираните актове на съдебни състави на ВКС обосновава допустимост на решението до касационен контрол и по този въпрос на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.
За ответника по касация Е. И. П. чрез адвокат В. Т. жалбата е оспорена като недопустима до касационно разглеждане по съображения, изложени с писмен отговор.
Касационната жалба е подадена от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
При преценка за допустимост на касационното обжалване Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение констатира следното:
Бракът между страните е сключен на 12.04.1987 г. и е прекратен с развод на 25.02.2008 г. Ищецът е съсобственик на дворно място с едноетажна полумасивна жилищна сграда при квоти 1/3 ид. ч. за него и 2/3 ид. ч. за родителите му. В този имот е построена триетажна жилищна сграда, поделена между тях с договор за доброволна делба от 11.12.1991 г., в резултат на което в дял на ищеца е поставен втория жилищен етаж от сградата с идеални части от общите части без да е уговорено заплащане на суми за уравнение на дяловете. Първите два етажа на сградата са построени въз основа на разрешение за строеж от 23.06.1986 г. и договор за групов строеж между съсобствениците на дворното място – ищеца и неговите родители, сключен на 30.06.1986 г. Според договора първият етаж е пристройка към етажа за родителите на ищеца, а вторият етаж-надстройка над първия етаж за техния син-ищеца. В разрешението за строеж с изрична забележка е предвидено етапно строителство съгласно разпоредбата на чл. 241 ППЗТСУ /отм./ на пристройка към избата и първия етаж и надстройка на втори етаж. За изграждането на третия етаж е издадено отделно разрешение за строеж от 15.05.1989 г. на името на сестра на ищеца-С. И. П.. През м. май 1986 г. започнали да укрепват съществуващата на място къща с колони и фундаменти. С писмени доказателства /съставени дневни актове/ е установено, че на 23.08.1986 г. върху дюшемето на старата къща е отлята първа плоча, на 25.09.1986 г. – втората плоча и на 28.10.1986 г. – завършващата трета плоча над втория жилищен етаж на сградата, всъщност покрив на етажа на ищеца. Собствеността върху конкретните обекти е възникнала след довършване в груб вид на разрешения за изпълнение първи етап на строителството, а именно-изграждане на втория етаж по силата на чл. 63 ЗС вр. чл. 228, ал. 2 и чл. 241 ППЗТСУ /отм./. Към датата на сключването на брака-12.04.1987 г. етажът на ищеца е бил завършен на етап „груб строеж”.
Неоснователно е възражението на ответницата за придобиване на имота в СИО на основание изтекла в течение на брака придобивна давност в полза на двамата съпрузи. На основание чл. 79 ЗС правото на собственост върху недвижим имот се придобива по давност с непрекъснато владение, чиято продължителност е различна в зависимост от това дали владението е добросъвестно или недобросъвестно. И в двата случая трябва да са налице характеристиките на владението съгласно чл. 68, ал. 1 ЗС, а именно – да е налице упражняване на фактическа власт върху вещ с намерение да се дължи вещта като своя. Намерението трябва да е отчетливо манифестирано както по отношение на съсобственика, така и по отношение на останалите собственици на обекти в сградата. В случая ответницата е държател на имота. Към момента на сключване на брака тя е заварила процесния имот изграден в груб вид от ищеца в имот, съсобственост на ищеца и неговите родители. Субективният елемент на владението-да се държи вещта като своя не е налице.
Върховният касационен съд, в настоящия състав намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради следните съображения:
Относно формулирания с изложението материалноправен въпрос по приложението на чл. 181 ЗУТ и § 5, т. 46 ДР на ЗУТ въззивният съд не се е произнасял с обжалваното решение. Съдът е приел, че към датата на сключване на брака между страните на 12.04.1987 г. триетажната сграда е била изградена до втория етаж като първи етап на строежа съгласно строително разрешение № 45/23.06.1986 г., с което е разрешено етапно строителство по смисъла на чл. 241, ал. 1 и на чл. 228, ал. 2 ППЗТСУ/отм./. Приложените съдебни решения относно този въпрос са основани на посочените разпоредби от ЗУТ, в сила от 31.03.2001 г. и не касаят процесния случай.
По въпроса относно предпоставките за осъществяване на етапно строителство по чл. 228, ал. 2 и чл. 241 ППЗТСУ въззивното решение е постановено в съответствие с разрешението, възприето с Р. № 51/15.02.2010 г., постановено от Върховния касационен съд по гр. д. № 613/2009 г., ІІ г. о. при условията на чл. 290 ГПК и съставляващо задължителна съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК съгласно ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г., ВКС, ОСГТК.
По въпроса за възникването на СИО по чл. 19, ал. 1 СК/отм./ върху постройка, изградена по време на брака и със съвместен принос върху земя – лична собственост на единия съпруг въззивният съд не се е произнасял с обжалваното решение, поради което посоченият въпрос не е правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и т. 1 от ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г., ВКС, ОСГТК.
По въпроса за възможността за придобиване по давност идеални части от съсобствен имот въззивният съд се е произнесъл в съответствие с разрешенията, възприети в последователната съдебна практика по приложението на чл. 68, ал. 1 ЗС, чл. 69 ЗС и чл. 79, ал. 1 ЗС, израз на която са представените към изложението Р. № 223/5.04.2006 г. по гр. д. № 14/2006 г., ВКС, І г. о.; Р. № 216/5.04.2002 г. по гр. д. № 657/2001 г., ВКС, І г. о.; Р. № 1143/2.12.2008 г. по гр. д. № 4507/2007 г., ВКС, V г. о.; Р. № 59/12.05.2004 г. по гр. д. № 500/2003 г, ВКС, І г. о.; Р. № 508/29.07.2003 г. по гр. д. № 740/2002 г., ВКС, І г. о.; Р. № 1049/08 от 7.07.2008 г. по гр. д. № 5016/2007 г., ВКС, V г. о. и Р. № 140/17.03.2006 г. по гр. д. № 797/2005 г., ВКС, І г. о., поради което не е налице основанието за допустимост по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.
Ето защо Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на В. апелативен съд № 61/26.05.2010 г. по гр. д. № 136/2010 г. по касационна жалба от П. К. Б. от[населено място].
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: