6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№.32
[населено място] ,16.01.2015 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД,ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ,първо отделение, в закрито заседание на шести октомври ,през две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:НИКОЛА ХИТРОВ
ЧЛЕНОВЕ:ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
РОСИЦА БОЖИЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Божилова т.д. № 873 / 2014 год. и за да се произнесе съобрази следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] против решение № 239 / 06.12.2013 год. по т.д.№ 325 / 2013 год. на Кърджалийски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 79 / 06.08.2013 год. по т.д.№ 614 / 2013 год. на Кърджалийски районен съд,с което са уважени предявените в обективно кумулативно съединение искове на [фирма] за осъждане касатора да заплати остатък от дължимо възнаграждение по сключен между ответника и трето лице – [фирма] договор „ за доставка и монтаж „ на П. дограма, прехвърлено на ищеца с договор за цесия от 18.12.2012 год. ,в размер на 12 001,48 лева и законна лихва за забава върху главницата, за периода 06.02.2010 год. – 17.12.2012 год. – 3 549,69 лева.Касаторът оспорва правилността на въззивното решение,като постановено в противоречие с материалния закон , при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост.Страната сочи, че противно на чл. 99 ал.3 ЗЗД и въпреки липсата на доказателства за съобщена му от цедента [фирма] цесия, съдът е приел, че договорът е породил действие за него , като длъжник по цедираното вземане.В тази връзка се позовава на неотчетеното от съда обстоятелство, че представеното уведомление не е съпроводено от доказателства за връчването му чрез куриерска служба, с оглед вписаното в известието за доставяне лице,получило от името на ответното дружество, както и предвид липсата на описание съдържанието на пратката.Счита,че първоинстанционният съд е допуснал съществено процесуално нарушение на чл.146 ал.1 т.5 ГПК, неупоменавайки в доклада си подлежащо за установяване от ищеца обстоятелство относно узнаването на цесията от длъжника,чрез съобщаване от цедента, което нарушение сочи в свой интерес,като касационен довод за неправилност на въззивното решение.Оспорва извода за доказано реално изпълнение на ищеца,предпоставящо изискуемост на задължението на ответника, единствено въз основа на счетоводното отразяване на издадената едностранно от ищеца фактура № 948 / 01.09.2008 год. в счетоводството на ответника – дневника за продажби и справките декларации за ДДС за съответния данъчен период – м. септември 2008 год..
Ответната страна – [фирма] – оспорва касационната жалба, като не счита обосновано основание за допускане на касационно обжалване,а единствено касационни основания за неправилност на въззивното решение,по чл.281 т.3 ГПК, които не са предмет на настоящата фаза на производството .
Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим , подлежащ на касационно обжалване,съгласно цената на главния иск, съдебен акт .
За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното :
Ищецът претендира остатък от цедирано му вземане, възникнало по договор на ответника с цедент [фирма] за доставка и монтаж на П. дограма,за което е съставена едностранно фактура от [фирма] № 948 / 01.09.2008 год. ,представена в заповедното производство. Не е оспорено обстоятелството,че последващо на издаването на фактурата е заплатена част от задължението – 20 000 лева, което плащане ответникът твърди, но не доказва, като авансово спрямо изпълнението на договора . В заключението на приетата съдебно-икономическа експертиза е установено,че фактурата е осчетоводена от ответника,включена в дневника за продажби и в справка – декларации за ДДС за съответния данъчен период.Установено е и счетоводно отразяване от страна на цедента – изпълнител,на изразходени, в изпълнение възложената от [фирма] работа материали.Разпитани са свидетели на ищеца , които безпротиворечиво твърдят, че между [фирма] и [фирма] са съществували трайни търговски отношения по договори за доставка и монтаж на дограма, като никога не са съставяни съпътстващи документи за изпълнението му, като експедиционни бележки , приемо-предавателни протоколи и пр., респ. удостоверяването на изпълнението е ставало единствено с издаването на фактура. Възражение, че цесията не му е съобщена,съгласно чл.99 ал.3 ЗЗД , ответникът е направил едва с писмената защита в първоинстанционното производство . Със заявлението по чл.410 ГПК е представено изходящо от цедента уведомление до длъжника, ведно с обратна разписка за доставянето му на страната от куриерска служба „Е. експрес „, с вписан получател Р. Вели и непосочено съдържание на пратката.
За да потвърди първоинстанционното решение въззивният съд е счел,че възражението за несъобщаване на цесията , с оглед представените от ищеца доказателства е предпоставяло оспорване на релевантното за изхода на спора обстоятелство от страна на ответника,в срока за отговор по чл.131 ГПК,поради което се явява преклудирано.Приел е,че изпълнението се явява доказано от съвкупната преценка на доказателствата : експертното заключение за осчетоводяване процесната фактура от ответника, вкл. фигурирането й в справки – декларации по ДДС за съответния период;свидетелски показания,възприети от съда като установяващи и реалното изпълнение на конкретно възложеното,вкл. неопровергания от ответника факт,че други документи,удостоверяващи изпълнението на възложеното,извън фактура за сделката,не са изготвяни в дълготрайните търговски отношения между страните с идентичен предмет ; частичното заплащане на възнаграждението,като признание,но не за дължимия остатък, в който случай изводите биха противоречали на формирана задължителна съдебна практика по този въпрос,а за изпълнението на възложеното при договорена единна цена / предаването му – в противен случай и към по-ранен момент следва да бъде обективирано възражение на възложителя по чл.264 ЗЗД ,обясняващо частичното плащане /.В тази връзка следва да се съобрази действителната правна квалификация на претенцията – по чл. 99 ЗЗД вр. с чл.266 ал.1 ЗЗД – цедирано вземане по договор за изработка,както следва да се квалифицира правоотношението между [фирма] и [фирма], тъй като стойността на материалите е включена във възнаграждението за изработката, т.е. изработка с материали на изпълнителя, доколкото друго не се твърди и установява да е уговорено / чл.259 ЗЗД /. Спорът не е разрешен в противоречие с диспозитивното начало в процеса , което би обусловило обезсилване,а не единствено недадената точна правна квалификация.
В изложението по чл.280 ал.1 ГПК касаторът е формулирал следните въпроси: 1/ В чия тежест следва да се отнесе непровеждане на доказването на твърдени положителни факти,от които се извличат изгодни за една от страните правни последици ? Липсата на възражение на ответника досежно недоказаност на тези факти и обстоятелства , освобождава ли страната позоваваща се на тях от задължението да ги доказва,съгласно чл.154 ал.1 ГПК ? – въпросът е обосноваван в хипотезата на чл. 280 ал.1 т.1 ГПК, поради противоречие с постановени по реда на чл.290 ГПК решения: № 235 /15.04.2010 год. по гр.д.№ 673 / 2009 год. на І г.о. и № 222 / 24.06.2011 год. по гр.д.№ 982 / 2010 год. на І г.о. на ВКС ; 2 / Настъпва ли преклузия за твърдене на нови факти и обстоятелства и представянето на нови доказателства,съгласно чл. 266 вр. с чл.147 ГПК, при неизпълнение задължението на първоинстанционния съд по чл.146 ГПК ? – въпросът е обосноваван в хипотезата на чл. 280 ал.1 т.1 ГПК с постановени по реда на чл. 290 ГПК решения : № 311 по гр.д.№ 503 / 2011 год. на ІІ г.о. , № 429 по гр.д.№ 3 / 2011 год. на І г.о. , № 858 по гр.д.№ 1710 / 2009 год. на І г.о. и № 307 по гр.д.№ 284 / 2011 год. на ІІ г.о. на ВКС ; 3 / Следва ли упражняването на правото на ползване на данъчен кредит от страна на търговец да се счита като доказателство за наличието на съответна правна сделка и нейното изпълнение от другата страна ? – обосноваван в хипотезата на чл.280 ал.1 т.2 ГПК, с казуална съдебна практика – реш.234 по гр.д.№ 304/2013 год. на АС – Пловдив, както и в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК; 4 / Налице ли са предпоставките за намаляване на адвокатското възнаграждение поради прекомерност по реда на чл.78 ал.5 ГПК при претендиране възнаграждение за процесуално представителство от повече от един адвокат , съгласно чл. 78 ал.1 ГПК – също обосноваван в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК.
Първите два въпроса са свързани с възражението за несъобщаване договора за цесия от цедента на длъжника,което ответникът е направил с писмената защита пред първоинстанционния съд,ведно с оспорване относимостта на представеното доказателство за уведомяването. Същото не е напълно неотносимо към правоотношението между страните, доколкото е адресирано от едната до другата и е получено от името на адресата от конкретно лице,неоспорено като лице извън кръга по чл.50 ал.3 ГПК.Поради това и първият от формулираните въпроси е ирелевантен,тъй като не се касае за непредставени изобщо доказателства за релевантен по спора,в полза на ищеца факт,а и крайния извод за уведомяване не противоречи на формираната задължителна съдебна практика,доколкото самото изходящо от цедента уведомление е приложено със заявлението за издаване заповед за изпълнение / така реш.№ 123 от 24.06.2009 год. по т.д.№ 12/2009 год. на ІІ т.о., реш.№ 3 от 16.04.2014 год. по т.д.№ 1711 / 2013 год. на І т.о. ВКС и др. /. При това съдът се е позовал на правните последици от неуведомяването в съответствие с решение от 05.03.2007 год. по т.д.№ 889 / 2006 год. на ІІ т.о. на ВКС,което настоящият състав споделя.По начало интересът на ответника не е свързан с въпроса за разпределението на доказателствената тежест,а с преценката на годността на съответното доказателство да установи релевантния факт.Евентуалната неправилност на последната,ползваща страната в чиято доказателствена тежест е било установяването му,е от решаващо значение за спора, като относима към касационно основание за необоснованост на съдебния акт,а не на допуснато съществено процесуално нарушение спрямо страната на която се противопоставя.Разпределението на доказателствената тежест,респ. неизпълнението на задължението на съда да укаже същата,не съставлява касационен довод в полза на [фирма],тъй като изводът за липса на уведомяване не следва директно от това неизпълнение.Поради това и не би могло да обоснове релевантен правен въпрос.Същите съображения са относими и към втория въпрос.С въззивната жалба касаторът не е поискал събиране на доказателства,в хипотезата на чл.266 ГПК и във връзка с процесуално нарушение на чл.146 ГПК от първоинстанционния съд,касаещо нейното доказване в процеса. Тя не може да се позовава на съществени нарушения на съдопроизводствените правила,които обаче,поради евентуална неправилна преценка на доказателствата,не са накърнили интереса на страната ,спрямо която са били допуснати. В такава хипотеза правният интерес на противната е от атакуване преценката на годността на доказателствата и тяхната доказателствена стойност по отношение релевантните факти, на основанията по чл. 281 т.3 ГПК.
Третият формулиран въпрос покрива общия селективен критерий по чл.280 ал.1 ГПК, доколкото и за да потвърди уважаването на исковете въззивният съд е преценил като годно доказателство факта на осчетоводяване процесната фактура от ответното дружество и включването й в справка – декларации по ДДС за съответния данъчен период / упражнено от ответника право на приспадане данъчен кредит не е установено с доказателства по делото, но очевидно не се оспорва от ответника, включил го като факт и при формулиране на правния въпрос /. Въпросът, обаче, не е обоснован с допълнителния селективен критерий по чл. 280 ал.1 т.2 ГПК – представеното решение казуална съдебна практика не е доказано да е влязло в сила, съгласно задължителните указания по т. 3 на ТР № 1 / 2010 год. по т.д.№ 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС , а и е в противоречие с утвърдената задължителна съдебна практика ,че осчетоводяването на фактурата,възпроизвеждаща съществените елементи от съдържанието на сделката,включването й в дневниците за продажби и ползването на данъчен кредит,с оглед всички доказателства по делото и при частично плащане по фактурата,съставляват признание за възникване на задължението на възложителя по договор за изработка / реш.45 по т.д.№ 1882 / 2013 год. на І т.о. ВКС, реш.№ 138 от 17.10.2011 год. по т.д.№ 728 / 2010 год. на ІІ т.о ВКС – конкретно по договор за изработка, реш.№ 252 от 03.01.2013 год. по т.д.№ 1067 / 2011 год. на ІІ т.о. ВКС – относно значението на частичното плащане като признание за възникване на задължението и др./.В конкретната хипотеза съдът е съобразил именно съвкупността от доказателства за този факт, изброени по-горе . Правилността на преценката им е относима към обосноваване на касационно основание за неправилност по чл.281 т.3 ГПК, различно от основанията за допускане на касационното обжалване по чл.280 ал.1 ГПК. Наличието на задължителна съдебна практика изключва хипотезата на чл.280 ал.1 т.2 ГПК ,а формалното позоваване на чл.280 ал.1 т.3 ГПК не е от естество да обоснове наличието й,доколкото не е посочена конкретна противоречива,непълна или неясна правна норма, породила противоречиво тълкуване в практиката или непротиворечиво такова, но с обосноваване нуждата от преодоляването му като неправилно, поради развитие на обществените отношения или промяна на законодателството, съгласно т.4 на ТР № 1 / 2010 год. по т.д.№ 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС, с цел точното прилагане на закона и за развитието на правото .
Четвъртият правен въпрос не кореспондира с произнасянето на въззивния съд.Същият е разгледал възражение за прекомерност по смисъла на чл.78 ал.5 ГПК, което винаги предпоставя преценка на фактическата и правна сложност на спора , а не броя на процесуалните представители на същата страна ,докато разпоредбата на чл. 78 ал.1 ГПК се прилага напълно самостоятелно. Поради това и интереса на страната е предпоставял предявяване на искане за изменение на решението в частта относно разноските, по реда на чл.248 ал.1 ГПК вр. с чл. 78 ал.1 ГПК. По аналогични на преждеизложените съображения ,във връзка с чл.280 ал.1 т.3 ГПК и т.4 на ТР № 1 / 2010 год. на ОСГТК на ВКС , дори да би съставлявал правен въпрос, т.е. въззивният съд да бе отговорил във връзка с приложението на чл.78 ал.1 ГПК , а не на чл.78 ал.5 ГПК , то отново не се явява обоснован допълнителния селективен критерий.
Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 239/ 06.12.2013 год. по т.д.№ 325 / 2013 год. на Кърджалийски окръжен съд.
ОСЪЖДА [фирма] , на основание чл.81 вр. с чл.78 ал.1 ГПК , да заплати на [фирма] разноски за касационна инстанция, в размер на 850 лева – адвокатско възнаграждение.
Определението не подлежи на обжалване .
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :