6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1
[населено място] ,06.01.2014
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД , ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ , първо отделение , в закрито заседание на втори декември , две хиляди и тринадесета година, в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : НИКОЛА ХИТРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
РОСИЦА БОЖИЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Божилова т.д. № 2375 / 2013 год. и за да се произнесе съобрази следното :
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] , против решение № 488 / 07.03.2013 г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение – 10 състав , по гр.д. № 3922 / 2012 год., с което е частично потвърдено решение от 12.07.2012 год. по гр.д.№ 16 689 / 11 год. на Софийски градски съд , за уважаване исковете на Д. А. С. и Д. С. С. против касатора , с правно основание чл.226 ал.1 КЗ , до размера на сумата от 42 000 лева всекиму / касаторът обжалва присъдено обезщетение над 18 000 лева за всеки от ищците / , както и в частта в която, след отмяна в отхвърлителната му част, въззивната инстанция е присъдила допълнително обезщетение от 28 000 лева на всеки от ищците, за претърпени неимуществени вреди от смъртта на сина им , починал при ПТП на 07.11.2010 год. , причинено по вина на водача на лек автомобил, застрахован по задължителна застраховка „Гражданска отговорност „ при ответника . Касаторът оспорва правилността на въззивното решение , като постановено в противоречие с материалния закон – чл.51 ал.2 ЗЗД и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила – постановяването му от съда поради неприет за установен от ответника , релевантен относно извода за съпричиняване увреждането от страна на пострадалия, факт , доказателствена тежест на ответника за който първоинстанционният съд не е указал изрично в доклада си по чл. 146 ГПК, нито такива указания е дал въззивния съд . Касаторът счита, че непълният доклад на първоинстанционния съд, при липса на изрично определение по чл.146 ал.1 т.5 ГПК ,а и такова по т.3 , отграничаващо спорните от безспорните обстоятелства по делото , е предпоставяло извършване доклад и изрични указания на въззивния съд относно релевантността на този факт / знание на пострадалия за състоянието на водача на МПС , вследствие употребата на алкохол / и установяването му в тежест на ответника . Отделно навежда довод за несъобразено от въззивния съд друго обстоятелство за съпричиняване вредоносния резултат – непоставен предпазен колан от пострадалия . Счита, че събраните в досъдебното наказателно производство свидетелски показания съставляват годно доказателствено средство, съобразимо и в настоящото гражданско съдопроизводство .
Ответните страни – Д. С. и Д. С. – оспорват касационната жалба с доводи за неоснователността й , извън основанията за допустимост по чл. 280 ал.1 ГПК. Оспорват наличието на съществено процесуално нарушение на първоинстанционния съд , неправилно неотстранено от въззивния , тъй като по възражението за съпричиняване – знанието на пострадалия за състоянието на водача на МПС , като употребил алкохол – ответникът е направил изрично доказателствено искане – приобщаване на преписката по досъдебното наказателно производство. Несъответността на същото , т.е. негодността на допустимите доказателства в същата преписка да установят твърдения факт, релевантен за съпричиняването на вредоносния резултат, според ответните страни не е обуславял задължение за съда да укаже тази негодност , с определение на основание чл. 146 ал. 1 т.5 ГПК , тъй като би нарушил други основни принципи на гражданския процес – на диспозитивното и служебното начало и на законността .
Върховен касационен съд, първо търговско отделение, констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим въззивен съдебен акт .
За да се произнесе по допустимостта на касационната жалба настоящият състав съобрази следното :
Производството е образувано по искове на Д. С. и Д. С., с правно основание чл.226 ал.1 КЗ, за осъждане Д. [фирма] да заплати на всеки от ищците обезщетение в размер на 90 000 лева / при признание за вече заплатено обезщетение от по 30 000 лева / – за претърпени неимуществени вреди от смъртта на сина им А. С. , починал при ПТП от 07.11.2010 год., настъпило по вина на водача на застрахован по задължителна застраховка „ Гражданска отговорност „ при ответника лек автомобил – Т. Г. . В отговора на исковата молба ответникът изрично е възразил за съпричиняване вредоносния резултат от пострадалия , предвид факта , че се е качил в автомобил на употребило значително количество алкохол лице, знаейки това обстоятелство, с което сам се е поставил в опасност, от която са произлезли и вредоносните последици . Ответникът, обаче , не е ангажирал годни доказателствени средства относно знанието на пострадалия за употребения от виновния водач алкохол, а единствено относно самата употреба на алкохол и размера й / установени 2 ,5 промила / . В определението си по чл.140 ГПК първоинстанционният съд / стр.59 по номерацията на делото / общо е указал ,че в тежест на всяка от страните е установяване твърдените от нея положителни факти, както и оборването на твърдени от другата страна и оспорени от насрещната отрицателни факти. Първоинстанционният съд е приел за основателно възражението за съпричиняване в размер на 40 % и присъдил обезщетение в размер на 42 000 лева, отчитайки размера на вече заплатеното такова . Въззивният съд, без нарочен доклад по делото и определение по разпределение на доказателствената тежест на страните в процеса, относно твърдените от тях релевантни за изхода на спора факти, е приел за недоказано знанието на пострадалия относно употребения от виновния водач на МПС алкохол , предвид което и отхвърлил като неоснователно възражението за съпричиняване и присъдил допълнително обезщетение до общия размер от 70 000 лева на всеки от ищците . Въззивната жалба на ищците е изрично основана на довода за липсата на доказателства относно това знание , по който довод въззиваемото дружество не е направило доказателствени искания на основание чл. 266 ал.3 ГПК, позовавайки се на допуснатото от първоинстанционния съд процесуално нарушение на чл. 146 ал.1 т.5 ГПК . Въззивният съд изрично е посочил, че събраните в хода на досъдебното наказателно производство гласни доказателства, са недопустимо в гражданското съдопроизводство доказателствено средство, с оглед принципа за устност и непосредственост .
В изложението по чл. 284 ал.3 вр. с чл. 280 ал.1 ГПК касаторът е формулирал следните въпроси , в обосноваване допустимостта на касационната жалба : 1 / Какви са правомощията на въззивния съд във връзка с доклада , когато първоинстанционния съд не е извършил такъв или докладът му е непълен или неточен ? / поставен в хипотезата на чл. 280 ал.1 т.1 ГПК – противоречие с реш. № 700 от 06.12.2010 год. по гр.д. № 304 / 2010 год. на ІІІ г.о. ВКС / ; 2 / Следва ли съдът служебно да изследва въпроса за съпричиняването ,респ. служебно да събира доказателства за същото ? / поставен в хипотезата на чл. 280 ал.1 т.2 ГПК – противоречиво разрешаване на въпроса с оглед реш.№ 3204 / 23.12.1974 год. по гр.д.№ 2222 / 1974 год. на І г.о. на ВС и реш. № 349 / 14.07.1989 г. по гр.д.№ 311 / 1989 год. на ІV г.о. на ВС , а също и в хипотезата на чл. 280 ал.1 т.1 ГПК – противоречие със задължителна съдебна практика – т.7 от ППВС № 17 / 18.11.1963 год. ; 3 / Наличието на тежка степен на алкохолно опиянение / доколкото същото обективно засяга походката, говора и реакциите на употребилото алкохола лице и е лесноразпознаваемо за околните / достатъчно ли е за приемане знание на същите, вкл. пострадалия , за това му състояние ? / въпросът е поставен в хипотезата на чл. 280 ал.1 т.2 ГПК – противоречие с решение от 10.01.2012 год. по гр.д.№ 7436 / 2010 год. на СГС, І отд. – 5 състав , потвърдено с реш. № 1193 / 09.07.2012 год. по гр.дд.№ 1051 / 2012 год. на САС , ГО – 4 състав , влязло в сила / ; 4 / Следва ли съдът да цени като годни доказателства по делото , съдържащи се в прокурорската преписка документи , относими към подлежащите за установяване релевантни за спора обстоятелства ? / въпросът поставен в хипотезата на чл. 280 ал.1 т.3 ГПК, като касаторът споделя изложеното в определение № 171 / 07.02.2012 год. по гр.д.№ 1099 / 2011 год. на ІІІ г.о. ВКС, макар същото да не съставлява задължителна съдебна практика /.
На първия от поставените въпроси е даден отговор в ТР № 1 / 09.12.2013 год. по т.д.№ 1 / 2013 год. на ОСГТК на ВКС , според т.2 на което въззивният съд не е длъжен да изготви доклад при пропуск на първоинстанционния съд относно това му задължение по чл.146 ГПК, респ. изготвен непълен или неточен доклад, освен в случаите , когато се касае за неприложена , в резултат на този процесуален пропуск, императивна материалноправна норма, в който случай ,дори и без довод във въззивната жалба , съдът е длъжен да укаже подлежащите на доказване факти и необходимостта от ангажиране на съответни доказателства . Видно от редакцията на чл. 51 ал.2 ЗЗД , нормата има диспозитивен характер , доколкото въз основа приложението й и като резултат от процесуалното поведение на страните , може , но не е задължително , да бъде намалено присъдимото обезщетение за вреди , при доказан принос на пострадалия . Нещо повече : в случая е налице , макар с определение по реда на чл.140 ГПК , указание на съда относно доказателствената тежест за всяка от страните , за установяване твърдените от същата положителни факти , какъвто факт ответникът изрично е въвел в спора – знание на пострадалия за тежкото алкохолно опиянение на водача на МПС, с което е причинено увреждането. Това му указание, макар необстоятелствено относно конкретно подлежащия на установяване факт ,с възпроизвеждане съдържанието му , не се явява неточно , тъй като подведено към релевираните от страната –ответник позитивни факти не въвежда същата в заблуждение или неяснота относно съдържанието му . При това, както се посочи по-горе, недоказаността на този именно факт е въведен от ищците като изричен довод във въззивната им жалба за неправилност на първоинстанционното решение . Въпреки това ответникът не се е възползвал от възможността, позовавайки се на тук твърдяното процесуално бездействие на първоинстанционния съд , да поиска доказателства за установяването знанието на пострадалия , на основание чл.266 ал.3 ГПК , освен ако е считал за достатъчни представените с преписката по досъдебното производство / предмет на поставения четвърти въпрос /. Въззивният съд, обаче, няма задължение за коригиране доказателствените искания на страните, за да биха те обслужили ефективно доказателствените им нужди .
Вторият поставен въпрос – длъжен ли е съдът служебно да изследва наличие на съпричиняване и на това основание служебно да допусне доказателства за установяване на същото – няма характеристиката на правен въпрос, отговор на който е обусловил решаващите изводи на съда . Цитираната казуална съдебна практика е постановена в отговор на хипотеза на невъведено изрично от страна по спора възражение за съпричиняване, какъвто не е настоящия случай . Служебното съобразяване на доказателства , относими към установяването му, е обусловено именно от извода за служебното задължение на съда да следи и съобрази при постановяване на решението си наличието на съпричиняване . Отделно от непокриването на общия селективен критерий по чл. 280 ал.1 ГПК, не би се явил обусловен и допълнителния селективен такъв по чл. 280 ал.1 т.2 ГПК, тъй като с решение № 92 / 24.07.2013 год. по т.д.№ 540 / 2012 год., постановено по реда на чл. 290 ГПК и споделяно от настоящия състав, е дадено разрешение на поставения въпрос, вкл. въз основа анализ на т.7 от ППВС № 17 / 1963 год. , като необосноваваща извод в противен смисъл , че предвид обективния характер на съпричиняването , за съда не съществува служебно задължение да се произнесе по наличието му . Този извод е в подкрепа и на преждеизложения за диспозитивния характер на нормата на чл. 51 ал.2 ЗЗД .
Действително само и единствено от установеното състояние на алкохолно опиянение на виновния водач на МПС – 2,5 промила – въззивният съд не е счел за обективно установимо за всички околни , вкл. за пострадалия , състояние на тежко опиянение на водача на МПС , компроментиращо възможността му безопасно да управлява автомобила . Цитираното решение – казуална съдебна практика , влязло в сила – е възприело противно разрешение , приемайки че концентрация от 2,2 промила / дори по-малка от настоящата / предпоставя очевидно за всички състояние на тежка алкохолна опияненост . Така поставеният въпрос, обаче, не покрива общия селективен критерий по чл. 280 ал. 1 ГПК, тъй като въззивният съд не се е произнасял по изричен довод на ответника , че конкретната концентрация на алкохол в кръвта е предпоставяла поведение, очевидно сочещо на тежко алкохолно опиянение , несъвместимо с управлението на автомобил . Такъв изричен довод се прави едва с касационната жалба . Поставеният въпрос , сам по себе си, не е получил отговор в цялост и с цитираното решение – казуална съдебна практика .Същото не съдържа възприета от съда , въз основа на обективни медицински критерии на приложимост към всеки индивид, независимо от личностните му характеристики и здравословно състояние, квалификация на състоянието „ тежко алкохолно опиянение”, при което поведението на този индивид , във всички случаи предпоставя категоричен извод за наличието му . В този смисъл и за да би се дал отговор на поставения въпрос, би следвало да е налице такъв относно квалификацията „ тежко алкохолно опиянение „ приложимо във всички случаи, независимо от конкретния субект към който се прилага , какъвто критерий не е установен в съдебната практика, нито е посочен в соченото съдебно решение .
Четвъртият от поставените въпроси покрива общия селективен критерий по чл.280 ал.1 ГПК , макар да би следвало да се прецизира като относим към събраните в досъдебното производство гласни доказателства относно релевантен за изхода на спора факт – съпричиняването . Не се явява обоснован допълнителния селективен критерий по чл.280 ал.1 т.3 ГПК вр. с т.4 на ТР № 1 / 2010 год. по т.д.№ 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС . Не се сочи конкретна процесуална норма, неясна, непълна или противоречива , предпоставила с това си съдържание противоречива съдебна практика или наличието на непротиворечива такава по приложението й , подлежаща на преодоляване или осъвременяване, с оглед развитието на обществените отношения или промяна в законодателството . Основателно е съображението на ответните страни, че отговор на този правен въпрос се съдържа в реш.№ 43/ 16.04.2009 год. по т.д.№ 648 / 2008 год. на ІІ т.о. на ВКС, постановено по реда на чл.290 ГПК. Не съществува противоречиво разрешение относно приложение принципа за непосредственост и устност спрямо свидетелските показания , като доказателствено средство, и в този смисъл събирането им непосредствено от решаващия съд, независимо от събирането им в друго ,вкл. съдебно производство .
Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 488 / 07.03.2013 г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение – 10 състав , постановено по гр.д. № 3922 / 2012 год. .
Определението не подлежи на обжалване .
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :