Р Е Ш Е Н И Е
№ 546
гр. София, 28.10.2008 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в откритото съдебно заседание на осемнадесети септември през две хиляди и осма година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛА ХИТРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЕМИЛ МАРКОВ
при секретаря НАТАЛИЯ ТАКЕВА………………………..и в присъствието на прокурора ……………………………………, като изслуша докладваното от съдията Емил Марков търг. дело № 295 по описа за 2008 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 218а, ал. 1, б. „а” ГПК /отм./ – във вр. § 2, ал. 3 от ПЗР на ГПК (в сила от 1.ІІІ.2008 г.).
Образувано е по касационната жалба на „И” АД, К. Х. , А. , подадена чрез клона й в България „И” /по-нататък само Банката/, против въззивното решение на Софийския градски съд, ГК, с-в ІV-Б, от 7. ХІІ.2007 г., постановено по гр. д. № 4351/06 г., с което, по предявени срещу нея искове от Н. Й. Б. от Панагюрище, е била прогласена нищожността на уговорка в сключения помежду им договор от 11.VІІ.2001 г. за издаване на дебитна карта и откриване на разплащателна сметка, фиксираща лимити при разпореждане с авоара по тези сметки при теглене на суми от банкомат и плащания на ПОС-устройства предвид неравноправността на тази клауза съгласно чл. 35, ал. 1, във вр. с чл. 35, ал. 2, т.т. 2 и 10 ЗЗППТ /отм./, както и признати за нищожни клаузите в Стандартните условия за индивидуални клиенти на тази банка за издаването на местни и международни дебитни банкови карти VISA – досежно уговорките за лимити, на основание чл. 51 ЗЗППТ /отм./, като на основание чл. 52 от същия закон /отм./ банката е била осъдена да преустанови действията, свързани с определяне на лимити въобще при тегленето на парични суми по издаваните от нея дебитни банкови карти, когато с нея биват сключвани на договори за това.
Оплакванията на Банката-касатор са както за частична недопустимост на обжалваното въззивно решение на СГС, така и за неговата неправилност, предвид постановяването му в нарушение на материалния закон. Поради това се претендира обезсилването на издадения от СГС акт по съществото на спора в частта му, „с която Банката е била осъдена да преустанови действията, свързани с определяне на лимити по всякакви дебитни карти, различни от международните карти VISA ELECTRON”, отменяването му /в останалата част/, а също и постановяване на съдебен акт по съществото на спора от настоящата инстанция, с който и трите обективно кумулативно съединени искови претенции на Н. Й. Б. от София по ЗЗППТ /отм./ да се отхвърлят, като неоснователни и недоказани, вкл. ведно с присъждане на всички понесени от Банката пред инстанциите разноски. В касационната жалба на Банката са инвокирани доводи, че въззивният съд е бил длъжен да се произнесе само по онова, което е било надлежно формулирано като искане в петитумната част на подадената от Б. искова молба – след допуснатите в първата инстанция две нейни уточнения /от 19.ІV.2005 г. и съответно от 26.ІХ.2005 г./, а именно за нищожност, но само на уговорките помежду им, установяващи лимити за теглене на суми чрез банковата дебитна карта, а не и на клаузата, предоставяща възможност на Банката едностранно да намалява веднъж уговорените лимити. Обстойно аргументирани съображения в подкрепа на оплакванията и доводите си в жалбата Банката-касатор е изложила и в писмени бележки по делото, озаглавени „Становище” и изготвени от процесуалния й представител по пълномощие адв. А от САК.
Ответникът по касация Н. Й. Б. от София в писмения си отговор по реда на чл. 218г ГПК /отм./ поддържа, че оплакванията на Банката за частична недопустимост, както и за неправилност на обжалваното въззивно решение на СГС /в останалата му част/ били изцяло неоснователни и поради това жалбата й следвало да бъде оставена без уважение.
Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, като намира, че касационната жалба на „И” АД, К. Х. , А. , подадена чрез „И”, е постъпила в преклузивния срок по чл. 218в, ал. 1 ГПК /отм./, изхожда от надлежна страна във въззивното производство пред СГС, имаща поради това интерес и право на обжалване и като насочена към атакуване на негов валиден съдебен акт, подлежащ на касационен контрол, счита, че същата ще следва да се преценява като процесуално допустима.
Разгледана по същество касационната жалба е частично основателна.
1. По довода на Банката-касатор за частична недопустимост на въззивното решение в осъдителната му част:
Доводът, наведен в писменото допълнение към касационната жалба, е неоснователен. Предвидената в Стандартните условия за индивидуални клиенти на Банката възможност освен местните дебитни банкови карти, тя да издава и два вида международни дебитни карти VISA, а именно VISA ELEСTRON и VISA CLASSIC – с фиксирани лимити по тях, различаващи се единствено по размера на 1-дневното ограничение за теглене на пари от банкомат /до 3 000 лв. по първата и съответно – до 1 500 лв. по втората/, е била квалифицирана от ищеца Н. Й. Б. като „нарушение” по смисъла на чл. 52 ЗЗППТ /отм./, но ограничено първоначално само до посоченото на стр. 8 от съдържанието на тези Стандартни условия издаване на картата VISA ELEСTRON, с присъщите само за нея лимити. След допуснатото последно уточнение на петитума по осъдителния иск на Н. Б. срещу Банката в откритото с.з. на 26.ІХ.2005 г.,той е претендирал осъждане на Банката да преустанови определянето на лимити не само по местните, но буквално и по всички видове международни дебитни банкови карти, които тя е могла да издава. Ето защо СГС не се е произнесъл plus petitum.
2. По оплакването за незаконосъобразност на обжалваното въззивно решение на СГС:
В съгласие със закона /чл. 37, ал. 1 ЗЗППТ-отм./ въззивният съд поначало е приел, че неравноправните клаузи са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално. От това нормативно положение обаче, по никакъв начин не следва, че a priori са неравноправни, а оттам – и нищожни, всички онези клаузи, които са изготвени предварително и поради това потребителят обективно не е могъл да влияе върху съдържанието им, особено в случаите на договор при общи условия, какъвто характер доказано са имали и двете, сключени между влогодателя Н. Й. Б. и Банката сделки: за откриване на негова левова разплащателна с/ка, както и за издаване на местна дебитна банкова карта. Неизчерпателното изброяване на възможни неравноправни клаузи в 17-те точки от текста на ал. 2 на чл. 35 ЗЗППТ /отм./ имплицитно предпоставя, че във всяка от тези хипотези постигнатата уговорка се оказва във вреда на потребителя, като неотговаряща на изискването за добросъвестност и имаща за свой резултат създаване на значително неравновесие между правата и задълженията, чиито носители са съответно търговецът и потребителят. По аргумент от текста на чл. 16 ЗЗД обаче, след като договорът при общи условия е сделка, позволена от закона, единствено меродавна при преценката относно валидността на уговорените при такива общи условия клаузи за лимити при използване на дебитна банкова карта /била тя местна или международна, от вида VISA/ е била не твърдяната от Б. „неравнопоставеност на положението в което се намират вложителят /потребител и ищец по делото/ и влогоприемателя /Банката-ответник по делото/ по договора за разплащателна сметка”, а това дали съответната уговорка е във вреда на обслужваното от Банката лице: като противоречаща на изискването за добросъвестност и причиняваща значително неравновесие между правата и задълженията на страните по конкретната банкова сделка.
Поначало идеята на законодателя, инкорпорирана в текстовете, а и в самото заглавие на ЗЗППТ /отм./, е била нормативно да се осигури закрилата на потребителя в отношенията му с търговци /в това число банки/, доколкото първият винаги е икономически по-слабата /т.е. неравностойна/ страна в една такава облигационна връзка. Ето защо изцяло не може да бъде споделена аргументацията на въззивния съд, основаваща се на директното приложение на Директива 93/13/ЕЕС на Съвета от 5 април 1993 г., респ. на цитираното решение на Първоинстанционния съд на ЕО, към действителността на договорни отношения между страните по спора, възникнали преди 1.І.2007 г., още при действието на Наредба № 16/1995 г. на БНБ /отм./ и в този смисъл явяващи се заварени към момента на придобиване от страната ни на пълноправно членство в Европейския съюз – с произтичащата от този факт пряка приложимост на нормите на общностното право. Цитираното от СГС решение на Съда на ЕО от 27 юни 2000 г., постановено по съединените дела: С-240/98 до С-244/98 (първото на Oceano Grupo Editorial SA с/у Rocio Murciano Quintero /С-240 от 1998 г./, а другите 4 /от С-241/98 до С-244/98/ на Salvat Editores SA с/у Jose M. Sanchez Alcon Prades) – Вж. Сборник Решения на Съда на ЕО, 2000, том І, стр. 4549, не подкрепя възприетата от въззивната инстанция теза, че „при прилагане и обсъждане на национален закон, независимо от това дали последният е приет преди или след Директива 93/13/ЕЕС на Съвета от 5.04.1993 г.”, задължение на националния съдия било да тълкува този закон „в светлината на разпоредбите и целта на Директивата, така че да бъде постигнат целеният с нея резултат”. Есенциалното съдържание на решението на Съда на ЕО е цитирано вярно, но извън контекста на конкретния спор, датиращ от втората половина на 1997 г., който е бил негов предмет, защото страните по него са били все лица със седалище/местожителство в Кралството Испания, а ноторно е, че последното е пълноправен член на ЕС още от 1986 г., т.е. далеч преди приемане на въпросната директива относно неравноправните клаузи в потребителските договори /арг. чл. 11 от същата/. Следователно цитираното от СГС решение на Съда на ЕО визира задължение за националния съдия, но от държава-членка, която е била такава към датата на приемане на Директивата и на това основание – обвързана от задължението да я транспонира във вътрешното си право най-късно до 31. ХІІ.1994 г. Тъй като приложимият към настоящия казус ЗЗППТ /отм./ е бил приет и влязъл в сила през м. април 1999 г., т.е. в процеса на хармонизация на вътрешното ни право с това на Общността, прокламираната в заглавието му цел не противоречи по никакъв начин на целта на Директивата, а именно: „да сближи законовите, подзаконовите и административните разпоредби на държавите-членки относно неравноправните клаузи в договори, сключвани между продавач или доставчик и потребител”. В заключение, без по никакъв начин да се ревизира отдавна установената в практиката на Съда на ЕО т. нар. „тълкувателна приложимост” на всички директиви, според която националният съдия „трябва да тълкува вътрешното право в тяхната светлина, дори те да нямат директен ефект” (Вж. CJCE, 10 avril 1984, Von Colson, aff. 14/83, Rec.p. 1891.), в случая въпрос за пряката приложимост на Директива 93/13/ЕЕС на Съвета от 5.ІV.1993 г. изобщо не може да се поставя. Това следва тъкмо от принципа за примата на правото на ЕС по отношение националните правни норми, чието конкретно проявление винаги се отнася до конкретна общностна норма в релацията й с конкретна национална норма. Докато в случая дори и най-бегла съпоставка между текстовете на чл. 3, § 1 и 2 от Директивата, от една страна, и двете алинеи на чл. 37 ЗЗППТ /отм./ – от друга, налага заключение за пълен идентитет. Ето защо, при правилно изяснената по делото фактическа обстановка от страна на въззивния съд, изводите които произтичат от правно гледище са, че и трите иска на Н. Й. Б. срещу Банката са изцяло неоснователни. Съображенията на настоящата инстанция за това по-конкретно са следните:
Въпросът за неравноправността, а оттам и за нищожността на процесните клаузи в Общите условия на Банката, фиксиращи различни лимити при теглене на парични суми в лева при използването на местни или на международни дебитни банкови карти на терминалните устройства АТМ и ПОС, се поставя не от гледище на това в чий интерес са такива уговорки, а само досежно това дали те са „във вреда” на потребителя: като неотговарящи на изискването за добросъвестност и водещи до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца /касатора/ и влогодателя Н. Й. Баташки. В този смисъл не всяка клауза, която е в интерес на Банката, следва да се интерпретира като такава, която непременно е и във вреда на нейните клиенти-вложители. Тълкуването на процесните уговорки за лимити съобразно установените в чл. 20 ЗЗД критерии /вкл. добросъвестността/ за разкриване на действителната обща воля на страните по тях, налагат извод, че лимитите са установени във взаимен интерес на страните по сделката. Те имат за свое предназначение не само ограничаване размера на имуществената отговорност на банката, която тя би понесла при неовластено от държателя на картата теглене на суми по сметката му, но и за да може да бъдат минимализирани евентуалните вреди, които той би инкасирал до размера на съответното ограничение за теглене на пари по местната или международната банкова карта при такъв неправомерен достъп до неговия авоар. Базисното съображение на настоящия съдебен състав на ВКС, което е в основата на решаващия правен извод, че не са неравнопоставени процесните клаузи от сключения на 11.VІІ.2001 г. договор между страните по спора е, че тяхното включване в Общите условия на Банката е станало на основание чл. 12 от действащата към онзи момент Наредба № 16 за плащанията с банкови карти, издадена от БНБ (Обн. ДВ, бр. 28 от 28.ІІІ.1995 г.), визираща и по-широката законова възможност издателят на картата „да може да променя едностранно лимитите” за теглене на парични суми от наличността по съответната с/ка посредством използване на терминалните устройства АТМ и ПОС, стига само в хипотеза, когато лимитът се намалява, картодържателят да е бил уведомен предварително за това. Твърдение, че Банката-настоящ касатор, едностранно е променяла лимитите, които е уговорила с Н. Й. Б. и то в посока на намаляването им, не е било поддържано от последния в исковата му молба. При това положение и като се има предвид, че уредбата на лимитите в цитираната наредба от 1995 г. е първична, т.е. с ранг на закон, включването на лимити в Общите условия на „И” не може да се преценява като неравноправна клауза. За да се приеме, че уговорките за лимити са нищожни, би следвало хипотетично, по правилата на чл. 5, т. 3 ЗВАС /отм./, да се отмени разпоредбата на чл. 12, ал. 2 от Наредба № 16/1995 г. В заключение, банковата карта, като електронен платежен инструмент, представлява модерно средство за улесняване достъпа на всеки титуляр на дебитна сметка до авоара си по нея и то по всяко време на денонощието /а не само в работното време на Банката/. Лимити, най-ограничителният от които е бил конкретно в размер, четирикратно надхвърлящ този на минималната, установена за страната ни работна заплата /Вж. ПМС № 209 от 21.ІХ.2001 г. (ДВ, бр. 82 ат 2001 г)/, т.е. взет само в стойностния си аспект, не може поради това да се квалифицират като неравноправни уговорки в Общите условия на Банката. Отделно от това, паралелно с възможността да тегли пари от влога си посредством използване на дебитна банкова карта, вложителят Б. е разполагал с достъп до цялата наличност по своя влог, в случай, че лично се яви в офис на Банката в рамките на работното й време и поиска да изтегли този свой авоар. Поради това е неоснователна тезата му, че посредством уговорените с „И” лимити при ползване на издадена от нея банкова дебитна карта, той е търпял вреди от невъзможността да реализира в относително кратки периоди многобройни сделки, всяка една от които „на не много голяма стойност”.
С оглед изложеното касационната жалба на „И” АД, К. Х. , А. , подадена чрез „И” ще следва да бъде уважена, като атакуваното с нея въззивно решение на СГС се отмени изцяло и вместо него бъде постановено друго, от настоящата инстанция, с което исковете на Н. Й. Б. по ЗЗППТ /отм./ се отхвърлят – като неоснователни и недоказани. При този изход на делото и на основание чл. 64, ал. 32 ГПК /отм./ ще следва да бъдат присъдени на Банката, разноските, които тя е доказала, че реално са били направени от нея: 45 лв. държавна такса за касационно обжалване и 600 лв. изплатен адвокатски хонорар.
Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ изцяло въззивното решение на Софийския градски съд, ГК, с-в ІV-Б, от 7. ХІІ.2007 г., постановено по гр. д. № 4351/06 г. И ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА
О Т Х В Ъ Р Л Я установителния иск с правно основание по чл. 37 във вр. чл. чл. 51 и 52 ЗЗППТ /отм./, предявен от Н. Й. Б., ЕГН **********, със съдебен адрес: гр. С., ж.к. „Г”, бл. 259, вх. „А”, ет. ІІ, ап. № 2, срещу „И” АД, К. Х. , А. чрез поделението й „И”, ул. „Е” № 12, за прогласяване нищожността й – КАТО НЕРАВНОПРАВНА по смисъла на чл. 35, ал. 1 ЗЗППТ /отм./ – на уговорката в договора за издаване на банкова карта и за откриване на разплащателна сметка, сключен между страните по този спор на 11 юли 2001 г., досежно фиксираните в нея лимити за разполагане с наличността по сметката при използването на местна дебитна банкова карта.
О Т Х В Ъ Р Л Я установителния иск с правно основание по чл. 37 във вр. чл.чл. 51 и 52 ЗЗППТ /отм./, предявен от Н. Й. Б., ЕГН **********, със съдебен адрес: гр. С., ж.к. „Г„А”, ет. ІІ, ап. № 2, предявен срещу „И” АД, К. Х. , А. , чрез поделението й „И”, ул. „Е” № 12, за прогласяване нищожността им – КАТО НЕРАВНОПРАВНИ по смисъла на чл. 37 ЗЗППТ /отм./ – на клаузите в Стандартните условия за индивидуални клиенти на тази банка, съставляващи неразделна част от Общите условия за издаване на местни дебитни банкови карти и международни дебитни банкови карти VISA, досежно уговорките в тях, фиксиращи лимити за разполагане с наличността по сметката при използването на всички тези, издавани от банката карти.
О Т Х В Ъ Р Л Я иска на Н. Й. Б., ЕГН **********, със съдебен адрес: гр. С., ж.к. „Г”, бл. 259, вх. ”А”, ет. ІІ, ап. № 2, предявен срещу „И” АД, К. Х. , А. чрез поделението й „И”, ул. „Е” № 1* на Банката – НА ОСНОВАНИЕ ЧЛ. 52 ЗЗППТ /ОТМ./ – ДА ПРЕУСТАНОВИ действията, свързани с фиксиране на лимити да теглене на парични суми в лева по всички дебитни банкови карти, издавани от тази Банка, когато тя сключва със свои вложители договори за издаване на такива карти.
О с ъ ж д а Н. Й. Б., ЕГН **********, със съдебен адрес: гр. С., ж.к. „Г”, бл. 259, вх. „А”, ет.ІІ, ап. № 2, на основание чл. 64, ал. 2 ГПК/ /отм./, да заплати на „И” АД, К. Х. , А. чрез поделението й „И”, ул. „Е” № 12, СУМАТА 645 лв. /шестотин четиридесет и пет лева/ съдебно-деловодни разноски за трите инстанции.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1
2