4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 224
[населено място] ,26,03,2014 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ , първо отделение, в закрито заседание на двадесет и четвърти март,през две хиляди и четиринадесета година,в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:НИКОЛА ХИТРОВ
ЧЛЕНОВЕ:ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
РОСИЦА БОЖИЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Божилова т.д. № 3555 / 2013 год. и за да се произнесе съобрази следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба подадена от ЗД [фирма] – ищец и С. Ц. Т., конституиран като трето лице- помагач на ЗД [фирма] в производство ,образувано по предявен срещу първия касатор иск на Л. М. А. , с правно основание чл. 226 ал.1 КЗ, за обезщетяване неимуществени вреди в причинна връзка с ПТП , настъпило на 08.06.2009 год. по вина на водача на застрахован по задължителна застраховка „ Гражданска отговорност „ при ЗД [фирма] лек автомобил .
ЗД [фирма] обжалва въззивно решение № 662/08.04.2013 год. по гр.д. № 3608 / 2012 год. на САС, ГО , 2 състав изцяло , както в частта в която със същото е потвърдено решение от 21.03.2012 год. по гр.д.№ 4947/2010 год. на СГС, І г.о. – 7 състав , за уважаване предявеният иск до размера на сумата от 30 000 лева, така и в частта в която след частична отмяна на същото е постановено осъждане на касатора да заплати допълнително обезщетение от 30 000 лева, ведно със законната лихва върху същото от 08.06.2009 год. до окончателното й заплащане. Касаторът твърди неправилност на въззивното решение, поради постановяването му в противоречие със закона – чл.52 ЗЗД вр. с ППВС № 4 / 1968 год. и чл.51 ал.2 ЗЗД .
Идентичен е предмета на касационната жалба на С. Ц. Т. .Същият твърди неправилност на въззивното решение и с идентични касационни доводи – като постановено в противоречие със закона – чл. 51 ал.2 ЗЗД вр. с чл. 98 ал.1 т.3 , чл. 94 ал.1 , чл. 73,чл.101 и чл.32 от ЗДвП и в противоречие с чл.52 ЗЗД , предвид присъждането на изключително завишен, спрямо търпимите от ищцата болки и страдания , размер на обезщетението за неимуществени вреди.
Ответната страна – Л. А. – не е взела становище по касационните жалби .
Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационните жалби са подадени в срока по чл.283 ГПК, от легитимирани да обжалват страни и са насочени към валиден и допустим съдебен акт .
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, в съответствие с касационните доводи на страните , настоящият състав съобрази следното:
Макар да е приел за установено, че пострадалата се е намирала на пътното платно към момента на ПТП, макар не в лентата на движение на делинквента С. Т., при това без светлоотразителна жилетка,въззивният съд е счел, че тези факти са недостатъчни да обусловят наличието на съпричиняване,предвид безспорното, вкл. по признание на С. Т. ,обстоятелство, че същият се е отклонил в насрещното платно, където е и настъпил удара, поради заспиване на волана. Въззивният съд е счел, че в този случай спазване изискванията на ЗДвП не би било от естество да предотврати ПТП, тъй като делинквента е бил в невъзможност да възприеме ищцата като опасност на пътя. В този смисъл и в съответствие с трайната съдебна практика за необходима пряка и конкретна причинност между поведението или бездействието на пострадалия и вредоносния резултат, въззивният съд е изключил наличието й в настоящия случай.
Относно присъденият размер от 60 000 лева , въззивният съд е съобразил, че се касае за множество травматични увреждания : счупване таза на лонната кост вляво,счупване на долния клон на лонната кост вдясно, счупване дъното на ацетабулума ,частично изкълчване на дясна тазобедрена става,счупване на лява лопатка и контузия на мозъка. Кредитирал е съдебно-медицинската експертиза според която счупването на двете лонни кости на таза е довело до трайно затруднение движенията на долните крайници за срок до 4 месеца, а счупването на дясна ацетабуларна ямка ,в съчетание с изкълчване на тазобедрената става – до трайно затруднение движенията на десен долен крайник за срок до 8 месеца, счупване на лява лопатка – трайно затруднение движенията на ляв горен крайник за срок до 2 месеца, при общ рехабилитационно-възстановителен период,вкл.периода на зарастване фрактурите – 8 месеца. Съобразил е интензивността на търпимите болки и страдания в първите 5 месеца и нуждата от чужда помощ през тези първи 4-5 месеца, за осъществяване на най-необходими всекидневни нужди. Отчетено е съпътстващо появило се , макар преодоляно към момента усложнение : двустранна коренчева увреда на ниво пети поясен и първи сакрален прешлени. Настоящият болкови синдром в поясната област и скъсяване на долния делен крайник са установени в причинност от ставните увреждания,но не и от неврологични усложнения. Накуцващата походка би била преодоляна само в резултат на оперативна намеса. Съдът е съобразил отражението на травмите освен във физиологичен аспект, така и на самочувствието и емоционалното състояние на ищцата , при призната трайно намалена работоспособност над 50 % за срок от общо 3 години .
В изложението по чл.284 ал.3 ГПК ЗД [фирма] е посочило най-общо като правен въпрос „ приложението на критерия за справедливост по чл.52 ЗЗД „, в противоречие с ППВС № 4/1968 год. и две решения, постановени по реда на чл.290 ГПК – по т.д.№ 1040/2011 год. на І т.о. ВКС и т.д. № 346 / 2011 год. на ІІ т.о. на ВКС. С оглед установените по всяко от двете дела увреждания и считайки ги идентични с претърпените от ищцата, касаторът обосновава довод за противоречиво и драстично различно определяне размера на дължимо обезщетение за неимуществени вреди, в идентични от фактологична страна хипотези. Касационно обжалване по т.д.№ 1040/ 2011г. на І т.о. ВКС е допуснато по правен въпрос , касаещ приложението на чл.51 ал.2 ГПК и обезщетяване на последващо проявили се вреди, които обаче не могат да бъдат квалифицирани като ексцес.Решението по т.д.№ 346/2011год. на ІІ т.о.ВКС е постановено по материалноправния въпрос относно ограничаване обема на отговорността на застрахователя на гражданска отговорност , до размера на присъденото обезщетение в наказателния процес по уважен граждански иск срещу делинквента. Следователно , посочената практика не е постановена по правен въпрос свързан с критерия за справедливост по чл.52 ЗЗД и не обосновава хипотеза на чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Идентичност на уврежданията обективно също не е налице, вкл. като се съобрази специфичното в случая съчетаване на травми, от което именно са провокирани значителна част от търпимите болки,страдания и неудобства.Но дори при еднаквост на уврежданията, личностното преживяване на болки и страдания е винаги индивидуално и обективен идентитет единствено по отношение увреждането никога не обуславя нужния обективен идентитет относно фактите , релевантни за определяне размера на обезщетението , необходим при позоваване на казуална съдебна практика, в хипотезата на чл. 280 ал.1 т.2 ГПК. Релевантен с оглед определяне размера на обезщетението е и моментът на увреждането, различен в трите случая – 08.06.2009 год. в процесния случай, 28.06.2007 год. – по първото и 14.04.2007 год. – по второто от посочените дела.
Настоящият състав не намира, че общата формулировка покрива изискването за „ правен въпрос „ по смисъла на т.1 на ТР № 1 / 2010 год. по т.д.№ 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС,тъй като не е зададен по тълкуване прилагането на принципа за справедливо обезщетяване, в зависимост от конкретно съобразен или несъобразен от съда критерий , смисъла и надлежността му като такъв. Субективната преценка на различни състави по различни дела относно справедлив размер на обезщетението,изводим единствено от идентичност на търпимите увреждания / макар и такава да не е налице, но ако би била / не е от естество да обоснове еднозначен отговор на правен въпрос по прилагане критерия за справедливост по чл.52 ЗЗД. Дори да се приеме,че е налице правен въпрос по прилагането му, не се явява обоснован допълнителния селективен критерий, вкл. за противоречие на въззивното решение с ППВС № 4/1968 година.Въззивният съд не е приложил критерия за справедливост по чл.52 ЗЗД абстрактно, извън конкретните проявления на вредата и релевантните за определяне въздействието й върху пострадалия факти и обстоятелства.
В изложението на касатора С. Т. идентично е посочен общия въпрос за приложението на критерия за справедливост по чл.52 ЗЗД, в противоречие с ППВС № 4 / 1968 год., с оглед което са относими преждепосочените съображения за липса на „ правен въпрос„,покриващ общия селективен критерий по чл.280 ал.1 ГПК.Касаторът,съизмерявайки обезщетението с размера на минималната работна заплата за страната / равностойно на 188 М. / намира, че същото е в нарушение на принципа за справедливо обезщетяване и гравитира в неоснователно обогатяване за ищцата. Както се посочи по-горе,касаторът не е обосновал нарушение на принципа за неабстрактно определяне на обезщетението: конкретно съобразяване на вредата и нейните проявления и продължителност , както и определянето му , съобразно всички релевантни критерии. Съпоставянето размера на обезщетението с размера на минималната работна заплата за страната , респ. на колко минимални работни заплати същото се равнява , не е от естество да обоснове еднозначен отговор на правен въпрос по прилагане критерия за справедливост по чл.52 ЗЗД.
Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 662/08.04.2013 год. по гр.д. № 3608 / 2012 год. на САС, ГО , 2 състав .
Определението не подлежи на обжалване .
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :