О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 839
[населено място] ,06,11,2014 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД,ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ,първо отделение, в закрито заседание на двадесети октомври , през две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:НИКОЛА ХИТРОВ
ЧЛЕНОВЕ:ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
РОСИЦА БОЖИЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Божилова т.д. № 956 / 2014 год. и за да се произнесе съобрази следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Ж. В. К.,В. Е. К.,С. Е. К. – универсални правоприемници на конституирания първоначален ответник – Е. К.„,действуващ като ЕТ „В. анд С. – Е. К. „,против решение № 96 / 15.01.2014 год. по гр.д.№ 2089 / 2013 год. на Пловдивски окръжен съд, ГК, с което е потвърдено решение № 532 / 18.02.2011 год.по гр.д.№ 1802 / 2010 год. по описа на Пловдивски районен съд . С последното са уважени предявените от [фирма] против наследниците на Е. К. обективно съединени искове, както следва : 1/ за връщане,на основание чл.55 ал.1 пр.3 ЗЗД,сумата от 6 960 лв. -заплатено авансово възнаграждение по сключен с едноличния търговец комисионен договор от 17.02.2005 год. за доставка на 36 тона фъстъци – внос от С., развален поради виновно неизпълнение от ответника и 2 / сумата от 17 855 щ.д. – частично предявен иск за вземане в общ размер от 24 300 щ.д. – обезщетение за вреди от неизпълнението на договора, на основание чл.88 ЗЗД.Касаторът оспорва правилността на въззивното решение с доводи за постановяването му в противоречие с материалния закон – чл.116 б.”а” вр.с чл.114 вр. с чл.111 б.”б” ЗЗД / във връзка с възражение за погасителна давност и изводите на въззивния съд за нейното прекъсване на посоченото основание /,при съществени нарушения на съдопроизводствените правила – несъобразяване на дадени от предходна касационна инстанция задължителни указания при новото разглеждане на спора пред въззивна инстанция, с оглед отмяна на постановено първоначално въззивно решение, неразгледани защитни възражения на ответника,както и като необосновано – без изложени конкретни съображения по този порок на акта.Оспорва извода на въззивния съд за неоснователност на направеното от ответниците възражение,че доставената по сключения комисионен договор стока и към момента на сключване на изпълнителната сделка не е имала установените недостатъци – недопустимо заразяване с алфатоксини, правещи я напълно негодна за консумация , а заразяването е настъпило по време на транспортирането й и поради нарушения в задължения на превозвача, за които комисионерът не следва да отговаря.
Ответната страна – [фирма] – оспорва касационната жалба, като не намира обосновано основание за допускане на касационното обжалване . Претендира възмездяване на разноски .
Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим , подлежащ на касационно обжалване съдебен акт .
За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното :
За да потвърди първоинстанционното решение за уважаване на исковете, въззивният съд, в съответствие с дадените в решение № 20 / 01.07.2013 год. по т.д.№ 1014 / 2011 год. на ІІ т.о. на ВКС задължителни указания, се е произнесъл,съобразявайки като наведени в преклузивния за това срок,с оглед настъпило в хода на процеса универсално правоприемство на страната на ответника и своевременно предявена молба за продължаване на срок за отговор на исковата молба, възраженията за липса на причинна връзка между констатирания недостатък на доставената стока и поведението на ответника – комисионер , респ. настъпването му по време на превоза ,отговорност за което не носи ,довода за невиновна невъзможност за изпълнение , както и възражението за погасяване на вземането по чл.88 ЗЗД по давност. Въззивният съд е приел, че комисионният договор е развален поради виновно неизпълнение задължението на комисионера да действа с грижата на добрия търговец / чл.350 ал.1 ТЗ /, като осигури сключването на изпълнителната сделка в изпълнение на комисионния договор за стоки без недостатъци, респ. като запази рекламационните права на комитента .Приел е за недоказано, чрез пълно и главно доказване,че към момента на натоварването на стоката в С.,същата не е страдала от последващо констатираните недостатъци. Недоказано е приел и възражението на ответниците, че заразяването е настъпило по време на превоза, но дори и тогава според въззивният съд отговорността би била на комисионера . Представеното уведомително писмо от ищеца до продавача по изпълнителната сделка за превозвача на стоката,според въззивният съд не е доказателство за упражнен именно от комитента избор на превозвач и сключването на договор с последния от негово име и за негова сметка.Съдът е изхождал от клаузите на комисионния договор и поетото от комисионера изрично задължение да достави стоката, с което следва да се приеме, че е поел отговорността и за лошия избор на превозвача.Приел е, че рискът от случайното погиване на вещта, респ. от увреждането й комисионерът носи и до предаването й на комитента,като такава отчетна сделка в случая не е била осъществена. Въззивният съд е отхвърлил като неоснователен довода на ответниците за „ невиновна невъзможност за изпълнение „ , с оглед вида на доставяната стока – родово определени , заместими по своята характеристика вещи . Като е приел за доказано плащането от ищеца на комисионното възнаграждение авансово, както и на разходи по сключване на изпълнителната сделка,въззивният съд е приел за доказани и по основание и по размер всяка от двете претенции.
По възражението за погасяване на вземането от обезщетение за вреди, на основание чл.88 ЗЗД, по давност , съдът е приел, че същото се погасява с тригодишната давност по чл. 111 б.”б” ЗЗД , която би се явила изтекла,считано от датата на установено знание на ищеца за недостатъка на стоката / 05.04.2005 год. – отправено от ищеца уведомление до ответника, манифестиращо знанието му / и до датата на исковата молба .Въззивният съд, обаче, е приел че давността е била многократно прекъсвана,без посочени конкретни моменти на прекъсване,на основание чл.116 б.”а” ЗЗД – с признание на длъжника – неиндивидуализирано по съдържание,за което е кредитирал събрани по делото свидетелски показания .
В изложението по чл.280 ал.1 ГПК касаторите са формулирали процесуалноправен въпрос относим единствено към извода на въззивния съд за прекъсване на погасителната давност, на основание чл.116 б.”а” ЗЗД , а именно : Може ли със свидетелски показания да се установява признание на длъжника на вземането, по смисъла на чл. 116 б.”а” ЗЗД ,при положение,че длъжникът е починал ? Въпросът е обосноваван в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК – с реш. № 100 от 20.06.2011 год. по т.д.№ 194 / 2010 год. на І т.о. на ВКС ; в хипотезата на чл. 280 ал.1 т.2 ГПК – с реш.№ 505 от 01.07.2004 год. по гр.д.№ 97 / 2004 год. на І г.о. на ВКС и в хипотезата на чл. 280 ал.1 т.3 ГПК , посочена формално и без обосноваване в съответствие с указанията в т.4 на ТР № 1 / 2010 год. по т.д.№ 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС.
Частта от въпроса, включваща обстоятелството „ починал длъжник”, е напълно ирелевантна .С оглед основанието на приетото прекъсване на давността – признание на длъжника, това обстоятелство би било релевантно,ако съдът е коментирал манифестирано признание към момент следващ смъртта на длъжника, какъвто не е настоящия случай – ответникът Е. К. е починал на 14.03.2010 год., при подадена искова молба на 11.02.2010 година . В останалата си част процесуалният въпрос притежава характеристиката на правен, по смисъла на т.1 от ТР № 1 / 2010 год. по т.д.№ 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС – отговор на същия е обусловил мотивирането на решаващ за изхода на спора по предявения иск с правно основание чл.88 ЗЗД извод, за неоснователност на възражението за погасителна давност , на основание чл. 116 б.”а” вр. с чл.111 б.”б” ЗЗД.Необоснован ,обаче, е соченият допълнителен селективен критерий във всяка от хипотезите на чл. 280 ал.1 ГПК . Реш. № 100 от 20.06.2011 год. по т.д.№ 194 / 2010 год. на І т.о. на ВКС е постановено по съвършено различен материалноправен въпрос : Налице ли е прекъсване на давността, когато признанието касае фактическия състав, от който произтича вземането, а не дължимостта на самото вземане. Реш.№ 505 от 01.07.2004 год. по гр.д.№ 97 / 2004 год. на І г.о. на ВКС не разкрива обективен идентитет с относимите към отговора на правния въпрос факти, нито със същото е даден отговор на така формулирания въпрос.Съдът е приел, че решението е неправилно, тъй като с оглед задължителните указания на касационната инстанция, въззивният съд е следвало да започне новото разглеждане на делото от стадия на устните състезания, а не от стадия на събиране и проверка на доказателства,поради което съставлява процесуално нарушение обосноваването на крайните му изводи относно прекъсване на погасителната давност с недопустимо събрани поради това,а не като недопустими на основание по чл.164 ГПК , свидетелски показания . Формалното позоваване на чл.280 ал.1 т.3 ГПК не обосновава основание за допускане на касационното обжалване в тази хипотеза, като дори не е конкретизирана относимата в обхвата на чл.164 ГПК процесуална разпоредба за твърдяната недопустимост на свидетелските показания . Хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК предпоставя неясна, непълна или противоречива правна норма,по чието прилагане е налице противоречива съдебна практика или непротиворечива такава, с обосноваване нуждата от преодоляването й като неправилна , предвид развитието на обществените отношения и промяна в законодателството, с цел точното прилагане на закона и за развитието на правото.Тези предпоставки,съгласно задължителните указания по т.4 на ТР № 1 / 2010 год. по т.д.№ 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС , касаторите не са установили . Впрочем, дори да би било обосновано допускането на касационното обжалване и отречено прекъсване на давността при условията на чл. 116 б.”а” , за крайния резултат от правния спор по възражението за погасителна давност би била релевантна нормата на чл.110 ЗЗД – общата 5 годишна погасителна давност,а не тази по чл.111 б.”б” ЗЗД / арг. и от чл.87 ал.5 ЗЗД / и същата не се явява изтекла,считано от 05.04.2005 год. и до предявяването на исковата молба – 11.02.2010 година.
Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 96 / 15.01.2014 год. по гр.д.№ 2089 / 2013 год. на Пловдивски окръжен съд, ГК.
ОСЪЖДА Ж. В. К.,В. Е. К. и С. Е. К., на основание чл.81 вр. с чл.78 ал.1 ГПК , да заплатят на [фирма] понесените в настоящата инстанция разноски в размер на 3 000 лева.
Определението не подлежи на обжалване .
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :