7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 811
[населено място] ,29,10,2014 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД,ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ,първо отделение, в закрито заседание на двадесет и седми октомври през две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:НИКОЛА ХИТРОВ
ЧЛЕНОВЕ:ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
РОСИЦА БОЖИЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Божилова т.д. № 991 / 2014 год. и за да се произнесе съобрази следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Г. С. Б. и Д. Г. Б. против решение № 2292 / 04.12.2013 год. по гр.д.№ 3386 / 2013 год. на Софийски апелативен съд, ГК, 4 състав, в частта му с която е отменено решение на СГС от 08.12.2010 год. по гр.д.№ 2504 / 2008 год. в частта,в която със същото са уважени предявените от касаторите искове по чл.226 ал.1 КЗ против ЗК [фирма] за суми в размер от 1 300 лева за първия и 1 000 лв. за втория ищец и са отхвърлени предявените искове в тази им част като неоснователни, както и в частта в която с въззивното решение е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на исковете за разликата до пълния претендиран размер по всеки от тях. Въззивното решение се сочи като неправилно, поради постановяването му в противоречие с материалния закон – чл.365 ЗЗД и чл. 52 ЗЗД и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила,поради несъобразяване на въззивния съд със задължителните указания на касационната инстанция относно преценка действителността и правните последици на сключените между всеки от пострадалите и застрахователното дружество споразумения,за обезщетяване на претърпените от конкретното ПТП неимуществени вреди. Считат, че въззивният съд не е съобразил съдържанието на споразуменията, в които липсва индивидуализация на конкретно претърпените телесни увреди, неимуществени вреди за които се претендират за обезщетяване, както и не е съобразил,че изявленията за отказ от бъдещи претенции,като предварителни откази от право на иск, не пораждат правни последици.Намират неправилен отказа на съда, основан на преклудирани на основание чл.133 ГПК права , да разгледа въведените от ищците възражения за нищожност и унищожаемост на сключените със застрахователя споразумения,като противоречащи на закона – чл.52 ЗЗД, на добрите нрави,заобикалящи закона и сключени при опорочаване волята на пострадалите, като за последното се навеждат доводи за умишлени действия на застрахователя в заобикаляне участието на ангажирания от същите адвокат при сключване на процесните спогодби и възползване от тяхната малограмотност.
Ответната страна – ЗК [фирма] – оспорва касационната жалба, като счита,че не са обосновани основания за допускане на касационното обжалване.
Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от легитимирани да обжалват страни и е насочена срещу валиден и допустим съдебен акт, подлежащ на касационно обжалване .
За да отхвърли предявените искове с правно основание чл.226 ал.1 КЗ, въззивният съд се е позовал на сключените между всеки от пострадалите ищци и ответника – застраховател споразумения от 09.04.2008 , в които е изразено съгласие за обезщетяване на всички претърпени от тях неимуществени вреди ,в резултат на „ телесна увреда „ , в причинна връзка с настъпило по вина на водача на застрахован при ответника по задължителна застраховка „Гражданска отговорност „ лек автомобил пътно транспортно произшествие, в размер на 700 лева за първия и 500 лева – за втория ищец, като изрично е декларирано,че страните нямат други претенции една към друга във връзка с настъпването и последиците на застрахователното събитие от 23.04.2007 год., че застрахователят е изпълнил всички свои задължения по застрахователния договор и че пострадалите няма да предявяват бъдещи претенции към същия, вкл. по съдебен ред във връзка с отношенията,произтичащи от настъпването на застрахователното събитие.Въззивният съд е приел,че по изрично заявената воля на страните , споразумението урежда пълно и окончателно обезщетяването на търпимите от ищците неимуществени вреди и исковете им за обезщетяване в по-висок от приетия за достатъчен и удовлетворяващ ги спрямо застрахователя размер,са неоснователни.Въззивният съд е приел, че в срока по чл.133 ГПК / относим към отговора на ответника / ищците не са се позовали на установяване нищожност или унищожаемост на сключените споразумения , като такива възражения са направени едва при второто разглеждане на делото във въззивна инстанция .Като преклудирани, съдът не се е произнасял по същите .
Атакуваното въззивно решение е постановено след отмяна на първоначалното въззивно решение,с което и предвид сключените споразумения ,исковете са приети за процесуално недопустими , първоинстанционното решение – обезсилено и производството прекратено. С решението на Върховен касационен съд № 166 / 11.09.2013 год. по т.д.№ 822 / 2011 год. , първоначалното въззивно решение е отменено и делото върнато за ново разглеждане, с указание, че преценката на споразуменията / извънсъдебни спогодби по смисъла на чл. 365 ЗЗД , които не се ползват със сила на пресъдено нещо и поради това не са отрицателна процесуална предпоставка за правото на иск по чл.226 ал.1 КЗ /, като основание за изключване отговорността на застрахователя , е дължима при произнасяне по съществото на спора.В мотивите съставът на ВКС е посочил, че „ извънсъдебната спогодба може да бъде зачетена от съда по последващ гражданскоправен спор между страните само ако с нея ясно е определен предметът, по който е постигнало взаимно съгласие”. Мотивите на въззивното решение изрично сочат резултата от извършената от съда преценка, в съответствие с преждепосочените указания – извод за ясно очертан в споразуменията предмет на материалното правоотношение, по което е постигнато взаимно съгласие и идентичност на този предмет с предмета на правния спор.
В изложението по чл.280 ал.1 ГПК касаторите формулират следните въпроси : 1 / Задължителни ли са за въззивния съд указанията на ВКС , дадени с отменителното решение , относно зачитане материално-правните последици от представените по делото споразумения / спогодби / ? – обоснован в хипотезата на чл. 280 ал.1 т.1 ГПК с решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК ; 2/ Има ли обвързваща за съда сила извънсъдебна спогодба,в която страните са заявили,че уреждат взаимоотношенията си по повод обезщетение на неимуществени вреди от деликт, ако в нея не се съдържа конкретизация на претърпените телесни увреждания и вида на вредите на пострадалото лице, а само се поема задължение същото да не предявява искове пред съд ? Съставлява ли подобна уговорка предварителен отказ от иск ? – обоснован в хипотезите на чл.280 ал.1 т.1 и т.2 ГПК и 3/ Приложима ли е процесуалната преклузия на чл.133 ГПК по отношение на възражения за нищожност на гражданскоправна сделка,от действителността на която зависи изхода на спора и не следва ли съдът служебно да следи за нищожност на такава гражданскоправна сделка и да съдейства на страните за установяване тази нищожност, с оглед принципите на чл.7 и чл.10 ГПК ? – обосноваван в хипотезата на чл. 280 ал.1 т.2 ГПК.Всеки от въпросите е алтернативно заявен и в хипотезата на чл. 280 ал.1 т.3 ГПК.
Първият от поставените въпроси не покрива общия селективен критерий по чл.280 ал.1 ГПК. Не се касае за несъобразяване на въззивния съд със задължителни указания на касационната инстанция по съществото на спора, каквито не биха могли и да бъдат дадени, доколкото преценката на правилността на въззивното решение е била ограничена в рамките на съдържанието на последното – за обезсилване на първоинстанционното решение и прекратяване на производството по делото като недопустимо, поради липса на право на иск.Касационната инстанция не е осъществявала преценка за правилност на произнасяне по съществото на спора, а единствено указала дължима такава.В тази връзка са и цитираните по горе мотиви на касационното решение – за съобразяване действителността на сключените споразумения , вкл. материалноправните им последици тепърва и при произнасяне по същество по предявените искове, по които указания въззивният съд е мотивирал изричната си преценка – за яснота в предмета , по който страните са постигнали взаимно съгласие със сключените споразумения и идентичност на същия с предмета на висящия пред съда правен спор. Поради непокриване на общия селективен критерий по чл. 280 ал.1 ГПК, несъстоятелно е разглеждането на сочените допълнителни такива по чл. 280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК.
Вторият от поставените въпроси по същество цели преценка на правилността на крайния извод на съда по прилагане правните последици на сключените споразумения,като действителни.Въпросът е фактологичен, тъй като отговорът му се предпоставя от съдържанието на конкретно сключените споразумения и доколко от волеизявленията на страните в същите е изводимо изрично признание,че обезщетението покрива всички претърпени вреди.В последния случай и съгласно константната задължителна съдебна практика – решения на състави на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК / частично цитирани и от въззивния съд / – сключеното споразумение изключва основателността на последващ иск за обезщетяване в по-висок от вече договорения и възприет за окончателен размер / така реш.№ 178 от 03.12.2012 год. по т.д.№ 1104 / 2009 год. на ІІ т.о.,реш.№ 204 от 04.07.2011 год. по гр.д.№ 220 / 2010 год. на ІV г.о., реш.№ 306 от 07.06.2011 год. по гр.д.№ 1556 / 2009 год. на на ІV г.о.,реш.№ 478 / 22.07.2010 год. по гр.д.№ 943 / 2009 год. на ІV г.о.,реш.№ 147 от 22.01.2014 год. по т.д.№ 333/ 2012 год. на ІІ т.о. ВКС, реш. № 10 / 27.02.2014 год. по т.д.№ 1054 / 2012 год. на ІІ т.о. на ВКС и др.. Изводът на въззивния съд за ясно изразена воля относно дължимостта и размера на обезщетението,като окончателен и покриващ всички вреди в пълен размер,е в съответствие с дадените в тези решения задължителни указания.Видно от задължителната съдебна практика споразумението между застраховател и пострадал е допустима форма на уреждане правоотношението между същите по повод реализиране гражданската отговорност на делинквента.Втората част от въпроса е формулирана превратно спрямо предмета на волеизявлението на пострадалите ,които не са заявили отказ от бъдещи претенции ,с неудовлетворен към момента на отказа предмет, т.е. не е заявен отказ от предявяване на обезщетение за вече проявили се вреди . Такъв отказ би бил недопустим за тепърва проявили се вреди, в причинна връзка с деликта / ексцес – така реш.№ 43 от 15.03.2011 год. по т.д.№ 414/ 2010 год. на ІІ т.о. ВКС / или за вреди,които по вид не са били предмет на постигнатото споразумение, какъвто не е настоящия случай.
Независимо от необосноваването на общия селективен критерий, необоснован е и допълнителния такъв по чл.280 ал. т.1 ГПК . Решенията на наказателни състави на ВКС и определенията по чл.288 ГПК на граждански състави на ВКС, не съставляват задължителна съдебна практика, съгласно т.2 ТР № 1 / 2010 год. по т.д.№ 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС. Решение № 96 по т.д.№ 621 / 2009 год. на ІІ т.о. на ВКС е постановено по правен въпрос свързан с правната квалификация на предявените искове ,при неясна искова молба и по приложението на т.4 от ТР № 1 / 2001 год. на ОСГК на ВКС относно правомощията на въззивната инстанция , респ. е напълно неотносимо към формулирания въпрос.Решение № 478 по гр.д.№ 943 / 2009 год. на ІV г.о. на ВКС е постановено по правен въпрос,свързан с обвързващата сила на споразумение със застраховател спрямо делинквента , по предявен срещу същия иск по чл.45 ЗЗД за сума , надхвърляща размера на договорената сума,по сключена със застрахователя на гражданската отговорност на делинквента спогодба, когато последната съдържа изрично признание на пострадалия,че сумата по спогодбата напълно го обезщетява за претърпяната вреда. Предвид страните по конкретния спор спрямо които се противопоставя спогодбата и като въпрос по приложението на т.12 от ППВС № 4 / 1975 год., правният въпрос не се явява идентичен на тук формулирания.Наличието на непротиворечива задължителна съдебна практика изключва основанието на чл.280 ал.1 т.3 ГПК по така поставените въпроси.
Третият от формулираните въпроси, доколкото въззивният съд е отказал да разгледа по същество възраженията на ищците за нищожност на сключените спогодби , като преклудирани,нито е счел че служебно следи за всички основания за нищожност на сделка , съставлява правен въпрос , включен в предмета на преценката на въззивния съд за обхвата на дължимото произнасяне и с оглед последната – от естество да би могъл да обуслови по различен начин изхода на правния спор.Не се явява обоснован допълнителния селективен критерий по чл.280 ал.1 т.2 ГПК с цитираното решение № Т–278 / 31.05.2010 год. по т.д.№ 76 / 2010 год. на СОС, 8 състав.Липсва необходимия обективен идентитет между релевантните в настоящия спор и относими към недействителност на споразуменията факти и тези обосноваващи основанието за нищожност, за която въззивният състав по преждецитираното дело е приел,че следи служебно – несъобразена, с изискуемата от закона, форма за действителност на сделка. Последното основание е пряко установимо от съда и независимо от съпътстващо дължими обстоятелства и изявления в обосноваване на тази нищожност,респ. заявяването му когато и да е в хода на производството не затруднява защитата на ответника,а и служебният контрол по приложението на императивна правна норма, каквато е нормата , въвеждаща форма за действителност на сделка , е в унисон с т.1 на ТР № 1 / 2013 год. по т.д. № 1 / 2013 год. на ОСГТК на ВКС.Не за всяка нищожност,обаче, съдът би могъл да следи служебно,поради което не може да се приеме , че цитираното въззивно решение дава отговор на въпроса във всички възможни хипотези на нищожност,вкл.и когато за обосноваването й са необходими допълнителни изявления на страната относно съобразяване връзката между различни обстоятелства и доказателствата в установяване на последните . При формирана от пострадалите страни по настоящите спогодби действителна воля, винаги субективна в преценката за справедлив размер на обезщетението, спрямо обхвата на търпимите от самите тях неимуществени вреди,преценимия от съда различен справедлив размер на дължимо за същите вреди обезщетение,в съответствие с правилото на чл.52 ЗЗД,не съставлява основание за нищожност поради противоречие със закона и добрите нрави, още повече като се съобрази,че спогодбата по чл.365 ЗЗД е договор,съдържащ и взаимни отстъпки,намиращи отражение именно в определяне размера на дължимото. Заобикалянето на закона по смисъла на чл.26 ал.1 ЗЗД изобщо не е мотивирано от ищците с релевантни за фактическия състав на такава нищожност факти. Не са наведени своевременно възражения за пороци на волята – сключване при заплашване, измама, крайна нужда – при сключване на процесните извънсъдебни спогодби,но формулираният трети въпрос по начало не е зададен и досежно преклузия на възраженията за унищожаемост на сключените спогодби. Формалното позоваване на чл.280 ал.1 т.3 ГПК не обосновава допълнителния селективен критерий в тази хипотеза , която съгласно т.4 на ТР № 1 / 2010 год. по т.д.№ 1/ 2009 год. на ОСГТК на ВКС във всички случаи изисква посочването на непълна, неясна или противоречива правна норма . Процесуалната норма на чл.133 ГПК е по начало относима към правните последици на неподаден отговор,в разрив с процесуалното качество на страната / ищци /, на която тези правни последици се противопоставят с решението.Процесуалноправен въпрос по тази ирелевантност не е формулиран, а самата норма не е неясна, непълна или противоречива.
Водим от горното, Върховен касационен съд,първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2292 / 04.12.2013 год. по гр.д.№ 3386 / 2013 год. на Софийски апелативен съд, ГК, 4 състав.
Определението не подлежи на обжалване .
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :