О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 420
[населено място] ,29,05,2014 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ , първо отделение, в закрито заседание на седми май, през две хиляди и четиринадесета година,в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:НИКОЛА ХИТРОВ
ЧЛЕНОВЕ:ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
РОСИЦА БОЖИЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Божилова т.д. № 4265 / 2013 год. и за да се произнесе съобрази следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба подадена от [фирма] против решение № 993 / 28.04.2013г. по т.д.№ 3698 / 2012 год. на Софийски апелативен съд , с което е потвърдено решение № 1094 / 14.06.2012 год. по т.д. № 3505 / 2011 г. на Софийски градски съд, ТА, 5 състав . Със същото са уважени предявените от [фирма] против касатора искове с правно основание чл. 232 ал.2 ЗЗД , за осъждането му да заплати на ищеца сумата от 28 398,60 лева – дължима наемна цена за периода м. октомври 2010 год. – м. август 2011 год. , на основание сключен между страните договор за наем от 01.07.20110 год., ведно със законната лихва върху същата сума от 31.08.2011 год. до окончателното й заплащане , както и на същото основание – за осъждане ответника да заплати консумативни разходи за ползването на наетия обект , съответно : в размер на 5002,11 лв. – за потребена електрическа енергия за периода м. декември 2010 год. – м. юли 2011 год. , за сума от 483,21 лв. – консумативни разходи за питейна вода и за сума от 2554,40 лв. – консумативни разходи за сондажна вода , за периоза м.януари 2011 год. – м. юли 2011 год. , ведно със законната лихва върху всяка от сумите, считано от 31.08.2011 год. до окончателното им заплащане. Касаторът твърди недопустимост на въззивното решение, предвид наличие на арбитражна клауза в сключения между страните договор за наем,обуславяща разглеждането и разрешаването на спора от Арбитражен съд при БТПП.Кумулативно се позовава на недопустимост и предвид липса на право на иск, поради необвързаност с договора за наем, като невлязъл в сила, предвид обуславяне действието му от дължима парична гаранция , съгласно чл. 20 на същия . Оспорва се и правилността на въззивното решетие , като постановено в нарушение на материалния закон – чл. 26 ал.1 ЗЗД, поради несъобразяване нищожността на сключения договор за наем, поради липса на предмет / автомивка, масларна и кафене на посочения адрес на наетия обект /, при съществено нарушение на съдопроизводствените правила – липса на мотиви , неизготвен доклад от въззивния съд, при наличието на непълен и неточен такъв на първоинстанционния съд, непроизнасяне по всички възражения на ответника ,респ. в противоречие с чл.266 ГПК , неизпратено на страната съобщение по определението на съда по чл.374 ал.1 ГПК, както и поради необоснованост, предвид погрешно възприета от доказателства по делото фактическа обстановка .
Ответната страна – [фирма] – оспорва касационната жалба, като относно довода за недопустимост на въззивното решение се позовава на неупражнено от ответника възражение за неподведомственост на спора пред държавен съд, като основание за прекратяване на производството . Оспорва обосноваването на основание за допускане на касационното обжалване в хипотезите на чл. 280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК , като по същество оспорва кореспондирането на въпросите с действително допуснати нарушения на съдопроизводствените правила , във връзка с които именно са формулирани : липса на изготвен пълен и точен доклад , своевременно въведени надлежно с въззивната жалба нарушения на съдопроизводствените правила, предпоставящи произнасяне на съда по твърдени процесуални нарушения на първоинстанционния съд и обуславящи произнасяне по реда на чл.266 ГПК по доказателствени искания на въззивника – ответник, надлежно въведени с отговор по реда на чл.367 ГПК възражения .
Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК , от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим съдебен акт .
За да се произнесе по допускане на касационното обжалване , в съответствие с обхвата на изложението по чл. 280 ал.1 ГПК, настоящият състав съобрази следното :
Производството е образувано по обективно съединени искове по чл. 232 ал.2 ЗЗД , предявени от [фирма] против [фирма] , за осъждане ответника да заплати на ищеца дължима наемна цена по сключен договор за наем от 01.07.2010 год. за ползването на автомивка, четкова автомивка, масларна и кафене , находящи се на един и същ адрес – [населено място] , ул.” Сребърна „ № 38 , както и за осъждане ответника да заплати дължими консумативи по ползването на обектите – цена на ползвана електроенергия , питейна и сондажна вода , за период м. декември 2010 год. – м. юли 2011 год. , включващ се в периода на претенцията за наемна цена м. октомври 2010 год. – август 2011 год. . Ответникът не е депозирал отговор на исковата молба . Не се позовава на процесуални нарушения по връчването на исковата молба и приложенията й . Не е претендирал възстановяване на срока за отговор , при условията на чл. 64 ГПК . В първото съдебно заседание на 08.03.2012 год. , след доклада по делото , процесуалният представител на ответника не е възразил срещу същия , признал е задължението за заплащане консумативни разходи по ползването на наетите обекти и оспорил изрично единствено дължимостта на наемната цена , но с неконкретизирани, вкл. последващо основания. За да уважи предявените искове първоинстанционният съд се е позовал на сключения договор за наем и приемо-предавателен протокол, установяващ изпълнение задължението на наемодателя за предоставяне обекта за ползване , на съдебно-счетоводна експертиза за установяване дължимия размер на наемна цена и консумативни разходи, както и на липсата на представени от ответника – наемател доказателства в опровергаване твърдението за неиздължена цена и консумативи за посочените периоди от съществуването на наемното правоотношение . Последното и за процесните периоди е прието на основание автоматично продължаване срока на договора, предвид непротивопоставяне на която и да е от страните с изтичане срока му, съгласно чл. 236 ал.1 ЗЗД .
Във въззивната жалба [фирма] не е сочило процесуално нарушение на съдопроизводствените правила ,свързано с доклада на делото и по приложението на чл. 146 ГПК , респ. чл. 375 ал.1 ГПК,нито е обосновало с такова нарушение направените доказателствени искания.Напротив, твърдените като относими към спора доказателства се сочат новооткрити . Именно поради липса на предпоставки за допускането им съгласно чл. 266 ГПК въззивният съд е постановил определение по реда на чл. 374 ал.1 ГПК, действително несъобщено изрично на въззивника .Във въззивната жалба за пръв път е въведено възражение при това за недоказано ползване на имота в процесния период , а не за непредоставено от наемодателя ползване, респ. последващо лишаване от ползването, доколкото предаване за ползване е установено с представения още в първоинстанционното производство приемо-предавателен протокол . За пръв път, противно на направеното в първоинстанционното производство признание, е оспорена дължимостта на претендираните суми по консумативни разходи . Не във въззивната жалба, а в хода на въззивното производство е въведено и възражението за невлязъл в сила наемен договор, поради неполучено държане на вещите / предадени на трето лице – [фирма], а не на наемател /, противно на основанието сочено в касационната жалба – незаплатена гаранция по чл. 20 от договора , като условие за влизането му в сила. Въззивното решение препраща , съгласно чл. 272 ГПК, към мотивите на първоинстанционното, предвид цялостно споделяне на правния резултат по спора, при липса на събрани в хода на въззивното производство нови доказателства , доколкото поисканите от въззивника – ответник са счетени некореспондиращи с надлежно заявени възражения по исковете от страна на същия, а такива във въззивното производство са преклудирани – чл.266 ал.1 ГПК , нито са счетени за новооткрити , по смисъла на чл. 266 ал.2 т.1 ГПК , като изобщо не е приложима хипотезата на чл. 266 ал.3 ГПК, поради непосочени във въззивната жалба съществени нарушения на съдопроизводствени правила,предпоставящи уважаване на доказателствени искания на това основание.
В изложението по чл.280 ал.1 ГПК , възпроизвеждайки изложението на касационната жалба в обосноваване касационните си доводи за недопустимост, респ. неправилност на въззивното решение,на основанията по чл.281 т.3 ГПК,касаторът е формулирал следните въпроси: 1 / Какви са задълженията и правомощията на въззивния съд във връзка с доклада по делото,когато изготвеният от първоинстанционният съд доклад е непълен или неточен ? ; 2 / Следва ли въззивният съд да съобщи на страната определението си по чл. 374 ал.1 ГПК – произнасяне по предварителни въпроси и по доказателствените искания на въззивника ? ; 3 / Несъобщаването на определението по чл.374 ал.1 ГПК опорочава ли въззивното решение и до каква степен – недопустимост или неправилност ? ; 4 / До какъв порок на въззивното решение води липсата на доклад или неговото несъобщаване на страните ? ; 5 / При какви условия и предпоставки за пръв път пред въззивния съд могат да се правят възражения за нищожност на основанието или за неправилна правна квалификация на иска, дадена от първоинстанционния съд ? и 6 / Длъжен ли е въззивният съд да допусне доказателства за обстоятелство , което е от значение за изхода на делото,релевирано за пръв път пред въззивна инстанция ?.Въпросите са зададени в хипотезата на чл.280 ал.3 ГПК, а тези , касаещи процесуални нарушения свързани с доклада по делото – и в хипотезата на чл. 280 ал.1 т.1 ГПК, с цитиране на решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК, но преди постановяване на ТР № 1 / 2013 год. по т.д.№ 1 / 2013 год. на ОСГТК на ВКС.
Първи и четвърти въпроси , касаещи процесуални нарушения на въззивния съд във връзка с доклада, не обуславят основание за допускане на касационното обжалване .Не е налице непълен или неточен доклад на първоинстанционния съд, съобразявайки и липсата на проведена до съставянето му ,а и последващо в първоинстанционното производство защита на ответника. Докладът е изготвен и в присъствие на процесуални представители на всяка от страните . Дори да би бил налице непълен или неточен доклад, с т.2 на ТР № 1 / 2013 год. по т.д.№ 1 / 2013 год. на ОСГТК на ВКС, бе даден отговор на така поставените въпроси , а именно: Въззивният съд не следи служебно за допуснати от първа инстанция процесуални нарушения при докладването на делото . В случай, че въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допуснати такива , въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими към делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция,поради отсъствие,непълнота или неточност на доклада и дадените от съда указания . Както се посочи по-горе , въззивната жалба не съдържа доводи за допуснати процесуални нарушения на първоинстанционния съд във връзка с доклада, предвид което и поставените 1 и 4 въпроси не покриват общия селективен критерий по чл.280 ал.1 ГПК – процесуалните действия на въззивния съд не са в несъответствие със задължителните указания на т.2 от ТР № 1 / 2013 год. на ОСГТК на ВКС.
Втори и трети въпроси касаят последиците от несъобщаване определението на въззивния съд по чл. 374 ал.1 ГПК и с този си предмет също не покриват общия селективен критерий по чл. 280 ал.1 ГПК.С постановеното определение въззивният съд е отказал допускане на доказателства,позовавайки се на преклудиране доказателствените искания на ответника,съгласно чл.266 ал.1 ГПК, както и поради липсата на предпоставки за допускането им при условията на чл.266 ал.2 ГПК,а хипотезата на ал.3,както вече се посочи, изобщо не е заявена .Следователно, решаващите процесуални действия на съда, от значение за правния резултат,са свързани с прилагането на последиците на чл.370 ГПК вр. с чл.266 ГПК.От съобщаването или несъобщаването на постановения отказ по допускане на доказателства за страната не следват самостоятелни правни възможности / напр. да обжалва определението / или последици, извън санкционирането й с тези,съобразно преждепосочените норми.Предвид това, отговор на въпросите не е обуславящ сам по себе си за правилността на процесуалните действия на въззивния съд, ограничил произнасянето си до доказателствените средства събрани в първоинстанционното производство.
Петият от въпросите е ирелевантен , тъй като спор относно правната квалификация на исковете не е поставян нито в първоинстанционното производство, нито във въззивната жалба, както и не е въведено мотивирано възражение за нищожност на договора / в с.з. във въззивна инстанция е направено доказателствено искане във връзка с твърдението за несъществуване на обектите автомивка, кафене и масларна,но не е въведено с обосновано възражение за несъществуването им към релевантен , за относимост към твърдение за нищожност на договора , момент, в противоречие с останалите събрани и поискани за събиране доказателства , пряко относими към ползването на тези обекти. Във връзка с възражението за погрешна правна квалификация следва да се съобрази , че от значение е дали съдът е разгледал исковете на действително заявеното правно основание, т.е. в съответствие с твърдените обстоятелства и наведен петитум, не в отклонение от принципа на диспозитивното начало в процеса , като при сгрешена единствено формална правна квалификация на исковете, решението му не би било недопустимо / така реш.45 по т.д.№ 516 / 2009 год. ІІ т.о. , реш.№ 138 по т.д.№ 1127 / 2010 год. на ІІ т.о., реш.71 по гр.д.№ 138 / 2009 год. ІІІ г.о. , реш.№ 398 по гр.д.№ 738 / 2009 год. на ІV г.о. ,реш.№ 103 по т.д.№ 850 / 2012 год. на І т.о. ВКС и др. / . Настоящият състав не намира, че се касае за разгледани различни от предявените от ищеца обективно съединени искове и оттук – за вероятна недопустимост на постановеното решение.Наличието на арбитражна клауза,както правилно сочи ответната страна,не предпоставя служебно иницииране и десезиране на съда от спора,при липса на възражение за неподведомственост. Липса на наемно правоотношение, поради ненастъпило условие за влизане в сила на сключения наемен договор , е обстоятелство относимо към основателността на исковете по чл.232 ал.2 ЗЗД , не и към правото на иск , като абсолютна процесуална предпоставка за допустимост на производството . Така формулиран , пети въпрос не кореспондира със съдържанието на съдопроизводството и отговор на същия е неотносим към преценката за правилността постановеното съдебно решение.Впрочем,отговорът на въпроса – в двете му подусловия – е даден в закона.Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд следи служебно за допустимостта на първоинстанционното решение,т.е.когато погрешната правна квалификация на исковете е обусловила и погрешното им разглеждане в отклонение от принципа за диспозитивното начало,въззивният съд и без изрично възражение на страна по спора дължи произнасяне по допустимостта , от което логично следва и възможност на страната да наведе това възражение без ограничение в рамките на въззивното производство. В ТР № 1 / 2000 год. на ОСГК на ВКС /т.10/ е възприето,че тъй като нищожността е уредена с императивни разпоредби на закона , за същата съдът следи служебно и без наличие на иск или възражение с такъв предмет . На същото разбиране се основава и възприетото в т.3 на ТР № 1 / 2013 год. по т.д.№ 1 / 2013 год. на ОСГТК на ВКС . Касае се за нищожност, пряко изводима от вида и съдържанието на договора, респ. надлежно въведените в процеса, с оглед преклузиите , доказателствени средства, като например нищожност свързана с формата , предмета и пр. / така реш.№ 384 от 02.11.2011 год. по т.д.№ 1450 / 2010 год. на І г.о. на ВКС /. Очевидно не такава,пряко изводима от договора и доказателствата по делото,е тук твърдяната,при това конкретизирана за пръв път в касационната жалба, нищожност на договора за наем.
Доколкото въззивният съд не е уважил доказателствени искания на касатора,във връзка с установяване на възражения по основателността на иска,наведени за пръв път във въззивната жалба, шестият от поставените въпроси покрива общия селективен критерий по чл. 280 ал.1 ГПК . Необоснован, обаче, е допълнителния селективен критерий , очевидно поддържан в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК, доколкото посочените съдебни актове не съдържат отговор на такъв правен въпрос. Формалното позоваване на чл.280 ал.1 т.3 ГПК не е от естество да обоснове наличието на допълнителния селективен критерий, но и хипотезата на т.3 е изключена от наличието на задължителна съдебна практика, с която въззивното решение не е в противоречие. В случая недопускането на доказателства е обосновано с настъпила преклузия на възражения на ответника по основателността на предявените искове,по приложението на която е налице многобройна съдебна практика / изчерпателно обобщение на хипотезите в които е допустимо събиране на доказателства във въззивна инстанция ,при направено за пръв път в същата доказателствено искане , е дадено в реш.№ 859 от 11.01.2011 год. по гр.д.№ 12195 / 2009 год. на ІV г.о., реш.№ 112 от 14.06.2011 год. по гр.д.№ 372 / 2010 год. на ІV г.о. на ВКС / . С т.3 на ТР № 1 / 2013 год. по т.д.№ 1 / 2013 год. на ОСГТК на ВКС бе посочено в кои случаи въззивният съд е длъжен да събере доказателствата,които се събират служебно от съда – само ако е въведено оплакване за допуснато от първа инстанция процесуално нарушение,от което може да се направи извод , че делото е останало неизяснено от фактическа страна или за необоснованост на фактическите изводи,поставени в основата на първоинстанционното решение или ако тези доказателства са необходими за служебно прилагане на императивна материалноправна норма . Въззивното решение не е постановено в противоречие с никоя от хипотезите, развити в преждепосочената задължителна съдебна практика.
Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 993 / 28.04.2013г. по т.д.№ 3698 / 2012 год. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване .
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :