Р Е Ш Е Н И Е
№ 754
гр.София, 12.11.2009 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, IІІ гражданско отделение в съдебно заседание на дванадесети октомври две хиляди и девета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЯ ЗЯПКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
ОЛГА КЕРЕЛСКА
при участието на секретаря Цветанка Найденова
разгледа докладваното от съдията ДЕКОВА
гр.дело №1572 по описа на І г.о. за 2008 год.
Производството е по §2, ал.3 от ПЗР на ГПК във връзка с чл.218а, ал.1, б.”а” от ГПК/отм./.
Образувано е по касационна жалба на В. З. В., Ц. И. В., двамата от с. И., общ. Мездра и Д. В. Т. от гр. В., срещу решение от 19.11.2007г. по гр.д. №1641/2006г. на Софийски апелативен съд, с което е оставено в сила решението от 14.07.2006г. по гр.д. №223/2005г. на Монтански окръжен съд, с което са отхвърлени предявените от В. З. В., Ц. И. В. и Д. В. Т. против О. д. „П” гр. М., искове с правно основание чл.49 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД.
В касационната жалба се поддържа, че решението е неправилно. По съображения в жалбата се иска да бъде отменено решението.
Ответникът О. д. „П” не взема становище по жалбата.
Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение, след като прецени данните по делото и доводите на страните, с оглед заявените основания за касиране на решението, приема следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл.218в, ал.1 от ГПК/отм./ и е процесуално допустима.
Въззивният съд е оставил в сила първоинстанционното решение, с което са отхвърлени предявените от В. З. В., Ц. И. В. и Д. В. Т. против О. д. „П” гр. М., искове с правно основание чл.49 от ЗЗД за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на наследодателя им В. В. В. в размер на по 16 666,66лв. и обезщетение по чл.86, ал.1 от ЗЗД в размер на по 1000лв.
Установено е, че ищците В. З. В., Ц. И. В. и Д. В. Т. са съответно родители и сестра на В. В. В. , починал на 11.01.1996г. Смъртта е настъпила в резултат на прострелването на В. от служител на ответника при полицейска акция. За претърпените от ищците неимуществени вреди са събрани свидетелски показания.
С постановление от 13.09.1996г. по сл.д. №ІХ-5/96г. на В. прокуратура- П. , на основание чл.237, ал.1, т.1, във връзка с чл.21, ал.1, т.1 от НПК във връзка с чл.12, ал.1 от НК, е прекратено наказателното производство по следственото дело, образувано и водено срещу главен сержант В. Б. П. от РПУ гр. М. с оглед на 116, т.2 от НК по повод прострелването и причиняване смъртта на В. В. В. С постановлението е прието, че прострелването е извършено при неизбежна отбрана, както и че полицейският служител е действал правомерно с оглед разпоредбата на чл.42, ал.1, т.1 и 3 от ЗНП, поради което деянието му не е обществено опасно с оглед разпоредбата на чл.12, ал.1 от НК. Постановлението за прекратяване на наказателно производство не е от актовете, които са задължителни за съда, разглеждащ гражданскоправните последици от деянието, по въпросите, посочени в чл. 222 ГПК /отм./. Тези въпроси, включително дали деянието е противоправно, подлежат на решаване от съда по настоящото дело. Въззивният съд е приел, че ищците не са оспорили съдържанието на постановлението за прекратяване на наказателното производство, и въз основа на него е приел за установено, че полицейският служител е действал при неизбежна отбрана. Приетото от въззивния съд, че не е оспорено съдържание на постановлението, не кореспондира със съдържанието на исковата молба относно обстоятелствата, на които ищците са основали исковете си за непозволено увреждане. Ответникът по иска, чиято е доказателствената тежест относно наличието на изключващо противоправността основание – неизбежна отбрана, не е ангажирал доказателства, извън събраните по приложеното следствено дело свидетелски показания и експертиза, а те като събрани в друго производство не могат да бъдат използвани по настоящото дело. Поради това неправилни са изводите на въззивния съд, че по делото е установено, че увреждането е правомерно, при неизбежна отбрана. По делото са установени елементите на фактическия състав на непозволеното увреждане – противоправно деяние и вреда, а вината се предполага – чл.45, ал.2 от ЗЗД.
Правилно въззивният съд е приел, че исковете са погасени по давност. Давностният срок започва да тече от изискуемостта на вземането. Вземането от непозволено увреждане е изискуемо от деня на извършването, когато деецът е известен, а когато е неизвестен – от деня на неговото откриване /чл.114, ал.3 от ЗЗД и ППВС №2/1981г. В разглеждания случай деецът е известен на датата на деликта – 11.01.1996г. и от този момент вземането на ищците за обезщетение за вреди от смъртта му е станало изискуемо. Исковата молба е подадена на 03.04.2002г., т.е. след изтичане на общата петгодишна давност по чл.110 от ЗЗД. Давността се спира в изрично предвидените в закона случаи – чл.115 от ЗЗД. Образуването на следствено дело срещу дееца не е сред тези обстоятелства.
По изложените съображения следва да се приеме, че не е налице поддържаното от касатора основание за неправилност на въззивното решение, поради което и съобразно разпоредбата на чл.218ж ал.1 от ГПК/отм./ въззивното решение следва да се остави в сила.
Предвид изложеното, Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение
Р Е Ш И:
ОСТАВЯ В СИЛА решението от 19.11.2007г. по гр.д. №1641/2006г. на Софийски апелативен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: