7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 247
С., 28,03,2012 година
Върховният касационен съд на Република България,Търговска колегия, първо търговско отделение, в закрито заседание на двадесет и седми февруари две хиляди и дванадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:НИКОЛА ХИТРОВ
ЧЛЕНОВЕ:ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЕМИЛ МАРКОВ
изслуша докладваното от съдията Ел.Чаначева т.дело №464/2011 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на [фирма] – [населено място] и [фирма] – [населено място] и касационна жалба на [фирма] – [населено място] против решение №548 от 28.12.2010г. по т.д.293/10 на Софийски апелативен съд.
Ответникът по касационните жалби- [фирма]- [населено място] е на становище, че същите са неоснователни.
Върховния касационен съд,състав на І т.о., след като обсъди данните по делото намира следното:
По касационната жалба на [фирма] – [населено място] и [фирма] – [населено място]:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
С изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторите са посочили, че решението е „допустимо” на основание чл.280, ал.1 т.1,2 и 3 ГПК.Поставили са въпроса –„какъв е обема на правата, в които встъпва платилия застрахователното обезщетение застраховател” и са поддържали, че този въпрос бил решен в противоречие с т.15 ППВС №7/77г., от което е възпроизведена част. Страната подробно е изложила своето становище във връзка с твърдението й за направено възражение- „ че настъпването на застрахователното събитие е резултат от виновното поведение на застрахованото лице- ТМ А. О.”, като САС бил постановил решението си в противоречие с посочената задължителна практика. Касаторите са проследили развитието на спора в контекста на защитната си теза, като са направили оплаквания за неправилност на решението на въззивния съд.Поставени са и пет материалноправни въпроса – „ налице ли е договор за продажба на движима вещ на изплащане по смисъла на чл.205 ЗЗД в случай, че продавача изцяло е получил продажната цена… налице ли е договор за лизинг, по който се дължат лизингови вноски, в случай че лизингополучателя изцяло е получил пълната цена…налице ли е застрахователен интерес от застраховане на финансови загуби вследствие неплащане на лизингови вноски у продавач, получил изцяло продажната цена…дали по регресния иск… застрахователя – ищец встъпва в правата на застрахования срещу причинителя на вредата само и доколкото, последния виновно ги е причинил…допустимо ли е уважаване на иск по чл.402 ТЗ / отм./в случаите, когато застрахователя неправомерно е изплатил застрахователно обезщетение”. По отношение на някои от тези въпроси е сочено противоречие с определения на ВКС,а по всички е изложено становището на страната.
Касаторите не обосновават довод за приложно поле на чл.280, ал.1 ГПК.Формулираните от тях въпроси, дори и да се приемат за релевантни за спора, въпреки, че са хипотетични и поставени в контекста на защитната теза на касаторите по иска а не съобразно изводите на въззивния съд, съставляват само установяване на наличие на общото основание за допускане на касационно обжалване.
Страната е поддържала, че е налице основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.Това основание, предполага обосноваване от нейна страна, че съдът с атакуваното решение при разрешаване на точно определен конкретно поставен въпрос, обусловил решаващите му изводи и рефлектирал върху изхода на спора, се е отклонил от установената задължителна практика на ВКС, респективно ВС/ подробно изброени актовете, попадащи в тази хипотеза с т.2 ТРОСГТК на ВКС на РБ № 1 /2009г. / и неговото разрешение е в противоречие с възприетото по посочени от касаторите конкретни актове и излагане на доводи, свързани с наличие на такова противоречие при установен фактически идентитет на хипотезите. С оглед изложеното, относимост към разглежданото основание има единствено ППВС №7/77г., но само като акт, включен в обхвата на сравняваните с въззивното решение съдебни актове, тъй като неговото съдържание не установява различие в разрешаването на поставения в същата връзка въпрос относно обема права, в които встъпва платилия застрахователно обезщетение застраховател. В случая, общо поставения въпрос, кореспондира, не с приетото от въззивния съд/ който не е мотивирал нищо различно от разрешенията в цитираното постановление/, а с направено оплакване, уточнено във връзка с този въпрос относно възражението за това, че застрахователното събитие е резултат от виновното поведение на [фирма]- [населено място]. Т.е. доводът е ирелевантнен към производството по чл.288 ГПК. Фактически невярно е твърдението за това, че съдът не е обсъждал предходните решения на ВКС и САС, тъкмо обратното същите са интерпретирани в мотивите на съдебния акт. Освен това с оставянето в сила на акта на първостепенния съд, са възприети и подробните мотиви на първоинстанционния съд именно във връзка със значението на установената причина за неизплащане на застраховката с оглед виновното поведение на дружеството – продавач, който не е поддържал активна маркировка на автомобила, като въззивният съд е направил и свой извод, че тези отношения между третото лице и ответниците са предмет на реализиране на отговорност между тях, но не се отразяват на основателността на иска, третиращ регресното право на застрахователя изплатил застраховка на банката, в чиито права е встъпил съобразно чл.402 ТЗ / отм./.Или поставените въпроси не са във връзка с тези решаващи изводи на съда, а съставляват всъщност оплакване за тяхната неправилност, което е ирелевантно за производството по чл.288 ГПК, поради което страната не обосновава довод за наличие предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Поставените пет въпроса, считани от страната за материалноправни са свързани с доводи за неправилност на обжалваното решение,поради това, че са обосновани с изложеното разбиране по тях на касаторите, а не с доводи по основанията по чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК. Посоченото противоречие с определения на ВКС, постановени по реда на чл.288 ГПК не може да обоснове довод за установеност на приложно поле на касационно обжалване, тъй като тези актове не обективират практика по смисъла на цитираните основания – арг. т.2 и 3 ОСГТК на ВКС на РБ №1/09г. Дори и да се приеме, че определение №202/09г. на ВКС, цитирано като противоречиво с оглед разрешаване на първия поставен въпрос / единственото цитирано, по което е допуснато касационно обжалване/ всъщност предполага противоречие с постановеното решение по чл.290 ГПК/ макар, че това посочване е задължение на касаторите и не може да бъде извеждано от контекста на техните доводи служебно / и съответно обективиращо задължителна практика, то не е налице противоречие по поставения и разрешен с тази задължителна практика въпрос, тъй като въззивния съд не е приемал нещо различно от приетото от ВКС, за това, че договора за застраховка срещу риска от неплащане на дължими вноски по договор за лизинг, сключен от застрахования и трето лице / застраховка „ финансов риск” /е действителен поради наличие на застрахователен интерес по смисъла на чл.391, ал.1 ТЗ / отм./. Или разрешения със задължителна практика въпрос, който съответства на приетото от въззивния съд определя и отговора на поставените от страната въпроси, свързани с действителността на сключените договори. Следователно, касаторите не обосновават наличие на противоречиво разрешаване на поставен правен въпрос, за да бъдат установени и основанията по чл.280, ал.1, т.1 и 2 ГПК.
Развитите от страната доводи за неправилност на постановения съдебен акт,в контекста на нейното разбиране по фактическата и правна обстановка по спора са ирелевантни спрямо основанията по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като са предмет на разглеждане от съда само ако решението бъде допуснато до касационно обжалване.
Основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК/ на което общо са се позовали касаторите/, предполага, обосноваване от тяхна страна, че конкретно формулирания правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона/когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на това тълкуване / и за развитие на правото / когато законите са непълни, неясни и противоречиви/, като приносът в тълкуването, осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите – т. 4 ТР ОСГТК № 1/2009г. С оглед тези предпоставки страната не е изложила доводи, водещи до извод за наличие на приложно поле на сочената разпоредба. Освен това, както неправилността на установената практика, така и непълнотата или неяснотата на нормата следва да бъде изрично обоснована, каквото обосноваване не е осъществено от касаторите.
С оглед изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение.
По касационната жалба на ТМ А.” Е. –гр. С. :
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт.
В приложеното към жалбата изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, касаторът, след като е възпроизвел текста на чл.280, ал.1 т.1-3 ГПК е поставил като процесуалноправен въпрос – „ Необходимо ли е посочването и обосноваването на конкретен правен интерес за привличането на трето лице като помагач по делото на основание чл.175 във вр. чл.174 от ГПК / отм./ и липсата на такова своевременно уточняване води ли до незаконосъобразно конституиране на трето лице в процеса”.Страната подробно е изложила своето разбиране за неправилност на изводите на съда, във връзка с конституирането му като трето лице помагач в процеса. Във връзка с това е поддържала, че това конституиране противоречи на „ предходна съдебна практика, влязла в сила” – изброени са пет определения на ВКС, от които е направен извод, че според тази практика правния интерес следвало да бъде налице за да бъде конституирано едно лице като помагач в процеса, а САС не се съобразил с тази практика като приел, че правния интерес бил уточнен независимо от „ бланкетната молба на Л. л. АД”.Това оплакване страната е обвързала и с предпоставките на чл.280, ал.1, т.3 ГПК като е поддържала, че ВКС трябвало да уеднакви практика по прилагане на чл.174 вр. 175 ГПК / отм./ Поставен е аналогичен процесуален въпрос, по който според страната липсвала съдебна практика, като са сочени две определения на ВКС, в които е дефиниран правния интерес от встъпване на трето лице- помагач в процеса.Страната подробно е развила и оплакване за недопустимост на съдебния акт, като е поддържала, че САС не можел да пререши спор, разрешен с предходно решение на ВКС в какъвто смисъл е формулирала и правен въпрос. От подробно разгледаната фактическа обстановка във връзка със съществуващите правоотношения между страните произнасянето на САС, според касатора е сведено до това, че съдът е дал квалификация на договора като лизингов, а ВКС в предходно свое решение го е определил като договор за продажба на изплащане, както и до различия, свързани с договора сключен между него и ответниците.
С оглед така депозираното изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторът не обосновава приложно поле на разпоредбата на чл.280, ал.1 ГПК. Поставеният от него процесуалноправен въпрос, дори и да се приеме за релевантен,макар и да не е обвързан с изводите на въззивния съд, а със становището на страната по спора, обосновава единствено общото основание по чл.280, ал.1 ГПК. За да е налице основанието по т.2 на текста /определено така от касатора/, следва да бъде посочено друго влязло в сила решение, освен обжалваното, с което поставените въпроси да са разрешени по начин, противоположен на обоснования от въззивния съд, но само при установен фактически и правен идентитет на разгледаните въпроси в сравняваните съдебни актове. Касаторът, макар и разглеждал приложените определения на ВКС / тези по чл.274, ал.3 ГПК определят задължителна практика и са относими към основанието по чл.280, ал.1 т.1 ГПК/ не е обосновал връзка между тези актове и мотивите на съда, нито е обосновал довод за това как се е отразило привличането му като трето лице помагач на правилността на решението и на неговата допустимост. Определенията на ВКС, като постановени по процесуалноправен спор,изобщо не са разглеждали подобна връзка, а подробно развитите оплаквания на касатора всъщност съставляват такива по чл.281 ГПК, тъй като страната не е извела правен въпрос от мотивите на състава във връзка с направеното оплакване и пред въззивния съд за конституирането му в процеса. Не е обоснована такава връзка и с решаващия правен извод на съда, за това, че силата на решението спрямо привлеченото лице зависи не само от определението на съда за привличането му в процеса,тъй като в един бъдещ процес от значение са действителните права и отношения между страните, като третото лице ще бъде обвързано с решението само при наличие на предпоставките за привличането му. Не е налице противоречие с цитираната съдебна практика и поради това, че с изброените определения е разглеждан правен интерес от встъпването на трето лице -помагач по различни дела, третиращи различни искове при различно осъществени юридически факти. В случая, въззивният съд изрично е разгледал както валидността на осъщественото пред първостепенния съд конститутиране на касатора, така и наличието на правен интерес от това привличане и в този смисъл общите доводи за изискване за наличие на правен интерес не са противоречиви в сравняваните съдебни актове, поради което не се обосновава нито недопустимост на решението спрямо касатора, нито основателност на искането му за допускане на касационно обжалване.Още повече, че както е посочила противната страна в своят отговор на касационната жалба на този касатор, налице е трайна практика в същия смисъл – решение №25/83г. на ОСГК на ВС,ТРОСГК №109/85г. , решение №1173/08г. на ВКС, ІІ г.о. и др.,с които въззивното решение във връзка с конституирането на касатора е идентично като правен извод.
Доколкото развитото от страната твърдение за незачитане на силата на пресъдено нещо, установена с друго влязло в сила решение съставлява довод за недопустимост на обжалваното решение,то следва да бъде разгледан, с оглед възможността да обуслови допускане до касационно обжалване съгл. т.1 ТРОСГТК №1/2009г. Касаторът е поддържал оплакване за това, че съдът е пререшил правен спор, разрешен с влязло в сила решение. За да е основателно това оплакване, то следва да бъде налице обективен и субективен идентитет между две различни дела т.е. идентитет на правния спор, разрешен обаче противоречиво. В случая не е налице такъв идентитет, разглеждания иск е с правно основание чл.402 ТЗ /отм./ заведен от застрахователя, встъпил в правата на удолетворения кредитор в рамките на застраховката „ финансови загуби” по застраховане на загуби вследствие неплащане на вноски. С цитираните и обсъдени и от двете съдебни инстанции / съответно взети предвид/ решения на САС и ВКС е разгледан иск с правно основание чл. 79, ал.1 вр. чл.82 ЗЗД, третиращ обезщетение за вреди от неизпълнение на задължения по договор за потребителски кредит, като ВКС изрично е приел, че от присъденото обезщетение следва да бъде приспадната невърнатата част от главницата на кредита и лихвата по тази главница, като така мотивиран е привел и правния резултат в съответствие с този правен извод.Поради това ирелевантни са подробните оплаквания за съществуващи различия във връзка с фактическата обстановка по сравняваните от касатора съдебни актове. За да обоснове недопустимост на произнасянето поради отвод за пресъдено нещо е необходимо, както вече бе подчертано наличие на фактически идентитет, какъвто тези различия не очертават . Извън това фактически невярно е, че съдилищата са дали различно определение на сключения между ответниците и третото лице помагач договор, тъй като и двете инстанции са го определил като договор за продажба на изплащане. Това всъщност е отбелязал и самия касатор, като е посочил, че по-нататък в мотивите съдът „нарекъл” договора -такъв за лизинг, обстоятелство, което не може да обоснове недопустимост на произнасянето.
С оглед изложената вече дефинитивност на основанието по чл.280, ал.1 т.3 ГПК страната не сочи доводи за наличието му тъй като разпоредбата на чл.174 ГПК / отм./ е достатъчно ясна, а и страната освен противоречивото твърдение, че не е налице практика / опровергано от нея с посочването на такава/ не е обосновала довод за неяснота или непълнота на нормата, които да налагат тълкуването й.
По изложените съображения, касационната жалба не попада в приложното поле на чл.280, ал.1 ГПК, поради което не следва да бъде допусната до касационно обжалване.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №548 от 28.12.2010г. по т.д.293/10 на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: