5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 247
[населено място] ,02,04,2014 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ , първо отделение, в закрито заседание на седемнадесети март,през две хиляди и четиринадесета година,в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:НИКОЛА ХИТРОВ
ЧЛЕНОВЕ:ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
РОСИЦА БОЖИЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Божилова т.д. № 3422 / 2013 год. и за да се произнесе съобрази следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба подадена от ЗД [фирма] против решение № 1042 / 29.05.2013 год. по гр.д.№ 869 / 2013 год. на Софийски апелативен съд , ГО , VІІІ състав, с което е потвърдено решение № 8191/10.12.2012 год. по гр.д.№ 2082 / 2012 год. на СГС,с което са уважени предявените от Д. И. и И. И. искове с правно основание чл.226 ал.1 КЗ и касатора е осъден да заплати на същите обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на сина им, в причинна връзка с ПТП от 24.11.2006 год.,настъпило по вина на водача на застрахован по задължителна застраховка „ Гражданска отговорност „ в ЗД [фирма] лек автомобил , в размер на по 50 000 лева за всеки от ищците.Касаторът оспорва правилността на въззивното решение,като постановено в противоречие с материалния закон – чл. 257 КЗ вр. с пар.1 т.4 ДР на КЗ и ППВС № 7 / 1978 год. т.9, както и в противоречие с чл.52 ЗЗД . Тезата на касатора,изхождайки от понятието „застрахован „ по смисъла на пар.1 т.4 ДР на КЗ и „обект на застраховане „ – чл.257 ал.1 КЗ – е,че с оглед смъртта на делинквента,настъпила в конкретния случай,отпада гражданската му отговорност, с което отпада обекта на застраховане / т.9 от ППВС № 7 / 1978 год./,а с това и отговорността на застрахователя.В евентуалност , касаторът счита несъобразен с критерия за справедливост по чл.52 ЗЗД размера на присъденото обезщетение, като твърди,че по начало срещу застрахователните дружества съдът присъжда завишени, спрямо присъдими срещу делинквента за идентични хипотези , обезщетения. Твърди, че въззивното решение е необосновано спрямо установените от доказателствата факти , относно извода за настъпило по вина на починалия водач на застрахования автомобил,пътно транспортно произшествие.
Ответната страна – Д. И. и И. И.- оспорват касационната жалба,като не считат обосновано основание за допускане на касационното обжалване по никой от поставените въпроси, тъй като въззивното решение, в отговор на същите , е в унисон със задължителната съдебна практика.Въпросът ,свързан с тежестта на доказване намират за твърде общо формулиран , а касаещия съпричиняване – за ирелевантен, с оглед мотивите на въззивното решение . По приложение критерия за справедливост по чл.52 ЗЗД вр. с ППВС № 4 / 1968 год. ответните страни считат, че не са изложени конкретни аргументи за неточното му прилагане от страна на въззивния съд.Относно въпроса за отпадане „обекта на застраховане „ със смъртта на делинквента и на това основание отпадане отговорността на застрахователя по сключената задължителна застраховка „ Гражданска отговорност „ , страните считат, че отговора следва от общите принципи на гражданското право и липсва твърдяната от касатора неяснота по приложението на закона .
Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочен срещу валиден и допустим съдебен акт .
За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното:
За да потвърди първоинстанционното решение, с оглед основанията за обжалване , съгласно чл.269 пр.второ ГПК, идентични с твърдяните от касатора пороци на въззивното решение в касационната жалба, въззивният съд е приел, че причината за настъпване на ПТП е безспорно установена от изслушаната съдебна автотехническа експертиза, установила управление на автомобила от загиналия В. М. със скорост, по-висока от пределно допустимата извън населено място,при несъобразяване с конкретните пътни условия и при неупражнен непрекъснат контрол върху автомобила / чл.20 ал.1 и ал.2 и чл.21 ал.1 от ЗДвП /.Счел е определеното обезщетение за съответно на съществуващите близки отношения между родители и дете, каквато е роднинската връзка между ищците и починалия, вкл. съобразно момента на настъпване на застрахователното събитие и съответните в страната икономическа обстановка и условия на живот. Посочените възраст / 24 год. / и образование на пострадалия / висше / , съдът е изтъкнал не в аспект на съобразяването им като самостоятелен критерий,а с оглед коментираната нереализираност в професионален и личен план,предпоставящи несамостоятелност, като фактор за поддържане на по-голяма от обичайната близост с родителите. Изхождайки от качеството на застрахован на делинквента към настъпване застрахователното събитие, съдът приема, че отговорността на последния не се изключва от факта на смъртта му , тъй като предпоставките за това се преценяват именно към момента на настъпване на застрахователното събитие,а не към момента на предявяване иска на пострадалите срещу застрахователя. В изложението по чл. 284 ал.3 ГПК,инкорпорирано в касационната жалба, касаторът е формулирал следните въпроси : 1 / Как следва да се определи справедлив размер на обезщетението, съгласно чл.52 ЗЗД вр. с ППВС № 4 / 1968 год., когато ищец е лице, живяло на съпружески начала с починалия ,еднакви ли са критериите с тези приложими за съпруг, деца и родители и има ли различие в критериите ,приложими за сексуални партньори и лица живеещи на съпружески начала ? ; 2 / Кога следва да се счете доказан един факт и спазил ли е Софийски апелативен съд изискванията на закона / чл.154 ГПК / , с оглед задължителната съдебна практика ? ; 3 / Може ли в противоречие с ППВС № 7/1978 год. съдът да приеме наличие на валидно застрахователно правоотношение и неправилно ли е такова съдебно решение ?;4 / В условията на световна и национална икономическа криза не следва ли да се намаляват обезщетенията за неимуществени вреди и съдебната практика съобразява ли правилно състоянието на икономиката и застрахователния пазар ? 5/ Какви са критериите за определяне процента на съпричиняване от пострадалите лица ? и 6/ При смърт на застрахования делинквент с настъпване на застрахователния риск, дължи ли застрахователят по задължителна застраховка „ Гражданска отговорност„ заплащане на застрахователно обезщетение на пострадалите и на какво основание ?.
Първият и петият от поставените въпроси са изначално неясни като съотнесени към съдържанието на въззивното решение изобщо, а не само спрямо решаващите мотиви на същото . Ищците и пострадалия са в роднинска връзка родител – дете и процесният спор изобщо не касае обезщетяване неимуществени вреди на лица,съжителствали с пострадалия на съпружески начала.С оглед пар.втори на стр.3 от касационната жалба,очевидно касаторът не е имал предвид обитаване на общо домакинство от ищците и починалия наследодател , а и би следвало да формулира въпроса си точно.Въззивният съд не е приел съпричиняване,за да би бил относим отговор на въпроса по какъв начин и според какви критерии е съобразим конкретен негов размер, каквото е съдържанието на пети въпрос. Като напълно неотносими към фактологичната страна на процесния спор / първия / и ирелевантни , с оглед решаващите изводи на въззивния съд / петия/, въпросите не обуславят допускане на касационно обжалване, като непокриващи общия селективен критерий по чл. 280 ал.1 ГПК вр. с т.1 на ТР № 1 / 2010 год. по т.д.№ 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС. Соченият по същите допълнителен селективен критерий е изначално неясен, но дори да би бил конкретно посочен, не подлежи на коментар, а и такъв би бил невъзможен при липса на релевантен правен въпрос, спрямо съдържанието на който да би бил съотнесен.
Вторият от поставените въпроси не предпоставя еднозначен отговор,независим от конкретните по всеки отделен спор факти и обстоятелства и по начало е директно формулиран към дължима преценка за правилността на въззивното решение по прилагането на чл.154 ГПК. Основанията за правилност на въззивното решение – чл.281 т.3 ГПК – са различни от основанията за допускане на касационното обжалване и предпоставят преценка в последваща фазата по допускане на касационното обжалване фаза на касационното производство. Невъзможно е и извеждането на връзка на въпроса с конкретен касационен довод, освен евентуално с този за недоказаност на причинност между вредата и действията на застрахования водач на МПС, загинал при ПТП / ответникът е твърдял неяснота относно лицето управлявало застрахования автомобил, както и причинност с поведението на водача на другото участвало в ПТП превозно средство /.По този въпрос въззивният съд е кредитирал изключително заключението на изслушана съдебна автотехническа експертиза,което обаче не е измежду изброените от касатора доказателствени средства, по отношение преценката на които твърди порок на въззивното решение.
Четвъртият от формулираните въпроси,относим към икономическата конюнктура, като преценима при определяне обезщетението за вреди по справедливост, е очевидно зададен за относимост на преценката не към момента на настъпване на застрахователното събитие / 2006 год./,а към последващ момент,доколкото касаторът се позовава на последиците на настъпила през 2009 год. икономическа криза. Такъв довод,обаче,относно определяне размера на застрахователното обезщетение,не е въведен с въззивната жалба, поради което и не е обсъждан от въззивния съд, с което въпросът се явява ирелевантен по смисъла на т.1 на ТР № 1 / 2010 год. по т.д.№ 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС. Съдът изрично е мотивирал определяне размера на обезщетението с оглед съществуващата в страната към момента на настъпване на застрахователното обезщетение икономическа обстановка и конкретни условия за живот. Дори въпросът да би се приел като покриващ общия селективен критерий по чл.280 ал.1 ГПК, неясен е сочения допълнителен селективен критерий.Ако такъв се приеме цитираното решение № 59 / 29.04.2010 год. на ІІ т.о.ВКС,то неприлагането му към касационната жалба и непосочването поне номера на делото по което е постановено, препятстват възможността за служебното му издирване и съобразяване от съда. В общо цитираната в изложението по приложение на чл.52 ЗЗД съдебна практика не е даван нито еднозначен, нито противоречив отговор на идентичен правен въпрос.
Третият и шестият от формулираните въпроси касаят по същество отговор на обуславящия основен касационен довод въпрос – отпада ли отговорността на застрахователя по задължителна застраховка „ Гражданска отговорност „ при смърт на застрахования делинквент , настъпила като последица на застрахователното събитие – единствено зададен в ясна хипотеза на допълнителен селективен критерий – по чл.280 ал.1 т.3 ГПК.Самият касатор твърди еднозначна практика на Върховен касационен съд , в подкрепа на отрицателен отговор, според него недопустимо дописваща материалния закон . Следователно твърди неуредена от закона хипотеза, но и липса на предпоставки за тълкувателна дейност по прилагане на закона или правото по аналогия, след като създадената еднозначна по съдържание практика се счита недопустимо дописване на закона.Дори да се ирелевира това му непоследователно становище, касаторът не е посочил приложението на кой правен принцип или процесуална норма по аналогия би обусловило положителен отговор на въпроса, единствено изхождайки от възприета неизводимост на такъв отговор от чл.257 КЗ вр. с пар.1 т.4 ДР на КЗ и т.9 ППВС №7/1978 год..Настоящият състав, съобразявайки липсата на спор в съдебната практика относно релевантния за преценка настъпване на основанието за заплащане застрахователно обезщетение момент – този на застрахователното събитие / като настъпил, покрит застрахователен риск – пар.1 т.4 ДР на КЗ /, както и законодателно уредените предпоставки при които възниква отговорността на застрахователя по задължителна застраховка „Гражданска отговорност”, намира че липсва обосноваване на нужда от преодоляване на създадената в отрицателен отговор на поставения въпрос съдебна практика,с оглед непълнота, неяснота или противоречие в съдържанието на конкретна правна норма,вкл.чл.257 КЗ, нито е установено развитие на обществените отношения или промяна в законодателството,предпоставящи такова преодоляване, с оглед точното прилагане на закона и за развитието на правото. Въведеното от практиката разрешение не е в противоречие с т. 9 на ППВС № 7 от 04.10.1978 година .
Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1042 / 29.05.2013 год. по гр.д.№ 869 / 2013 год. на Софийски апелативен съд , ГО , VІІІ състав .
Определението не подлежи на обжалване .
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :