О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 514
София, 05.04.2012 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на втори април двехиляди и дванадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Надя Зяпкова
ЧЛЕНОВЕ: Жива Декова
Олга Керелска
като изслуша докладваното от съдия Зяпкова ч. гр. дело № 166/2012 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
С въззивно решение на Софийски апелативен съд, ГК, 5 състав № 507/28.03.2011 г., постановено по гр. д. № 487/2010 г. е потвърдено решение на СГС, І ГО, 2 състав, постановено на 5.05.2010 г. по гр. д. № 1391/2008 г. в частта, в която Държавата, представлявана от Министъра на регионалното развитие и благоустройството е осъдена да заплати на [фирма], София сумата 70 000 лв., представляваща продажна цена по договор между тях, сключен на 15.07.2003 г. и законна лихва върху нея от 19.03.2008 г. до окончателното й плащане. Отменено е решението в останалата обжалвана осъдителна част, както и в частта, с която е постановено разваляне на договора от 15.07.2003 г., вместо което е постановено друго решение, с което е отхвърлен иска, предявен от [фирма], София против Държавата чрез МРРБ за разваляне на договора от 15.07.2003 г. за покупко-продажба на имот-частна държавна собственост, сключен между Областния управител на Област София и [фирма], София на основание чл. 44 ЗДС, на основание чл. 189, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 87, ал. 3 ЗЗД. Отхвърлен е иска, предявен от [фирма], София срещу Държавата, представлявана от МРРБ за сумата 17 080 лв., представляваща разноски по договора от 15.07.2003 г. за покупко-продажба на имот – частна държавна собственост, на основание чл. 189, ал. 1, изр. 2 ЗЗД, както и иска за сумата 163 638.64 лв., представляваща обезщетение по чл. 88, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 82 ЗЗД вр. чл. 189, ал. 1, изр. 3 ЗЗД. Осъдена е Държавата, представлявана от МРРБ да заплати на [фирма], София 5 600 лв. съдебни и деловодни разноски за двете инстанции.
Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ищеца [фирма], [населено място] чрез процесуален представител адвокат Р. К. в частта, с която е отхвърлен иска за разваляне на договора от 15.07.2003 г., с която е отхвърлен иска за присъждане на сумата 17 080 лв., представляваща разноски по договора от 15.07.2003 г., с която е отхвърлен иска за сумата 163 638.64 лв., представляваща обезщетение за реално претърпени вреди и в частта за разноските за двете съдебни инстанции. Моли да се отмени решението в обжалваната част, вместо което да се постанови друго решение, с което да се уважат кумулативно предявените искове с присъждане разноски по делото.
С изложение по допустимостта на касационното обжалване касаторът поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по съществени материалноправни и процесуалноправни въпроси, решени в противоречие с практиката на ВКС, решавани противоречиво от съдилищата и от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото-основания по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК. От изложението може да се уточни следния правен въпрос: законосъобразно ли е съдът да постанови връщане на заплатената по договора за продажба цена без да е налице развален договор за продажба. Останалите съображения са оплаквания за неправилност на решението по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК с възпроизвеждане на касационната жалба. Посочени са съдебни решения, копия от които са представени /няма данни да са влезли в сила/.
Касационна жалба е подадена от ответника Държавата чрез Министъра на Р. с процесуален представител юрисконсулт В. Д. против въззивното решение, с което е потвърдено решението на СГС в частта, в която Държавата, представлявана от Министъра на Р. е осъдена да заплати на [фирма], София сумата 70 000 лв., представляваща продажната цена по договор от 15.07.2003 г. между Областния управител на област София и [фирма], София, ведно със законната лихва от 19.03.2008 г. до окончателното й изплащане и сумата 5 600 лв. разноски по делото за двете инстанции. Моли съда да отмени решението в посочената част и да постанови друго решение, с което да отхвърли предявените срещу този ответник искове.
С изложение по допустимостта на касационното обжалване касаторът-ответник се е позовал на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК с уточнен от ВКС правен въпрос: може ли областният управител да е страна по дела с предмет недвижими имоти-държавна собственост. По основанието на т. 2 се поддържа, че обжалваното решение е в противоречие с практиката на ВКС с позоваване на Р. № 507/15.07.2009 г. на ВКС по гр. д. № 1313/2008 г., І г. о., с което ВКС в производство по чл. 218а ГПК/отм./ е приел, че съгласно чл. 18, ал. 4 ГПК /отм./ по дела, които се отнасят до недвижими имоти-държавна собственост държавата се представлява от министъра на Р., а по упълномощаване от него и от областния управител, съгласно чл. 20, ал. 1, б. „д” ГПК/отм./. Така чл. 31, ал. 2 и чл. 32, т. 4 ГПК/нов/. А съгласно чл. 18, ал. 1 ЗДС областният управител управлява имотите-държавна собственост, които не са предоставени по надлежния ред на други ведомства или на общините. А с Р. № 842/16.05.2009 г. на Окръжен съд-Пловдив /няма данни да е влязло в сила/ съдът е приел, че по дела, предмет на които са разпореждания с недвижими имоти-държавна собственост, държавата се представлява от министъра на Р. и че областният управител не притежава собствени материални права, които да са предмет на спора или по-точно областният управител не притежава пасивна процесуална легитимация по дела, предмет на които са разпореждане с недвижими имоти.
С писмен отговор, подаден от адвокат Р. К., като процесуален представител на ищеца [фирма], София жалбата на ответника е оспорена като недопустима до касационно обжалване и неоснователна.
Касационните жалби са подадени от надлежни страни срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт на въззивен съд в срока по чл. 283 ГПК и са процесуално допустими.
При преценка за допустимост на касационното обжалване Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение констатира следното:
І. По жалбата на ищеца [фирма], София:
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване.
Въззивният съд е приел, че ищцовото дружество /купувач на имота/ е било в състояние да се информира за оспорената собственост на държавата върху процесния имот чрез извършеното вписване на исковата молба за ревандикацията на имота от собствениците по реституция, поради което е недобросъвестно, сключило е сделката на свой риск и няма право да иска разваляне на договора съгласно чл. 192, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 188 ЗЗД и не е в състояние да предложи връщане на имота, чието владение е изгубило още при сключване на разпоредителната сделка през 2005 г. Но дружеството има право да претендира връщане на покупната цена, тъй като задържането на цената от недобросъвестния продавач би довело до неоснователното му обогатяване.
Цитираните и приложени Р. № 507/1.07.1994 г. на ВС по гр. д. № 381/94 г., І г. о. и Р. от 17.03.2010 г. на ОС-Варна по т. д. № 1498/2010 г. не са относими към конкретния случай, а решенията на Кюстендилски окръжен съд и на Бургаския апелативен съд няма данни да са влезли в сила.
ІІ. По жалбата на ответника Държавата чрез министъра на Р.:
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване.
Въззивният съд като е приел за неоснователен довода на ответника за липса на материалноправна и процесуална легитимация на държавата в процеса не се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС и на съдилищата по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК в аспект на приложените към изложението съдебни решения.
Продавач по процесния договор е държавата, представлявана от съответния областен управител, овластен от чл. 44 ЗДС да издаде заповед и да сключи договор след провеждане на търг. Пасивно легитимирана да отговаря по иска за разваляне на договора за покупко-продажба на недвижим имот-частна държавна собственост е държавата-страна по договора. Представителството в съдебния процес спрямо държавата се упражнява от министърът на Р. /чл. 31, ал. 2 ГПК/, тъй като спорът се отнася до недвижим имот-частна държавна собственост. Държавата отговаря и по облигационните искове за вреди, свързани с развалянето на договор с предмет недвижим имот-частна държавна собственост и поради обстоятелството, че отговорен за неизпълнението и причинените вреди е продавачът или държавата която е страна по разпоредителната сделка с имота.
Въззивният съд не се е произнесъл в противоречие с Р. № 507/15.07.2009 г. на ВКС по гр. д. № 1312/2008 г., І г. о., с което при предявен иск на физическо лице срещу областен управител за признаване на ищеца за собственик и предаване владението на част от реституиран магазин с твърдение, че областният управител владее имота и го отдава под наем ВКС е приел, че съгласно чл. 18, ал. 4 ГПК/отм./, чл. 20, ал. 1, б. „д” ГПК/отм./, чл. 21, ал. 2 и чл. 32, т. 4 ГПК, чл. 14, ал. 1 ЗДС и чл. 18, ал. 1 ЗДС областният управител има широка компетентност по отношение на управлението на държавните имоти и може да завежда дела и да отговаря по тях, когато се отнасят до собствеността на държавата.
Р. № 842/16.05.2009 г. на ОС-Пловдив по гр. д. № 1367/2008 г., 4-ти гр. с-в няма данни да е влязло в сила.
А определение на състав на ВКС, постановено в производство по чл. 288 ГПК не е съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК.
По основанието за допустимост по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК не са изложени съображения в аспект на разясненията с т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г., ВКС, ОСГТК.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Софийски апелативен съд, ГК, 5-ти състав № 507/28.03.2011 г., постановено по гр. д. № 487/2010 г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: