6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 915
[населено място],27,11,2014 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ , първо отделение, в закрито заседание на седемнадесети ноември,през две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:НИКОЛА ХИТРОВ
ЧЛЕНОВЕ:ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
РОСИЦА БОЖИЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Божилова т.д.№ 1164 / 2014 год. и за да се произнесе съобрази следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ЗД [фирма] против решение № 2229 / 02.12.2013 год. по гр.д.№ 4055 / 2013 год. на Софийски апелативен съд,ТО – 1 състав,с което е потвърдено решение от 11.02.2013 год. по т.д.№ 3302 / 2010 год. на СГС, ТО,VІ – 10 състав в обжалваната му осъдителна част,с която предявеният от [фирма] / преобразувано в [фирма] в хода на производството / против касатора иск,с правно основание чл.213 КЗ,е уважен за сумата от 116 400 лева,съизмеряваща заплатено от ищеца по застраховка „Каско „,сключена с пострадалия собственик на автомобил , обезщетение за претърпени имуществени вреди от ПТП от 16.02.2008, настъпило по вина на водача на застрахован при ЗД [фирма], по задължителна застраховка „Гражданска отговорност„,лек автомобил.С предявения иск ЗК [фирма] е упражнила суброгационното си право на застраховател по застраховка „Каско„.Касаторът оспорва правилността на въззивното решение,като постановено в противоречие с материалния закон – чл.184 ал.1 КЗ вр. с чл.293 ал.3 КЗ , както и чл. 187 вр. с чл.202 ал.1 КЗ и чл.257 КЗ вр. с ППВС № 7 / 1977 год. – т.9. По същество доводите на касатора за противоречие с чл.184 ал.1 КЗ и чл. 293 ал.3 КЗ се свеждат до изводите на въззивния съд за наличие на валидно застрахователно правоотношение между ищеца и собственика на увредения автомобил,обезщетен при условията на имуществена застраховка „Каско”,въпреки че за конкретния автомобил, един от многото застраховани от същия правен субект, липсва сключена валидно отделна застрахователна полица, а е налице единствено подписан от страните рамков договор.Касаторът счита,че въззивният съд неправилно е приложил саниращите последици от прилагането на чл.293 ал.3 КЗ по отношение на трето за облигационната връзка лице,каквото се явява самият той.Противоречието с чл.187 вр.с чл.202 ал.1 КЗ се сочи предвид необосноваването отговора на въззивния съд за валидно застрахователно правоотношение по застраховка „ Каско „ между ищеца и увреденото лице – [фирма] с наличие на доказателства за заплатена първа застрахователна вноска / премия /,респ. за заплащане на такава в съответствие с условията на застрахователния договор,ако предвижда разсрочване.Противоречието с чл.257 КЗ вр.с т.9 на ППВС № 7 / 1977 год. от 04.10.1978 год. се основава на възражението на ответника, че предвид смъртта на делинквента,причинил увреждащото ПТП,настъпила в резултат на същото,липсва правен субект,чиято отговорност да би била основание за ангажиране отговорността на застрахователя по задължителна застраховка „ Гражданска отговорност „.
Ответната страна – [фирма] – оспорва касационната жалба с доводи относими към правилността на въззивното решение и на основанията по чл.281 т.3 ГПК.
Третите лица – помагачи на ответника – М. А. Т. – В., лично и като законен представител на Е. Б. В. – поддържат,че е обосновано основание за допускане на касационното обжалване,сочейки противоречие на въззивното решение и с други актове – казуална съдебна практика, непосочени в касационната жалба на самата страна.
Върховен касационен съд,първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим съдебен акт, подлежащ на касационно обжалване .
За да се произнесе по допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното :
Ищецът е предявил суброгационното си право по чл.213 КЗ, срещу застрахователя по ЗЗ „ГО ” на делинкветна, причинил ПТП на 16.02.2008 год., при което е пострадал застрахован по имуществена застраховка „Каско МПС„ автомобил, собственост на трето за спора лице – [фирма].Ответникът е противопоставил в преклузивния срок по чл.131 ГПК следните възражения : 1 / Заплатеното от ищеца е без правно основание, тъй като липсва валидно сключен със собственика на пострадалия автомобил застрахователен договор „Каско МПС„. Основанието за недействителност е липсата на подписана от застрахования,формално съставена с подпис на застрахователя, застрахователна полица за конкретния автомобил,въпреки наличието на валидно сключен рамков договор за същата застраховка, предвид множество идентично застраховани при ищеца автомобили на същия правен субект ; 2 / Оспорен е размера на вземането на ищеца – без конкретни възражения относно формирането на действително дължимия размер ; 3 / Оспорен е факта на плащането от ищеца в полза на [фирма] и 4 / Смъртта на делинквента, като последица на причиненото по негова вина ПТП е правопогасяващо отговорността на делинквента обстоятелство,изключващо и отговорността на застрахователя по ЗЗ„ГО „ , в качеството й на функционално обусловена от отговорността на делинквента.
Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение, като е счел,че предвид валидното сключване на рамковия договор между ЗД „ Български имоти „ и [фирма] и от поведението на страните по договора,вкл. заплащане на застрахователна премия и подаването на уведомление за щета ,изключващо позоваване на недействителсността му за отделния застрахован автомобил, въпреки неподписана самостоятелна застрахователна полица за същия от застрахования, в отношението между същите следва да се приложат саниращите последици на чл.293 ал.3 ТЗ. Съдът е приел, че саниращото действие се разпростира и спрямо трети лица, в случая – застрахователя на гражданската отговорност на делинквента.Съдът се е позовал на задължителна съдебна практика -решение, постановено по реда на чл. 290 ГПК – № 29 по т.д.№ 535/ 2008 год. на ІІ т.о. на ВКС.От буквалното тълкуване на чл.213 КЗ и субсидиарната отговорност на делинквента спрямо тази на застрахователя по ЗЗ „ ГО „ ,съдът е приел, че смъртта на делинквента не погасява правото на иск на пострадалия спрямо застрахователя, респ. на суброгиралия се в правата му,след като са налице всички изискуеми елементи от фактическия състав на нормата. Въззивният съд не е разглеждал довод за последващо прекратяване на иначе валидно сключен застрахователен договор по имуществена застраховка „Каско„,поради незаплащане на последващо изискуема разсрочена вноска по застрахователна премия, макар да е въведен като изричен довод във въззивната жалба, но без да е наведен като довод в преклузивния срок по чл.131 ГПК .
В изложението по чл.280 ал.1 ГПК касаторът е формулирал множество въпроси,чийто смисъл и в конкретната хипотеза се свежда до общия релевантен въпрос,конкретизиран от настоящия състав в съответствие с правомощието му съгласно ТР № 1 / 2010 г. по т.д.№ 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС : 1/Ако лицето, чиято гражданска отговорност е обект на застраховане по задължителна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите „ / ЗЗ „ ГО „ /, причинило ПТП,почине в резултат на същото,отпада ли гражданската му отговорност спрямо пострадалите,респ. и оттук налице ли е основание за ангажиране отговорността на застрахователя по ЗЗ „ ГО „ ? Въпросът е зададен в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, поради противоречие на въззивното решение с т.9 на ППВС № 7 / 1978 год. . Касаторът е формулирал и множество въпроси,всеки от които едностранно и непълно кореспондиращ на релевантния решаващ извод на въззивния съд, които отново следва да се конкретизират до следното : 2/ Ако с оглед конкретните обстоятелства може да се приеме,че страните не са оспорвали действителността на застрахователния договор помежду си, въпреки липсата на валидна писмена форма за действителност – неподписана от застрахования застрахователна полица за конкретния автомобил,въпреки наличието на подписан рамков договор по застраховка „ Каско „ – саниращото действие на чл.293 ал.3 ТЗ може ли да бъде приложено по отношение на трети за правоотношението лица ? Въпросът е поставен в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, поради противоречие на въззивното решение с решение № 50/25.04.2012 год. по т.д.№ 95 / 2011 год. на ІІ т.о. на ВКС.По този въпрос третите лица – помагачи, в отговора на касационната жалба са посочили и противоречие с казуална съдебна практика – реш.№ 1442/ 23.12.2003 год. по гр.д.№ 411 / 2003 год. на ВКС и реш.№ 950 / 31.10.2005 год. по гр.д.№ 242 / 2005 год. на ІІ т.о. на ВКС . Формулиран е и въпроса: 3/ За да приеме наличие на валидно застрахователно правоотношение съдът не е ли длъжен да изследва факта на заплатена застрахователна премия и в чия доказателствена тежест е установяването му ? Въпросът е обоснован в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК – противоречие с т.3 на ППВС № 7 / 1977 год. от 04.10.1978 год. и реш.№ 235 / 15.04.2010 год. на І г.о. на ВКС / непосочено с номер на дело и непредставено /.
Последният от формулираните въпроси не съставлява правен такъв съгласно задължителните указания на ТР № 1 / 2010 год. по т.д.№ 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС .Ответникът и в преклузивния срок по чл.131 ГПК е оспорил валидността на застрахователното правоотношение между ЗД [фирма] и [фирма] с оглед неспазена писмена форма за действителност на застрахователния договор.Ответникът не е навел довод, че сключеният договор не е породил действие поради незаплатена застрахователна премия / чл.187 КЗ /, нито че съгласно чл. 202 КЗ последващо е прекратен , поради незаплащане на застрахователна вноска, поради което и независимо от въвеждането му с въззивната жалба,като не го е разгледал въззивният съд не е допуснал съществено процесуално нарушение.Не се касае за приложение на императивна правна норма на която установената по делото фактическа обстановка противоречи, за да би се приело служебно задължение на въззивния съд да се произнесе и въпреки непредявяването на възражението в срок.Така би било ако и въпреки липса на възражение по делото би било обективно установено незаплащането на застрахователната премия . Поради необосноваване на общия селективен критерий, излишно е разглеждането на допълнителния селективен такъв. Именно предвид преждеизложеното – въззивният съд не е приел валиден застрахователен договор въпреки установено незаплатена застрахователна премия – решението не се явява постановено в противоречие с т.3 на ППВС № 7 / 1977 год. от 04.10.1978 год..Цитираното решение, задължителна за въззивния съд, като постановено по реда на чл.290 ГПК, съдебна практика,не е посочено с номер на дело , не е приложено към изложението по чл.280 ал.1 ГПК и въпреки положеното усилие не е издирено от настоящия състав.
Първият от поставените въпроси покрива общия селективен критерий по чл.280 ал.1 ГПК,тъй като и въпреки възражението на ответника въззивният съд е счел, че смъртта на делинквента не погасява отговорността на застрахователя,поради удовлетворяване предпоставките на чл.213 КЗ. Не се явява обоснован допълнителния селективен критерий по чл. 280 ал.1 т.1 ГПК с т. 9 на ППВС № 7 / 1977 год., тъй като в посочената т.9 не е даден отговор на така поставения правен въпрос.В същата е дадена дефиниция на понятието „обект на застраховане„ при ЗЗ „ГО„и именно от имуществения характер на застрахователното правоотношение съдът е извел наличието на основание за ангажиране отговорността на застрахователя.Т.9 изрично изключва основание за ангажиране отговорността на застрахователя при действие на непреодолима сила.Налице е непротиворечива,последователна и еднозначна практика на ВКС,в унисон с възприетото от въззивния съд. Настоящият състав,съобразявайки липсата на спор в съдебната практика относно релевантния за преценка настъпването на основанието за заплащане на застрахователното обезщетение момент – застрахователното събитие / като настъпил, покрит застрахователен риск – пар.1 т.4 от ДР на КЗ /, както и законодателно уредените предпоставки при които възниква отговорността на застрахователя по ЗЗ „ГО„ ,намира че липсва обосноваване на нужда от преодоляване на създадената понастоящем съдебна практика,с оглед действие на подлежаща на тълкуване като неясна, непълна или противоречива правна норма,вкл. тази на чл.257 КЗ , нито е установено развитие на обществените отношения или промяна в законодателството, предпоставящи такова преодоляване , с оглед точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Вторият от поставените въпроси също покрива общия селективен критерий по чл.280 ал.1 ГПК , тъй като отговорът на правния въпрос относно приложението на чл.293 ал.3 КЗ по отношение на трети за правоотношението – за което е налице опорочена форма на действителност на сделката – лица е решаващ извод на въззивния съд, с който е обоснована валидност на застрахователното правоотношение,противопоставима на ответника. Отново не се явява обоснован допълнителния селективен критерий по чл.280 ал.1 т.1 ГПК.Цитираното решение № 50 по т.д.№ 95 / 2011 год. на ІІ т.о. на ВКС, впрочем възпроизведено от въззивния съд в голяма част от мотивите – отговор на правния въпрос по който е допуснато касационното обжалване ,вкл. препращащите към решение № 71 от 22.06.2009 год. по т.д.№ 11 / 2009 год. на І т.о. на ВКС – не дава отговор на правен въпрос за субективния обхват на последиците на санирането по чл.293 ал.3 КЗ и конкретно дали валидирането на правоотношението между страните по сделката може да бъде противопоставено на трети лица.Самото то,обаче, както и решението към което препраща, обосновало допълнителния селективен критерий за допускане на касационното обжалване,с разглеждането по същество на искове на трети за спорното застрахователно правоотношение / между застрахователя по ЗЗ „ ГО „ и делинквента / лица – пострадалите от ПТП – е в потвърждение на отговор на така формулирания въпрос идентичен с отговора на въззивния съд. Цитираните от третите лица – помагачи на ответника решения – казуална съдебна практика,в подкрепа на допълнителния селективен критерий по този въпрос,не са приложени,не са и посочени с номер на отделение на ВКС,постановило акта, и въпреки опита на състава,не бяха открити за нуждите на настоящото произнасяне,освен реш.№ 1442 / 23.12.2003 год. по гр.д.№ 411 / 2003 год. на ТК на ВКС. Последното ,а и видно от цитираните в становището на третите лица – помагачи части от другия съдебен акт, не установява изискуемия обективен идентитет досежно релевантните за обосноваване на отговор на настоящия правен въпрос факти,в производствата по които са постановени , спрямо настоящото, тъй като се касае за казуална, а не задължителна съдебна практика / т.3 ТР № 1 / 2010 год. по т.д.№ 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС /. Реш. № 1442 / 23.12.2003 год. изобщо не третира противопоставяне на сделката , спрямо която съдът е приложил чл. 293 ал.3 ГЗ, спрямо трето за страните по същата лице и изобщо не касае застрахователно правоотношение.
Водим от горното,Върховен касационен съд,първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2229 / 02.12.2013 год. по гр.д.№ 4055 / 2013 год. на Софийски апелативен съд,ТО – 1 състав.
ОСЪЖДА [фирма],на основание чл.81 вр. с чл. 78 ал.1 и ал.8 ГПК,да заплати на [фирма] юрисконсултско възнаграждение за настоящото производство, в размер на 2083 лева .
Определението не подлежи на обжалване .
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :