4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 134
[населено място] ,24,02,2014 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД , ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ , първо отделение , в закрито заседание на седемнадесети февруари , през две хиляди и четиринадесета година, в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ:НИКОЛА ХИТРОВ
ЧЛЕНОВЕ:ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
РОСИЦА БОЖИЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Божилова т.д. № 3029 / 2013 год. и за да се произнесе съобрази следното :
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] против решение № 77 / 18.03.2013 г. по т.д.№ 32 / 2013 год. на Варненски апелативен съд, Търговско отделение, с което е потвърдено решение № 1535 / 31.10.2012 год. по т.д.№ 2579/ 2011 год. на Варненски окръжен съд . Със същото , по предявен иск по чл.422 ал.1 вр. с чл.124 ал.1 ГПК , е прието за установено по отношение на длъжника – касатор, че кредиторът – ищец [фирма] има изискуемо от същия вземане в размер на 18 000 евро – неразплатено възнаграждение по договор за довършителни строителни работи от 10.11.2009 год. ,ведно със законната лихва върху същото от подаване заявлението , по което е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417 ГПК, по ч.гр.д.№ 8159/2011 год. на Варненски районен съд. Касаторът оспорва правилността на въззивното решение с доводи за постановяването му в противоречие с материалния закон – чл.82 ЗЗД , при произнасяне по основателността на предявено насрещно възражение за прихващане с обезщетение за търпими вреди / пропуснати ползи / от забавеното изпълнение на възложените на ищеца довършителни строителни работи .Пропуснатите ползи се изразяват в неполучена от [фирма] наемна цена за обектите, за срока на забавата – 01.05.2009 год. – 01.05.2010 година . В изложението по чл.280 ал.1 ГПК касаторът поставя въпроса за „ обхвата на подлежащите на обезщетяване вреди, при неизпълнение на договор за строителство, в частност на пропуснати ползи от невъзможността за ползване на възложените за застрояване имоти , за срока на забавата „ .Обосноваването му , обаче, конкретизира въпроса в аспект на необходимото им доказване – до каква степен на сигурност на пропускането им следва да бъдат ангажирани доказателства , с позоваване на постановяване въззивното решение в противоречие със задължителна съдебна практика – чл.280 ал.1 т.1 ГПК .
Ответната страна – [фирма] – оспорва касационната жалба и счита, че така поставеният въпрос, директно предпоставящ отговор настъпили ли са за касатора – ответник твърдените пропуснати ползи – предмет на възражението му за прихващане, е фактологичен, а не правен , съгласно изискването на т.1 на ТР № 1 / 2010 год. по т.д.№ 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС и следователно предпоставя преценка на правилността на въззивния акт, на основанията по чл. 281 т.3 ГПК , дължима в последваща фаза на касационното производство, след допускането му на основанията по чл.280 ал.1 ГПК .
Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна, насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на обжалване съдебен акт .
За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, ограничено до произнасянето на въззивния съд по предявеното от касатора възражение за прихващане , настоящият състав съобрази следното :
Касаторът – ответник е противопоставил забава на ищеца в изпълнение задължението за довършителни строителни работи на няколко обекта, с характеристика на офиси и гаражи . Претендирал е прихващане с дължимо за забавата обезщетение за пропуснати ползи, на основание чл.82 ЗЗД, съизмеримо със средна пазарна наемна цена, която и за периода на забавата – 01.05.2009 год. – 01.05.2010 год. – е могъл да получи . Доказването на пропуснатите ползи се ограничава до прието заключение на съдебно-икономическа експертиза за средна пазарна наемна цена .
За да приеме за неоснователно възражението за прихващане въззивният съд, позовавайки се на ТР № 3 / 12.12.2012 год. по т.д.№ 3 / 2012 год. на ОСГТК на ВКС , е приел , че ответникът – касатор е дължал доказване , че при точно изпълнение на задължението на ищеца за довършителни строителни работи , със сигурност би получил увеличаване на имуществото си, съизмеримо с пазарна наемна цена за периода на забавата . Въззивният съд действително е ограничил дължимото доказване до представяне на договори за наем на обектите , сключени с трети лица .
С оглед решаващия извод на въззивния съд за неоснователност на възражението за прихващане, така формулираният въпрос покрива характеристиката на правен въпрос – включен в предмета на спора и отговор на който е обосновал въззивното решение в тази му част .Не се явява покрит, обаче, допълнителния селективен критерий, сочен в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК с цитиране на задължителна съдебна практика – решения на състави на ВКС , предхождащи постановеното в отговор на въпрос, аналогичен с тук формулирания, ТР № 3 / 12.12.2012 год. по т.д.№ 3/ 2012 год., поради което не следва да бъдат зачетени , като обективиращи противоречива и обусловила като такава постановяването на Тълкувателното решение съдебна практика . Макар неправилно да е ограничил доказването единствено и само с наемни договори за процесните обекти, сключени от касатора с трети лица , с действие следващо падежа на задължението на ищеца , какъвто не е смисъла на ТР № 3 / 2012 год. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд правилно е зачел необходимостта от доказателства в установяване сигурността на пропуснатата полза.В този смисъл, сключването на наемни договори е само едно измежду неизчерпателно изброени в Тълкувателното решение доказателства в установяване на тази сигурност , обобщени до такива относно „ конкретните пазарни условия в периода на забавата „ и съществуваща според тях възможност за отдаване на конкретния обект под наем или изгодно разпореждане със същия. Въззивното решение е съобразено с възприетата в Тълкувателното решение невъзможност за присъждане обезщетение за пропуснати ползи само и единствено основано на предположение , че добросъвестно грижещият се за интересите си собственик, винаги би имал , при това единствено интереса от извличане ползи от собствеността чрез сключване на наемен договор за ползването на вещта, още повече , че това намерение следва по начало да е демонстрирано на съконтрахента, в аспект на дължимата „ предвидимост „ на вредата , съгласно чл. 82 ЗЗД . Предположението трябва да се основава на доказана възможност за сигурно увеличение на имуществото, а не да почива на логическо допускане закономерното настъпване на увеличението. Чл. 82 ЗЗД не съдържа презумпция за пропуснати ползи.
Следователно касаторът не обосновава основание за допускане на касационното обжалване .
С оглед изхода на касационното производство, в полза на [фирма] следва да се присъдят направени разноски в размер на 1000 лева – заплатено адвокатско възнаграждение за касационна инстанция .
Водим от горното, Върховен касационен съд , първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 77 / 18.03.2013 г. по т.д.№ 32 / 2013 год. на Варненски апелативен съд, Търговско отделение .
ОСЪЖДА [фирма] да заплати на [фирма] , на основание чл.81 вр. с чл.78 ал.1 ГПК , направените за касационното производство разноски , в размер на 1000 лева –адвокатско възнаграждение .
Определението не подлежи на обжалване .
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :