6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 299
[населено място] ,15,04,2014 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД,ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ , първо отделение , в закрито заседание на седми април , през две хиляди и четиринадесета година, в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ:НИКОЛА ХИТРОВ
ЧЛЕНОВЕ:ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
РОСИЦА БОЖИЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Божилова т.д. № 3709 / 2013 год. и за да се произнесе съобрази следното :
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] против решение № VІ – 108 / 02.08.2013 год. по гр.д.№ 1223 / 2013 год. на Бургаски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 820 / 15.05.2013 год. по гр.д.№ 12 / 2013 год. на Бургаски районен съд. С първоинстанционното решение е отхвърлен предявеният от касатора , по реда на чл. 422 ал.1 ГПК , иск с правно основание чл.124 ал.1 ГПК , за установяване вземане към длъжника ответник – К. Т. И., на основание договор за кредит от 20.05.2008 год.,по който същият има качеството на солидарен с кредитополучателя В. И. длъжник,в размер на 13 025,11 лв. главница, 2 727,18 лв. – редовна лихва и 514,65 лв. – наказателна лихва.Касаторът оспорва допустимостта на въззивното решение,без конкретни съображения ,в евентуалност – правилността му,с доводи за постановяването му при съществени нарушения на съдопроизводствените правила – диспозитивното начало в процеса / чл.6 ГПК /, отхвърляйки иска с прилагане правните последици от установяване на факти, невъведени състезателно от противната страна , с възражения , депозирани в преклузивния срок по чл. 131 ГПК, както и в противоречие с материалния закон – чл.9 и чл.20 ЗЗД, незачитайки сключения между страните договор и конкретно клаузата на чл.12.7 от същия,както и чл.13 и чл.12.1 от Анекс към договора № 1 / 03.06.2010 година.Формално се твърди и необоснованост на акта.
Ответната страна – К. Т. И. – оспорва касационната жалба и обосноваването на основания за допускане на касационното обжалване, поради неформулиран въпрос. Счита, че същата не е мотивирана относно порока недопустимост и отрича такъв.Оспорва довода за постановяване на акта въз основа на възражения,невъведени състезателно в производството,предвид направеното още с отговора на исковата молба оспорване на уведомяването си за предсрочна изискуемост на задълженията по договора за кредит,макар да поддържа неуважения от въззивна инстанция довод, че изобщо не е страна по правоотношението, с оглед неподписването на договора за кредит,независимо от подписването на анекс № 1 / 03.06.2010 година.
Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим съдебен акт, подлежащ на касационно обжалване .
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване , настоящият състав съобрази следното :
Производството е образувано по предявен по реда на чл.422 ГПК иск,с правно основание чл.124 ал.1 ГПК, за установяване задължение на ответника – в качеството му на солидарен длъжник с кредитополучателя – трето за спора лице – на основание сключен договор за кредит от 20.05.2008 год. и анекс № 1 / 03.06.2010 год. към същия , за което е издадена по реда на чл.417 т.2 ГПК заповед за незабавно изпълнение на парично задължение № 5382/ 12.10.2012 год. по ч.гр.д.№ 8272 / 2012 год. на Бургаски районен съд . Заповедта е издадена и срещу кредитополучателя и лице – поръчител, които не са възразили по реда на чл.414 ГПК. Ответникът е оспорвал качеството си на страна по възникналото правоотношение, поради неподписване на договора за кредит / установена неавтентичност на подписа му /, независимо от подписването на последващия анекс № 1 / 03.06.2010 год. . В отговора на исковата молба, ответникът К. И. изрично е възразил да е редовно уведомен за настъпилата предсрочна изискуемост на кредита, позовавайки се и на отсъствие от страната, с оглед упражняваната от него професия . Чл.10 от анекса препраща за случаите на неизпълнение на кредитополучателя / солидарния длъжник към разпоредбите на договора за кредит , а чл.11 от анекса – към приложимост актуалните Общи условия на банката . Съгласно договора за кредит – чл.10 , при случаи на неизпълнение – вкл. забава за изплащане на вноска повече от 45 дни – е уговорено право на банката да обяви предсрочна изискуемост на кредита / каквото именно същата твърди да е упражнила в заявлението по реда на чл.417 т.2 ГПК – чл.10.2 вр. с чл.9.1 от договора за кредит , посочени в т.14 от формуляра /, докато чл.11 урежда предпоставките за автоматична предсрочна изискуемост, предпоставящ по-значителен период на забавата – над 150 дни. Аналогично урежда предпоставките за настъпване на автоматична предсрочна изискуемост , изключваща задължение на банката за уведомяване , чл.12 от подписания от ответника анекс .
Въззивният съд не е споделил изводите на първоинстанционния , че само въз основа подписване на анекса към договора ответникът не е станал страна, солидарно задължена с кредитополучателя по договора за кредит . Приел е ,обаче, че ответникът не е бил надлежно уведомен за упражненото от банката потестативно право на обявяване предсрочна изискуемост на кредита, позовавайки се на недоставяне уведомленията на кредитодателя съобразно Общите условия на договора с потребители на пощенски услуги , предоставяни от [фирма] във връзка със Закона за пощенските услуги . Съдът изрично е посочил, че клаузите на чл.12.7 от договора за кредит и чл.13 от анекса,на които се позовава ищецът , не обосновават противен извод / в същите е постигнато споразумение да се считат връчени уведомления на страните , с „ достигането им „ на посочените в договора адреси /, след като не са спазени изискванията на ОУ, приложими от съответния пощенски оператор , предоставящи възможност съгласно същите пратката да се третира като „ непотърсена „ от адресата. След като не е упражнено надлежно правото на банката по чл.10.2, въззивният съд е счел,че за ответника не са възникнали задължения в размера,за който същият се е снабдил със заповед за незабавно изпълнение .
В изложението по чл.280 ал.1 ГПК касаторът поставя следните въпроси: 1/ Допустимо ли е съдът да наруши диспозитивното начало,като разгледа ненаправени от насрещната страна възражения,съобразявайки непосочени от същата документи , с довода , че последните са публично известни ? ; 2/ Допустимо ли е съдът да не се съобрази с материализираната в договора воля на страните, касаеща уведомленията и съставлява ли това нарушение на чл.9 и чл.20 ЗЗД ? и 3/ С оглед принципа на равнопоставеност на страните, след като съдът за едната страна издирва и се позовава на документи, въпреки неотправено такова искане, не следва ли аналогично да действа и в интерес на противната страна ? / настоящият състав частично конкретизира въпросите в смисъла , в който са зададени /. Допълнителният селективен критерий не е посочен с конкретна хипотеза , но се извежда – чл.280 ал.1 т.1 ГПК – от цитираната от страната съдебна практика – решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК : реш.№ 19 по гр.д.№ 262 / 2010 год. на ІІ г.о. , реш. № 219 по т.д.№ 837 / 2010 год. на ІІ т.о. , реш.№ 147 по т.д.№ 861 / 2010 год. на ІІ т.о. , реш.№ 48 по т.д.№ 822 / 2010 год. на ІІ т.о. и реш.№ 8 по т.д.№ 822 / 2009 год. на ІІ т.о. на ВКС .
Първият от въпросите е предпоставен от твърдение на касатора, че въззивният съд не е бил надлежно сезиран с възражение на ответника, за неуведомяването му за обявена предсрочна изискуемост на кредита , което твърдение се опровергава от съдържанието на отговора .Следователно, правилно въззивният съд е включил в предмета на произнасянето си и изводи относно надлежността на уведомяването,с оглед което и твърдяното съществено нарушение на съдопроизводствените правила , обосноваващо въпроса,не е налице. Доколкото акцент на въпроса може да се приеме прилагането от съда на документ / Общите условия за доставка на пощенски услуги на конкретния оператор [фирма], обслужвал касатора, сочени от съда като общодостъпни – публикувани в Интернет, на страницата на дружеството /, непосочен изрично от страната ,в чиято полза същият е обсъден , то макар релевантен,въпросът не е обоснован с допълнителен селективен критерий по чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Никое от преждецитираните решения не дава отговор на идентичен правен въпрос.
Вторият от поставените въпроси е предпоставен от довода на касатора, че съдът не е съобразил разпоредбата на чл. 12.7 от договора за кредит,досежно уговорката на страните, уведомленията им да се считат за връчени при „ достигане „ до посочените в договора адреси.Видно е, че клаузата на чл.12.7 предпоставя тълкуване на волята на страните, което въззивният съд е направил,като е счел,че „достигане„ не изключва, а предпоставя надлежно доставяне на адреса,съобразно приложимите от пощенския оператор Общи условия, за да би се приела налице хипотеза на „ непотърсена от адресата пратка „ , в който случай последният би могъл да бъде санкциониран за бездействието си . Следователно , невярно е възражението на касатора за неприлагане нормата на чл.12.7 от договора за кредит от въззивния съд, а правилността на изводите му по тълкуването и прилагането й е обект на преценка правилността на решението, на основанията по чл.281 т.3 ГПК,в последваща фаза на касационното производство. Като непокриващ общия селективен критерий по чл.280 ал.1 ГПК, вторият от поставените въпроси не предпоставя необходимост, а и възможност от изследване допълнителен селективен критерий по чл.280 ал.1 т.1 ГПК , в съответствие с приложените решения.
Третият от поставените въпроси страната обвързва с касационния си довод, че равнопоставеността на страните , като принцип в процеса / чл. 9 ГПК /, предпоставя след като съдът е съобразил обстоятелство,респ. документ / ОУ за доставка на пощенски услуги / в интерес на едната страна, без изрично позоваване на същата , да съдейства и на защитната позиция на другата страна, съобразявайки обстоятелство в нейна полза / в случая договорената , вкл. с анекса автоматична предсрочна изискуемост/.Логиката на този въпрос е в директно противоречие именно с принципа на диспозитивното начало / чл. 6 ГПК /, според който обхвата на произнасянето на съда и обема на търсената защита се определя от страните в процеса . Както се посочи по-горе , ответникът надлежно и в срока по чл.131 ГПК е възразил за неуведомяването си за обявената от банката предсрочна изискуемост , на основание чл.10.2 вр. с чл.9.1 от договора за кредит.От друга страна , на автоматична предсрочна изискуемост,съгласно чл.11 от договора за кредит, респ. чл. 13 от анекса , Б. не се е позовавала, за да биха били приложими в спора посочените разпоредби, освобождаващи банката от задължение за уведомяване на длъжника. Следователно,с оглед предмета на иска, който не може да бъде различен от този на заявлението по чл.417 т.2 ГПК, респ. съгласно обхвата на защитата на ответника , правилно въззивният съд не се е произнасял по вземания, възникнали въз основа на упражнено право на автоматична предсрочна изискуемост. Като противоречащ на принципа на диспозитивното начало в процеса, така поставеният въпрос изключва възможността да би бил правен въпрос по смисъла на чл. 280 ал.1 ГПК вр. с т.1 ТР № 1 / 2010 год. по т.д.№ 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС .
Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № VІ – 108 / 02.08.2013 год. по гр.д.№ 1223 / 2013 год. на Бургаски окръжен съд.
ОСЪЖДА „ Р. / България „ Е. да заплати на К. Т. И., на основание чл.81 вр. с чл.78 ал.3 ГПК,понесените в настоящото производство разноски,в размер на 500 лева – заплатено адвокатско възнаграждение.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :