5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 689
[населено място] ,01,08,2013 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД , ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ , първо отделение , в закрито заседание на десети юни , две хиляди и тринадесета година, в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : НИКОЛА ХИТРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
РОСИЦА БОЖИЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Божилова т.д. № 1091 / 2013 год. и за да се произнесе съобрази следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Частен съдебен изпълнител В. Й. против решение № 538 / 30.11.2012 год. по гр.д№ 654 / 2012 год. на Врачански окръжен съд, Гражданско отделение, в частта в която със същото е отменено в съответната му част решение № 520 / 29.06.2012 год. по гр.д.№ 4056 / 2011 год. на Врачански районен съд и вместо това е осъден касатора да заплати на [фирма] сумата от 6874,82 лв. , на основание чл.441 ГПК вр. с чл. 45 ЗЗД – обезщетение за претърпени от ищеца вреди от процесуално незаконосъобразни действия на касатора по изпълнително дело № 88 / 2011 год. , състоящи се в недължимо събрани от ищеца , в качеството му на взискател , такси по изпълнителното производство . Касаторът оспорва правилността на решението с доводи за постановяването му в противоречие със закона – чл.441 ГПК вр. с чл.45 ЗЗД . В касационната жалба формулира въпроси по допускане на касационното обжалване , в хипотезите на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК , както следва : 1 / Дължи ли се окончателна пропорционална такса по т.26 от ТТРЗЧСИ , когато задължението по изпълнителното дело е погасено извънсъдебно ? и 2 / Събирането от частния съдебен изпълнител на възнаграждението / какъвто характер има преждепосочената такса/ представлява ли процесуално незаконосъобразно изпълнително действие и осъществява ли деликт по смисъла на чл.45 ЗЗД ? . В приложението , с отделно изложение на основанията за допускане на касационното обжалване , по същество са наведени допълнителни съображения по всеки от формулираните в жалбата правни въпроси и конкретизиран относимия към всеки въпрос допълнителен селективен критерий , а именно : противоречие на въззивното решение , по първия от въпросите , с решения постановени по реда на чл. 290 ГПК – № 523 /19.07.2012 год. по гр.д.№ 1496 / 2010 год. на ІV г.о. на ВКС , № 82 / 08.05.2012 год. по гр.д.№ 1891 / 2010 год. на ІV г.о. на ВКС и № 640 / 04.10.2010 год. по гр.д.№ 920 / 2009 год. на ВКС, ІV г.о.. . Касаторът е посочил, че разрешенията в тези две решения, касаещи дължимост на таксата по т.26 от ТТРЗЧСИ от длъжника и при удовлетворяване на кредитора извън образуваното и висящо изпълнително производство , следва аналогично да се приложат и в настоящия случай, в който изпълнителното производство е прекратено по волята на кредитора , предвид уговорено с длъжника погасяване извън способите на принудителното изпълнение . Вторият от поставените въпроси е обоснован в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК . Според касатора събирането на таксата – възнаграждение по т.26 от Тарифата не съставлява процесуално изпълнително действие , чиято неправилност да би се санкционирала по реда на чл.441 ГПК вр. с чл. 45 ЗЗД .
Ответната страна – [фирма] – оспорва касационната жалба, като счита , че никой от поставените въпроси не покрива общия селективен критерий по чл. 280 ал.1 ГПК – не е включен в предмета на спора и отговор на същия не обуславя решаващите мотиви на въззивния съд .
Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира , че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим съдебен акт .
За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване ,настоящият състав съобрази следното :
Ищецът е претендирал обезщетение за вреди от процесуално незаконосъобразни действия на ответника – касатор, в качеството му на частен съдебен изпълнител , пред който е образувано изпълнително производство за събиране вземания на ищеца от длъжник [фирма] , изразяващи се в събиране на недължими такси и разноски по изпълнителното производство , заявени в общ размер от 15 372,59 лева и без индивидуализация в исковата молба на основанието на заплащането , с оглед преценка на тяхната дължимост . В хода на първоинстанционното производство, както и във въззивната жалба ищецът твърди недължимо събрана пропорционална такса по т.26 от ТТРЗЧСИ , предвид обстоятелството, че вземането му не е събрано в изпълнителното производство, в евентуалност – не е в събрания размер. Ответникът е противопоставил възражение, че независимо от удовлетворяването на взискателя не чрез способите на принудителното изпълнение , съгласно чл. 79 ал.1 т.2 ГПК и в този случай таксата би била дължима от взискателя , в който смисъл цитира съдебна практика – сочена и приложението по чл. 284 ал.3 ГПК .
За да уважи частично иска , въззивният съд е приел, че в случая взискателят е изоставил изпълнението , по смисъла на чл. 79 ал. 1 т.2 от ГПК, предвид което е налице изключение от правилото за дължимост на разноските от длъжника . Въззивният съд не е коментирал като способ за удовлетворяване на взискателя , респ. наличието на предпоставките за реализирането му към момента на прекратяване на изпълнителното производство / с постановление влязло в сила на 07.07.2011 год./ сключените договор за покупко – продажба на недвижими имоти от 28.06.2011 год. , между длъжника – продавач и купувач – трето за изпълнителното производство лице / впрочем наддавач в обявената и разгласена от ЧСИ публична продан / и договора за откриване на сметка под условие от 27.06.2011 год. , сключен между взискателя – ищец и присъединения взискател по изп. дело № 88 / 2011 год. , длъжника и третото лице – купувач по сключената сделка по покупко-продажба / с оглед разпоредбата на чл.3.3 от същия / . Като е разгледал основанието за заплащането на всяка от сумите , авансово внесени от ищеца , вкл. сумата от 6 874,82 лв. , въззивният съд е приел , че внесените на основание т. 4,5 и 31 от ТТРЗЧСИ разноски и такса по т.20 , в размер на 5 184,77 лева , са дължими , вкл. дължима е и такса по т.26 от Тарифата , но върху реално събраното в изпълнителното производство , за каквото е приел сумата от 15 370 ,59 лв., преведена от ЧСИ Н. П., след присъединяването на взискателя – банка към образуваното по искане на взискателя – ищец изпълнително производство . Решаващият извод на въззивния съд е , че от доказателствата за заплащането на сумата от 6874,82 лв. е неустановимо основанието за събирането й . В допълнение са наведени и съображения, че дори да се касае за плащане на такса по т.26 от ТТРЗЧСИ , то с оглед събраната сума от 15 370,59 лева и приспадайки от същата вече внесените такси за опис по т.20 , не остава дължим остатък . Следователно , въззивният съд е приложил хипотезата на чл.79 ал.1 т.2 ГПК – „ изоставени от взискателя изпълнителни действия „ , приемайки в тежест на взискателя дължима такса по т.26 от Тарифата само върху действително събраното до момента на прекратяване на изпълнението – сумата от 15 370 , 59 лв. , без да е установявал и преценявал факт на осъществимо, предвид наличието на всички предпоставки за реализирането му към момента на прекратяването на изпълнението, удовлетворяване на взискателя извън способите на принудителното изпълнение .
Видно от преждеизложеното, формулираният от касатора първи въпрос не покрива общия селективен критерий по чл.280 ал.1 ГПК – не е включен в предмета на спора и отговор на същия не обуславя решаващите изводи на въззивното решение . Въпросът е поставен по отношение дължимостта изобщо , а не дължимостта от взискателя , при това в случай на погасяване на вземането на взискателя извън способите на принудителното изпълнение, какъвто факт въззивният съд не е установил и съответно обосновал с последиците му правните си изводи . Несъобразяването на съда с релевантни за спора обстоятелства , в случай че са били надлежно въведени от страна в процеса , е съществено нарушение на съдопроизводствените правила , преценимо на основанията по чл.281 т.3 ГПК, които обаче са различни от тези по чл. 280 ал.1 ГПК . Не се касае за неправилно тълкуване на правната норма на чл.79 ал.1 т.2 ГПК , а за прилагането й към евентуално несъответно установена , с оглед всички релевантни обстоятелства , фактическа обстановка по спора . Въззивният съд не е постановил решението си в противоречие с цитираната задължителна съдебна практика, според която : в тежест на длъжника са разноските по изпълнението, освен в изключенията по чл. 79 ал.1 ГПК / каквото – по т.2 – е прието , че е налице в случая / , като извън тези изключения длъжникът би дължал таксата по т. 26 от Тарифата и в случай на удовлетворяване на взискателя извън изпълнителното производство , но след предявяване на изпълнителния лист за образуването му , дори и в срока на предоставеното доброволно изпълнение , когато се касае за образувано частно изпълнително производство . В съответствие с тази практика , наред с неразгледания факт на възможното удовлетворяване на взискателя извън способите на принудителното изпълнение, релевантен би се явил и факта на доброволното заплащане от взискателя на недължима от него , съгласно преждепосочената задължителна съдебна практика , такса по т.26 от Тарифата , респ. наличен за същия интерес от плащането вместо длъжника / с оглед уговореното в договора за откриване на особена сметка , вкл. относно покриване разноските по изпълнението / , в аспект на деликтното основание на претенцията . Такъв довод, обаче, самият ответник не е въвел в процеса, твърдейки дължимост от взискателя , но дори да би го въвел – процесуалноправен въпрос относно несъобразяване на въззивния съд със задължителна съдебна практика по изпълнение задълженията му , съгласно чл. 235 ал.2 и чл.236 ал.2 ГПК , касаторът не е формулирал .
Вторият от поставените въпроси покрива общия селективен критерий по чл. 280 ал.1 ГПК , но не се явява обоснован допълнителния селективен критерий по т.3 на същата разпоредба . Няма противоречие в съдебната практика , видно и от основанията на които са разгледани претенциите за обезщетение на вреди в причинна връзка с незаконосъобразно събрани такси и разноски в съдебното изпълнение , че деликтното основание на иска , съгласно специалната разпоредба на чл. 441 ГПК е приложимо . Касаторът не обосновава необходимост от преодоляването на създалата се задължителна съдебна практика , поради неправилност или осъвременяването й , с оглед развитие на обществените отношения или промени в законодателството , с цел точното прилагане на закона и за развитието на правото, формиращи общо основание за допускане на касационното обжалване , съгласно т.4 на ТР № 1 / 2010 год. по т.д.№ 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС. Необоснован се явява допълнителния селективен критерий по чл. 280 ал.1 т.3 ГПК .
Ответната страна е претендирала, но недоказана понесени разноски за настоящото производство .
Водим от горното, Върховен касационен съд , първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 538 / 30.11.2012 год. по гр.д№ 654 / 2012 год. на Врачански окръжен съд, Гражданско отделение .
Определението не подлежи на обжалване .
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :