12
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 648
[населено място] ,15,07,2014 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД,ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ,първо отделение, в закрито заседание на седемнадесети февруари,през две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:НИКОЛА ХИТРОВ
ЧЛЕНОВЕ:ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
РОСИЦА БОЖИЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Божилова т.д. № 3102 / 2013 год. и за да се произнесе съобрази следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] против решение № 31 / 25.03.2013 год. по т.д.№ 19 / 2013 год. на Бургаски апелативен съд, с което , след отмяна на предходно постановено въззивно решение № 59 / 06.07.2011 год. по т.д.№ 134 / 2011 год. на друг състав на същия съд, с решение № 229 / 21.01.2013 год. по т.д.№ 1050 / 2011 год. на ІІ т.о. на ВКС и връщане делото за повторното му разглеждане във въззивна инстанция, е потвърдено решение № 377 / 20.01.2011 год. по т.д.№ 968 / 2009 год. по описа на Бургаски окръжен съд в обжалваната му осъдителна част.Касаторът оспорва правилността на постановеното решение поради противоречие с материалния закон и при съществени нарушения на съдопроизводствените правила,към които следва да се причисли липсата на мотиви и неразглеждането на всички доводи и възражения на страната от въззивния съд, неправилно отнесени от касатора към основанието „необоснованост„ на съдебното решение,както и непроизнасяне по всичките му доказателствени искания.Същият счита,че съдът се е произнесъл в противоречие с чл.92 ал.1 ЗЗД,като не е определил вида на търсената от ищеца неустойка,намирайки че разновидностите на същата са – обезпечителна, обезщетителна и санкционна – идентично на присъщите на неустойката функции,в съответствие с довода на касатора,че неустойката не би могла да изпълнява всички функции съвместно , като настоящата има единствено наказателна / санкционна / функция. Твърди противоречие и с приложението на чл.32в ЗПСК ,с оглед времевото действие на нормата / обн.ДВ бр.89 от 12.11.2010 год.,в сила от 16.11.2010 год./,при упражнено право на противопоставяне прекомерност на неустойката от ответника предхождащо тази дата.Касаторът твърди,че са нарушени процесуалните норми на чл. 294 ал.1 ГПК, тъй като въззивният съд не се е произнесъл съобразно указанията на касационната инстанция в отменителното решение по т.д.№ 1050/2011 год. на ІІ т.о. ВКС,разглеждайки възражението за нищожност на договорната клауза за неустойка единствено поради „ противоречие с добрите нрави „ , съгласно чл.26 ал.1 пр. трето ЗЗД,не и поради „противоречие със закона „ – чл.26 ал.1 пр.първо ЗЗД , в качеството му на самостоятелно основание за нищожност. Твърди, че съдът е допуснал съществено процесуално нарушение на чл.236 ал.2 ГПК като не е изложил мотиви по всички доводи и възражения на ответника за нищожност на неустойката, като изобщо не е изложил мотиви по възражението за нейната прекомерност, както и по акцесорната претенция за мораторна лихва.Сочи на явна фактическа грешка – несъответствие между мотиви и диспозитив – досежно включването на сумата от 21 396,44 лева в базата за определяне на неустойката, въпреки изключването й при цитиране на общия размер на неиздълженото в мотивите на съдебното решение.Позовава се на непроизнасяне на въззивния съд по доказателствено искане / за част от поискана с отговора на исковата молба съдебно-икономическа експертиза,досежно установяване наличието на административен акт за задължението от 21 396,44 лева,тъй като се касае за разплатено,но несъобразено от А. при изчисление на неустойката като изпълнено,задължение от неизплатени,но начислени социални осигуровки на напуснали [фирма] работници, сторнирани от работодателя. Въззивният съд е допуснал исканата експертиза съобразно устно формулираната в съдебно заседание задача, като според касатора е бил длъжен да съобрази,че по отношение на предмета на същата заявен с отговора на исковата молба няма заявено частично оттегляне.С това си процесуално бездействие въззивният съд , според касатора ,е лишил страната от релевантни за доказване тезата й доказателства.В противоречие с чл.235 ал.2 ГПК,според касатора, въззивният съд е формулирал изводи без наличието на доказателства за установяване на относими към същите обстоятелства, имайки предвид доводи на съда в обосноваване неоснователност на възражението за нищожност на неустоечната клауза – за „наличието на многобройни кандидат-купувачи„по приватизационната сделка,респ. предпочитането на ответника и за получени от същия „преференции„ при определяне цената по сделката, съобразими при преценката дали договореното предпоставя неоснователно обогатяване за А.. По начало оспорва обезщетителната и обезпечителната функции на процесната неустойка, изхождайки от факта,че се налага за неизпълнение задължения на ответника към трети лица, не към А. , която не търпи каквито и да било вреди, отричайки „ накърнения обществен интерес „,като преценим критерий при произнасяне относно нищожността на неустойката. Твърди се нарушен принципа на чл. 9 ал.2 ГПК – нарушено равенство на страните – доколкото,съпоставяйки съдържанието на въззивното решение с писмената защита на ищеца касаторът – ответник е установил изключително и пълно съобразяване с доводите на ищеца, а същевременно избирателно и непълно разглеждане на собствените му доводи и възражения .
Ответната страна – А. – оспорва касационната жалба с подробни бележки по необосноваването на основания за допускане на касационното обжалване,вкл. по неоснователността на касационната жалба по същество.
Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК , от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване въззивен акт.
За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното :
Предявен е иск с правно основание чл.92 ал.1 ЗЗД ,за осъждане ответника да заплати на ищеца неустойка за неизпълнение на задължение по чл.9.4 от сключения между страните договор за приватизационна продажба на 70 % от капитала на [фирма],в размер на 50 % върху размера на неизпълнението на задължението . Поетото задължение е в шестмесечен срок от придобиването на акциите – 14.03.2007 год., т.е. в срок до 14.09.2007 год.,купувачът –ответник да изплати или уреди публични задължения на приватизираното дружество, както и негови задължения към персонала му , посочени в Приложение 7.3 към договора. Твърди се неизпълнение в размер на 1 457 393 лв., предпоставящо неустойка от 728 697 лева, но искът е уважен при установено неизпълнение от 1 361 907,51 лв. ,с присъдена за същото неустойка от 680 953,75 лева. Част от възраженията на ответника – за неправилно несъобразени като погашения суми от 69953,56 лева / начисления за храна по колективен трудов договор с работодателя / и 20 642,50 лв. / погашения на стари задължения към ТД на Н. , извършени преди датата на прехвърляне на акциите / – са уважени от първоинстанционния съд , в която част решението не е обжалвано и е влязло в сила . Спорна е останала сума от 21 396,44 лева – изплатени от ответника,но несъобразени от А. като погасяване на задължение , суми по начислени осигуровки на напуснали приватизираното дружество работници. Въззивният съд е отказал да ги приспадне от разплащанията,в изпълнение задължението по чл. 9.4 от сключения договор, с довода че недължимостта им се основава на административен акт, който не подлежи на контрол в настоящото производство.Касаторът оспорва наличието на доказателства, че за тези задължения съществува административен акт на НОИ и в този смисъл намира неосновани на фактически доказателства по делото решаващите мотиви на въззивния съд.
С касационното решение, отменило първоначалното въззивно такова, е прието ,че независимо от въвеждането му с въззивната жалба, предвид дължимия и служебно от съда контрол на нищожността на договорната клауза,възражението на ответника за противоречие на договорената неустойка със закона и добрите нрави / чл.26 ал.1 пр.първо и трето ЗЗД / е следвало да бъде разгледано от съда, наред с възражението за прекомерност на неустойката.С тези именно указания делото е върнато на въззивна инстанция за ново произнасяне.
Въззивният съд е приел,че клаузата на чл. 10.1 б от договора за приватизационна продажба, не е нищожна, на основание чл. 26 ал.1 пр. трето ЗЗД, със следните мотиви : Неустойката,вкл. процесната , изпълнява всяка от присъщите й обезпечителна, обезщетителна и наказателна функции, не е единствено наказателна по своя характер, както се поддържа от ответника, предвид налагането й за задължения,поети към трети лица / кредитори на приватизираното дружество – Д. и работници на същото / , не и за задължения към А. , която според страната не търпи вреди от неизпълнението й. Неустойката обезщетява накърнения обществен интерес, контрол за което осъществява по силата на закона и предоставените й правомощия именно АСПК , с оглед и който „ обществен интерес „ се сключва самата приватизационната продажба, тъй като същата няма единствено целта да замени собственика на част или целия капитал на приватизираното дружество с частно юридическо или с физическо лице, а се предприема и със социално – икономически задачи – гарантиране оцеляване и просперитет на предприятието , запазване на работните места, осигуряване събираемост на публичните задължения / очевидно съобразявайки размера им като важно бюджетно перо/.Въззивният съд е посочил като значимо и обстоятелството, че ответникът е получил определени преференции по отношение цената и начина й на плащане / за което касаторът твърди липса на каквито и да било доказателства / .Интересът от точното изпълнение на поетите от приватизатора задължения е засилен именно предвид завишената обществена и социална значимост на приватизационната сделка,поради което и неустойката следва да стимулира купувача към своевременно изпълнение / в аспект на размера й / .Въззивният съд се е позовал изрично на възприетото в ТР № 1 / 15.06.2010 год. по т.д.№ 1 / 2009год. на ОСТК на ВКС : че неустойката е нищожна когато е уговорена в противоречие с присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции ; че преценката за нищожността се прави във всеки конкретен случай и в зависимост от специфичните за същия факти и обстоятелства, както и че се прави към момента на сключване на договора. Съобразими са примерно посочени в ТР обстоятелства като естеството на задължението / парично или непарично / , обезпечението му с други правни способи / залог, ипотека, поръчителство /, вида на договорената неустойка – мораторна или компенсаторна и пр. Така съдът е приел за съобразим паричния характер на задължението,липсата на друга обезпеченост на същото, значителният размер на неизпълнението, съотношението между размера на договорената неустойка и размера на дължимото съгласно договора, приемайки че нищожност би била налице само ако размерът на неустойката надхвърля дължимото неколкократно , какъвто не е настоящия случай / неустойката е 1 / 2 от размера на задължението, респ. неизпълненото задължение / . Последното,според въззивния съд , изключва неустойката с това си съдържание да предпоставя неоснователно обогатяване на ищеца.Последното се оспорва от ответника,предвид това , че и при заплащането на неустойката за същия не отпада задължението по чл.9.4, вкл. с начислимите върху публичните задължения значителни по-размер, по-високи от размера на законната , лихви .
Възражението за прекомерност на неустойката въззивният съд е разгледал съобразно доводите на самия ответник.Счел е за неотносим към разглеждането му факта,че към настоящия момент по-голямата част от задълженията са вече разплатени, тъй като преценката за прекомерност се прави към момента на неизпълнение на договора , т.е. момента на претендирането на неустойката,като съотношение между размера й и размера на вредите от неизпълнението. Счел е за неотносим и факта,че събирането й би лишило дружеството от всякакви оборотни средства, на практика водейки го до несъстоятелност , с изключително тежки за приватизатора последици ,вкл. по отношение на кредитори и работници/служители.В този смисъл,изложените мотиви че приватизаторът е могъл да съобрази последиците на неизпълнението и на санкцията за същото, респ. е извличал и полза от оперирането със средствата,които е могъл да вложи своевременно в изпълнение на задължението по чл.9.4 за период от 6 години , настоящият състав не намира относими към изначално възприетата ирелевантност на този факт – последиците от събирането на неустойката за приватизатора , в който смисъл е решаващия , макар и нелогично мотивиран извод на въззивния съд. Впрочем , основен аргумент на съда по възражението за прекомерност на неустойката , е позоваването на чл.32в от Закона за приватизация и следприватизационен контрол,съгласно която норма не може да се намалява поради прекомерност неустойка,дължима по приватизационен договор, независимо че на същата клауза,приета с пар.6 ЗИД на ЗПСК, не е придадено обратно действие, т.е. преди 16.11.2010 год.. Същевременно въззивният съд по същество е препратил към съображенията в първоинстанционното решение относно липсата на прекомерност, в съответствие с принципа за преценка , заложен в ТР № 1 / 15.06.2010 год. по т.д.№ 1 / 2009 год. на ОСГК на ВКС.
Относно съобразяването на сумата от 21 396,44 лева като изпълнение въззивният съд е приел, че липсва спор , но по отношение на обстоятелството,че е включена изначално като задължение в Приложение 7.3 на приватизационния договор,а не и по въпроса дължала ли се е изначално, в какъвто смисъл е оспорването на ответника. Същият е поискал и е изпълнена съдебно-икономическа експертиза дали извършеното от работодателя последващо сторниране на задълженията е правилно и в съответствие със закона, каквото е и прието от вещите лица. Въззивният съд, обаче, е изложил решаващият извод, че без оспорване по съответния / АПК / ред на нарочните административни актове за установяване на недължимостта на начислените социални осигуровки и очевидно презумирайки наличието на такива актове, не би могъл да установи такава недължимост. Този му извод, обаче, не е логично отнесен към факта , че именно ищецът е изключил дължимостта на сумите и предвид това не е съобразил сумата от 21 396,44 лв. като надлежно изпълнение по чл. 9.4 от приватизационния договор, но не ги е приспаднал от дължимото изпълнение изобщо , а само от сумата на реалното изпълнение .
В изложението по чл.280 ал.1 ГПК касаторът формулира следните въпроси : 1/ Валидно и допустимо ли е съдебно решение, в което съдът дава разрешение на гражданскоправен спор ,без да е определил правната му квалификация ? – обоснован в хипотезата на ; чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК 2/ Длъжен ли е съдът да даде правна квалификация в решението си и може ли да се ползва от дадената от първоинстанционния съд правна квалификация и ако може , трябва ли изрично да се позове на това или страните в този случай следва да приемат,че споделя дадената от първоинстанционния съд правна квалификация ? – обоснован в хипотезите на чл. 280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК ; 3 / Може ли по иск основан на договорна клауза за неустойка съдът да се произнесе , без да определи вида на претендираната неустойка ? – обоснован единствено в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК ; 4 / Ако една неустойка не е уговорена в договора като дължима ведно с вредите от неизпълнението , може ли да съществува само като санкционна неустойка или трябва да е уговорена друга неустойка , а санкционен характер ще има само превишението над размера на вредите ? – обосноваван в хипотезата на чл. 280 ал. 1 т.2 ГПК ; 5/ При повторно разглеждане на делото от въззивен съд , след отмяна от касационната инстанция на първото въззивно решение , следва ли да бъдат изпълнени дадените от касационната инстанция указания за разглеждането на определен въпрос или е достатъчно да се посочи в решението общо и неконкретизирано , че решението се постановява в изпълнение на тези указания ? – обосноваван в хипотезата на чл. 280 ал.1 т. 1 ГПК ; 6/ Следва ли съгласно чл.236 ал.2 ГПК съдът да изложи мотиви защо счита исканията и възраженията на едната страна основателни , а тези на другата неоснователни или е достатъчно само да бъдат посочени исканията и възраженията , както буквално изисква процесуалния закон ? – обосноваван в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК;7/ Може ли при договорната отговорност , вредата чието обезщетяване,обезпечаване и санкциониране се цели с уговорената неустойка,да се изразява в „ накърнен обществен интерес„ или да се преценява според „ степента на обществена опасност„ ? – обосноваван в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК; 8 / Ако съществуване или несъществуване на задължение следва да се установи с нарочен административен акт, може ли да се определи размера на неустойка, база за изчислението на който е задължението по административния акт , без ищецът да е представил административния акт за доказване на задължението ? Как следва да процедира съда ,ако по делото няма данни за издаването на такъв административен акт ? Каква е доказателствената сила на изходящ от ищеца вътрешноведомствен документ по отношение на дължими публичноправни задължения за осигуровки ? – всички обосновани в хипотезата на чл. 280 ал.1 т.3 ГПК.
Първият и вторият от поставените въпроси, като отнесени към липсваща правна квалификация на спора във въззивното решение, предпоставят довод за недопустимост на същото, която и съгласно задължителна съдебна практика би била налице не когато липсва конкретна правна норма, под която да би бил подведен спорът, а когато съдът се е произнесъл в противоречие с принципа на диспозитивното начало, разглеждайки различен от предявения по основание или размер иск . В случая действително липсва позоваване на нормата на чл. 92 ал.1 ЗЗД във въззивното решение, но словом е упоменато предявяването на иска като такъв за дължима по договор неустойка , като съдът е и разгледал претенция на същото правно основание . По начало нелогично е формулирането на тези два въпроса при липса на довод за недопустимост на въззивното решение, както и изобщо съображения относно правната квалификация на иска. Ако страната погрешно / извод от съдържанието на трети въпрос / е имала предвид липсваща квалификация на вида на неустойката, то това не е относимо към допустимостта и валидността на въззивното решение обстоятелство,нито към правната квалификация на иска,а евентуално би имало значение за правилността му, доколкото би била разгледана дължимостта на неустойка, в зависимост от действително уговорения вид неустойка. Следователно, поставените първи и втори въпроси са изначално ирелевантни / неустановима и служебно вероятна недопустимост на въззивното решение / и не покриват общия селективен критерий по чл. 280 ал.1 ГПК, поради което излишно, а и невъзможно е разглеждането на сочените допълнителни селективни критерии .
Третият от поставените въпроси е също ирелевантен.Същият изхожда от дадена от самия касатор квалификация на видове неустойки – обезпечителна, обезщетителна и санкционна, докато съдебната практика и правна теория разграничават неустойката по видове на мораторна и компенсаторна.Обезпечителна, обезщетителна и наказателна са присъщите на неустойката функции , за които отново самият касатор , неподкрепено с аргументи от съдебната практика и правната теория , счита, че са несъвместими функции на една и съща неустойка, т.е. неустойката може да има обезпечителна, обезщетителна или санкционна функция , но не и всички вкупом , както е приел и въззивният съд . Изхождайки от изначално необоснована категоризация на видовете неустойка, така поставеният въпрос се явява ирелевантен , а дори да би се приел за такъв, не се явява обоснован в хипотезата на чл. 280 ал.1 т.3 ГПК допълнителният селективен критерий.Съгласно задължителните указания в т.4 на ТР № 1 / 2010 год. по т.д.№ 1/ 2009 год. на ОСГТК на ВКС , обосноваването на този допълнителен критерий за допускане на касационното обжалване предпоставя позоваване на непълна, неясна или противоречива правна норма,чието прилагане е провокирало противоречива съдебна практика или макар непротиворечива,но неправилна съдебна практика, чието преодоляване се налага с оглед изменение на законодателството и развитие на обществените отношения,с цел точното прилагане на закона и за развитието на правото . Формалното позоваване на чл.280 ал.1 т.3 ГПК не удовлетворява изискването за обосноваване на този допълнителен селективен критерий.
Четвъртият въпрос настоящият състав конкретизира в следния смисъл,който единствено логично извлича от формулировката на касатора : Може ли да съществува само санкционна неустойка / дължима ведно с отделно обезщетение за вредите от неизпълнението / или следва да се уговори общо неустойка, санкционният характер на която ще се изразява в превишението в размера й на размера на самите вредите ?
Поставеният въпрос не е правен по смисъла на чл. 280 ал.1 ГПК вр. с т.1 от ТР № 1 / 2010 год. по т.д. № 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС . Въззивният съд не е обосновал решаващия си извод с отговор на такъв въпрос.Същият не е приел, че е допустима самостоятелно неустойка с единствено санкционна функция и че такава е уговорената, в който случай обезщетението на вредите / а не изпълнението на задължението за което е уговорена / се дължи отделно , още повече в хипотеза , в която да не е договорено изрично между страните , нито е излагал мотиви относно прекомерността на размера спрямо действителния размер на вредите . Такъв размер – различен от размера на неизпълненото задължение към кредитори на приватизираното предприятие,ползван единствено за база на начисляването на неустойката – изобщо не е изведен ,в конкретно съотношение с размера на неустойката.По начало превишението на размера на неустойката спрямо вредите, като преценимо към момента на неизпълнението, е обстоятелство относимо към възражението за нейната прекомерност . Както се посочи по-горе ,мотивите на въззивното решение по това възражение на ответника са се ограничили до отричане релевантността на част от доводите му и до приложението на чл.34в от ЗПСК,недопускаща намаляване поради прекомерност на неустойката.Относно приложението на разпоредбата,обаче,с оглед действието й във времето не е формулиран правен въпрос. Касаторът неправилно изхожда от това, че първоинстанционното решение , в което единствено е прието, че договорената неустойка има единствено санкционна функция, е потвърдено от въззивният съд ,считайки че по този начин същият приобщава този извод като свой, въпреки че изрично е коментирал съответствие на договорната клауза с присъщите на неустойката обезпечителна, обезщетителна и , а не само , санкционна функции.
Петият от поставените въпроси също не покрива общия селективен критерий по чл.280 ал.1 ГПК. С оглед касационните доводи , касаторът очевидно визира непроизнасяне на въззивния съд по възражението за нищожност ,поради противоречие със закона / чл.26 ал.1 пр. първо ЗЗД / , както и непроизнасяне по възражението за прекомерност. Указанията на касационната инстанция са сведени до задължително произнасяне на въззивния съд по възражението за нищожност на неустойката, поради противоречие със закона и добрите нрави,наред с възражението за прекомерност, съобразявайки задължителните указания на ТР № 1 / 15.06.2010 год. по т.д.№ 1 / 2009 г. на ОСТК на ВКС, именно в хипотезата на противоречие със закона . Довод за противоречие на неустойката със закона , различен от противоречие с ТР № 1 / 2010 год. на ОСТК на ВКС, самият касатор не е навел.Същевременно , въззивният съд е разгледал договорната клауза,изхождайки от принципното разрешение за критериите за преценка за нищожност и прекомерност на неустойката , залегнали в Тълкувателното решение. Както се посочи по-горе, същият е изложил мотиви и относно възражението за прекомерност, основно с довода за приложимост на чл.32в ЗПСК.Дали същите са достатъчно обосноваващи крайния извод и изобщо правилни , е въпрос на преценка по правилността на въззивното решение, на основания различни от тези по допускане на касационното обжалване, а именно – чл. 281 т.3 ГПК. С процесуалните си действия въззивният съд не е отрекъл приложението на чл.294 ал.1 пр.второ ГПК.
Поставеният шести въпрос касае правилността на процесуалните действия на съда , преценими на основания , различни от тези по чл. 280 ал.1 ГПК , при това неправилността им би била релевантна само в случай на обуславяне съществено процесуално нарушение – от естество да промени крайния изход по спора. Съобразно касационната жалба , касаторът визира под неразгледано искане единствено доказателственото си искане по допускане на съдебно-икономическа експертиза по поставената с отговора на исковата молба задача , в цялост.Позовавайки се на недопускането й от първоинстанционния съд, като съществено процесуално нарушение , същият и с въззивната жалба не е формулирал отново доказателственото си искане, но независимо от това въззивният съд го е допуснал в съответствие с формулирането му в съдебно заседание. Поставената дори с отговора на исковата молба задача на съдебно –техническата експертиза не се различава от допуснатата във въззивното производство,друг въпрос е дали изпълнението й е предпоставяло установяване на административен акт,като основание за извършеното от работодателя сторниране,какъвто ищецът не твърди,че съществува, както и въпроса с преценката на доказателствената стойност на заключението, като страната не го е оспорила.Следователно,не се касае за неуважено искане на страната – касатор от въззивния съд. Относно неуважените възражения, пряко обуславящи произнасянето по иска , касационната жалба визира това за нищожност на клаузата за неустойка и за прекомерност на неустойката, по които са изложени мотиви. По същество касаторът се позовава на непосочени и разгледани поотделно всички негови доводи / непосочени в касационната жалба / по основателността на всяко от възраженията,което само по себе си е относимо към правилността на съдебното решение / непълнота на мотивите / и не предпоставя еднозначен отговор на правен въпрос по приложението на конкретната процесуална норма – чл.236 ал.2 ГПК,а е преценимо във всеки конкретен случай . Противно на формулирането на въпроса , въззивният съд не е единствено изброил искания и възражения на страната , а не такъв е и смисълът на чл.236 ал.2 ГПК,поради което не се касае за неясна, непълна или противоречива правна норма. Чл. 236 ал.2 ГПК изрично изисква не само посочване на исканията и възраженията, като процесуални средства за защита, но и посочване на фактическите констатации и правните изводи на съда по така направените искания и възражения , каквито са налице.
Седмият от поставените въпроси,по същество с два подвъпроса, е релевантен , отговор на същия е обосновал решаващ извод на въззивното решение, а именно,че процесната неустойка,предвид специфичните социално-икономически цели на приватизационната продажба,обезщетява вреди от „ накърнен обществен интерес „ и при преценка адекватността на размера й следва да се отчита „голямата обществена опасност „ от неизпълнение на задълженията на ответника / за фиска, за трудовата заетост на населението, за запазване икономическата жизненост на предприятията и пр./ . Не се явява обоснован , обаче, допълнителният селективен критерий по чл. 280 ал.1 т.1 ГПК – с т.4 от ТР № 1 / 2010 год. по т.д.№ 1 / 2009 год. на ОСТК на ВКС, както и в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Т.4 на ТР е неотносима към съдържанието на формулирания въпрос, тъй като касае базата върху която следва да се изчислява неустойка за забава при плащане на покупната цена по приватизационен договор – върху всяка от неплатените вноски за съответния период или върху целия дължим остатък на вноските , ако в договора не е определен начина , по който следва да се определи размера на неустойката.Изолирани мотиви от обосноваването на отговор на този правен въпрос няма характеристиката на задължителна съдебна практика в отговор на формулирания от касатора правен въпрос.Впрочем настоящият състав не открива и формално приспособими към въпроса на касатора части от мотивите към тази точка.Базата за определяне на размера на неустойка е напълно различен въпрос от този за характеристиката и съдържанието на действителните търпими вреди,в обезщетяването на които е уговорена.Нещо повече, именно в ТР № 1 / 15.06.2010 год. на ОСТК на ВКС е посочено,че приватизационният договор се урежда със специален закон, има специфични цели и предмет на задълженията на купувача, различни от тези по гражданската и търговската продажби и се сключва при задължително съблюдаване на обществения интерес / мотиви към т.1 на ТР /. Видно от обосноваването на допълнителния селективен критерий по чл.280 ал.1 т.3 ГПК, касаторът смесва фактическия състав за пораждане задължението за неустойка , впрочем също изяснен в ТР / мотиви към т.4 пар.5 / – изискуемост на задължение по договор и пълно или частично неизпълнение, респ. забавено изпълнение на същото – със съдържанието на обезщетимите, настъпили в резултат на неизпълнението вреди, чийто вид и характеристика цели да установи в конкретния случай. Позовава се на непълнота и неяснота на нормата на чл. 92 ал.1 ЗЗД , която касае именно фактическият състав на неустойката , не и вида на конкретно обезщетими вреди, различни при всеки отделен случай .Поради това и по съображения,вече изложени в мотивиране необоснованост на допълнителния селективен критерий по чл. 280 ал.1 т.3 ГПК по трети въпрос, касационното обжалване по седми въпрос не следва да се допусне.
Осмият въпрос е поставен в аспект на неизключеното от базата за определяне размера на неустойката задължение в размер на 21 396,44 лева / социални осигуровки за напуснали работници , на база начислена храна, дължима по колективен трудов договор, какъвто и за процесния период ищецът е твърдял, че не е действал / по същество заплатено от ответника. Третият от подвъпросите на обобщения осми въпрос е напълно ирелевантен.Задавайки го,касаторът изхожда от придадена от въззивния съд характеристика на индивидуален административен акт на констативния протокол за неизпълнение, приложен към исковата молба и съставен от комисия на А., което не кореспондира със съдържанието на мотивите на въззивното решение.Хипотетичната възможност съдът да е имал констативният протокол предвид / доколкото не е индивидуализирал вида на административния акт и правното основание на неговата дължимост / не може да обоснове релевантност на така поставения въпрос и значението му на правен въпрос,отговор на който именно безспорно е обосновал решаващите мотиви на въззивния съд. С оглед същите, първите два подвъпроса са непряко релевантни, тъй като отговорите им сами за себе си не са логично съпоставими и достатъчни по наведеното от ищеца основание за съобразяване на сумата, като база за начисляване на неустойката – като действително заплатена от ответника / което предпоставя приспадане от размера на неизпълнението /,но недължима / въпреки включването й в Приложение 7.3 към приватизационния договор и предпоставящо изначално изключване от размера на задължението /. В този смисъл решението и в тази му част е необосновано, като нелогично с оглед изходната теза на ищеца спрямо фактите.Щом едно задължение е било изначално недължимо,значи поначало би следвало да се приспадне от размера на дължимото изпълнение, а не правните последици на изпълнението му да се сведат до изключването му от размера на действителното изпълнение.Релевантен въпрос във връзка с тази необоснованост на въззивното решение, обаче , не е поставен. Дори ,обаче, да се приемат за правни въпроси, макар косвено и непълно обуславящи отговор за дължимостта на неустойка и върху сумата от 21 396,44 лв.,същите не са обосновани със сочения единствено допълнителен селективен критерий по чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Не е посочена правната норма,чиято неяснота, непълнота или противоречивост е предпоставила противоречива съдебна практика / нито такава е посочена / или макар непротиворечива,но неправилна съдебна практика / също непосочена /,чието преодоляване се налага с оглед изменение на законодателството и развитие на обществените отношения,с цел точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 31 / 25.03.2013 год. по т.д.№19/2013 год. на Бургаски апелативен съд.
ОСЪЖДА [фирма] да заплати на А. за следприватизационен контрол , на основание чл. 81 вр. с чл. 78 ал.1 вр. с ал.8 ГПК юрисконсултско възнаграждение в размер на 640 лева.
Определението не подлежи на обжалване .
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :