О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 318
София, 05.06.2009 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, първо търговско отделение, в закрито заседание на трети юни две хиляди и девета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛА ХИТРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЕМИЛ МАРКОВ
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията Ел. Чаначева
ч.т. дело № 265/2009 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.274 ал.3 ГПК, образувано по частна касационна жалба на М. И. Й. от с. К. против определение №74/ 25.02.2009г. по ч.гр.д. №52/2009г. на Варненски апелативен съд.
Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, след като обсъди данните по делото намира следното:
Частната касационна жалба е постъпила в срока по чл.275, ал.1 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
С определението, предмет на обжалване, състав на Варненски апелативен съд е оставил в сила разпореждането на Добрички окръжен съд от 23.09.2008г. по т.д. 216/08г., с което е било отменено разпореждане от 27.08.2008г. по същото дело за освобождаване на Й. от внасяне на такса и разноски по производството и вместо него е отхвърлена молбата й по чл.83 ГПК. За да постанови обжалваният резултат, въззивният съд е приел, че разпоредбата на чл.253 ГПК обуславя възможност за съда да отмени разпореждането си по чл.83ГПК. Прието е още, че с оглед наличието на данни за регистрирано на името на страната търговско дружество, което тя не е отразила в декларацията си, молбата й за освобождаване от такси и разноски по образуваното производство е неоснователна.
В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, жалбоподателят е поддържал, че обжалваното определение било постановено в противоречие с практиката на ВКС, която сочела, че преценката дали страната разполага с достатъчно средства за заплащане на такси и разноски следвало да се основава на обективни данни, а не на предположения. Приложено е определение № 233/08.07.2005г. по гр.д. 139/05г. на ВКС, І г.о.
Страната не обосновава довод за наличие предпоставките на чл.280, ал.1, т.2 ГПК, тъй като не е формулирала същественият процесуалноправен въпрос, който следва да бъде изведен от решаващия извод на съда, обусловил постановения резултат. Освен това, не самия съдебен акт следва да бъде в противоречие с друг, а именно разрешаването на конкретно поставения съществен въпрос. Дори и да се приеме, че като съществен въпрос е поставен направения с приложеното определение на ВКС правен извод във връзка с преценката извършвана от съда по чл.83 ГПК, то и в случая не е налице противоречие между приетото от въззивния съд и направения с посочения съдебен акт правен извод, тъй като определенията са постановени при различна фактическа обстановка- в разглеждания случай, съдът не е основал преценката си на предположения, а е констатирал, че страната не е отразила в декларацията си участието си в търговско дружество, като е приложена и служебна справка от публичния регистър.
В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторът Й. е сочила още, че с атакуваното определение апелативният съд се е произнесъл неправилно по процесуален въпрос, който бил от съществено значение за правилното прилагане на закона, а именно – може ли съдът служебно да измени определението си за освобождаване от държавна такса и дали той може служебно да констатира обстоятелства от публичните регистри, свързани с материалното положение на страната, без тя да има възможност да вземе становище. Развити са доводи свързани с разбирането за това, че съдът не можел сам да измени определението си по чл.83 ГПК. Така поставени, въпросите намират еднозначния си отговор в закона, тъй като именно публичността на регистрите дава възможност всяко лице, в това число и съдилищата да се позовават на данните отразени в тях. Освен това страната не е изпълнила задължението си по чл.83, ал.2 ГПК- изчерпателно посочващ данните, които следва да бъдат заявени и които подлежат на преценка във връзка с основателността на молбата. Или тези данни не съставляват представени в състезателния процес доказателства, от което се извежда и липсата на задължение, съдът да дава възможност на лицето, което не ги е посочило да взема становище по тях. Разпоредбата на чл.253 ГПК определя начина на процедиране по отношение на определението, с което се уважава молба по чл.83 ГПК. Макар и ирелевантно, тъй като възможността за инстанционен контрол не се отразява на преценката за това дали е приложима разпоредбата на чл.253 ГПК, определението, с което се уважава искане по чл.83, ал.2 ГПК не подлежи на обжалване – в същата хипотеза изрично разрешенията дадени с т.5 на ТРОСГК № 1/2001г. на ВКС на РБ. За да е налице основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, чийто текст страната е възпроизвела, то следва приложената от съда правна норма, от която е изведен решаващия мотив да бъде неясна или непълна и да се налага по тълкувателен път да се изясни нейното съдържание, а точното прилагане на закона предполага да бъде подведен конкретния фактически състав под разпоредбата, която действително го урежда, като тези предпоставки са в съотносимост на кумулативност. Или развитие на правото като основание, за допускане до разглеждане на касационната жалба, ще бъде налице във всеки случай, когато произнасянето по конкретния, посочен от касатора, съществен материалноправен и процесуалноправен въпрос е свързано с тълкуване на закона при неяснота на правната норма или когато съдилищата изоставят едно свое тълкуване на закона за да възприемат друго. Следователно, с оглед така определеното правно съдържание на основанието и изложеното във връзка със поставените въпроси, се налага извод, че страната не е развила релевантни доводи, поради което частната касационна жалба не следва да бъде допусната до касационно обжалване.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване определение №74/ 25.02.2009г. по ч.гр.д. №52/2009г. на Варненски апелативен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: