О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 394
София, 07.07.2009 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, първо търговско отделение, в закрито заседание на двадесет и девети юни две хиляди и девета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛА ХИТРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЕМИЛ МАРКОВ
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията Ел. Чаначева
ч.т. дело № 271/2009 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.274, ал.3 ГПК, образувано по частна касационна жалба на А. за с. к. против определение от 03.02.2009г. по ч.т.д. №24/2008г. на Д. окръжен съд.
Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, след като обсъди данните по делото намира следното:
Частната касационна жалба е постъпила в срока по чл.275, ал.1 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
С определението, предмет на обжалване, състав на Д. окръжен съд е оставил без уважение частната жалба на А. за с. к. против решение №50/27.10.2008г. по гр.д. 435/08г. на Д. районен съд, в частта, имаща характер на определение, с която е оставено без разглеждане искането на агенцията за присъждане неустойка в размер на 0.06% дневно върху сумата 24362.93 щ.д., представляващи неизплатена част от осма разсрочена вноска от цената по договора за приватизационна продажба на 265156 поименни акции, съставляващи 80 % от капитала на “ М. ” ЕА. – гр. Д., сключен на 23.12.1998г., за периода от 08.02.2008г. до окончателното изплащане на дължимата вноска.
В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, жалбоподателят е обосновал искането по 274, ал.3 ГПК вр. чл.280, ал.1 ГПК с наличие на противоречива практика на съдилищата при разрешаване на въпроса относно това допустимо ли е при предявяване на неустойка за забава плащането на парична сума без краен предел, т.е. от датата на забавата до окончателното изплащане на главницата при условие, че страните по договора изрично са уговорили неустойката за всеки ден забава. В тази връзка е представено решение от 01.11.2005г. по гр.д. 849 / 04г. на В. окръжен съд / с отбелязване, че е влязло в сила/, с което е прието в съответствие с изложеното разбиране на жалбоподателя, че такава претенция е допустима и решение от 09.06.2006г. по т.д.87 / 05г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., с което е прието обратното. Останалите представени съдебни актове подкрепящи твърдението на жалбоподателя за наличие на противоречиво разрешаване на поставения въпрос, като подлежащи на инстанционен к. , без да е налице установеност за влизането им в сила не съставляват съдебна практика по смисъла на чл.280, ал.1, т.2 ГПК, поради което са ирелевантни за разглеждания спор. Касаторът е поставил и друг процесуалноправен въпрос, а именно – в случай, че в хода на производството размерът на исковата претенция не е конкретизиран в достатъчна степен следва ли исковата молба да бъде оставена без движение, като в тази насока са представени редица решения на ВКС, в това число е посочено и ТРОСГК №1/2001г. на ВКС на РБ, с които е прието, че при констатирана нередовност на исковата молба, съдът е длъжен да остави производството без движение като даде възможност на страната да я отстрани.
Поставеният въпрос, относно нередовността на исковата молба няма характер на такъв по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като въззивният съд е приел, че не е налице нередовност на исковата молба- петитумът бил ясно заявен, а увеличението на иска се извършвало по реда на чл.116 ГПК. Следователно, поддържаната неправилност на този извод на съда няма относимост към изискването на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като се отнася към съществото на процесуалния спор и се разглежда, само ако бъде допуснато до разглеждане определението.
Във връзка, обаче, с първия поставен процесуалноправен въпрос относно допустимостта на предявяване на иск за неустойка за забава на плащането на парична сума без краен предел са налице основанията по чл.280, ал.1, т.2 ГПК с оглед това, че разрешаването му е в пряка връзка с решаващия извод на съда, освен това е налице и противоречивото му разрешаване от съдилищата. Следователно, обжалваният съдебен акт следва да бъде допуснат до касационно обжалване на посоченото основание.
По същество частната жалба е неоснователна.
А. – жалбоподател, чрез пълномощника си – юрк. Славова е развил оплакване за неправилност на обжалваното определение, мотивирано с това, че съдът не е съобразил, че размерът на претендираната неустойка до окончателно изплащане на главницата бил определяем, с оглед конкретно посочения договорен размер – а именно – 0.06 % върху сумата за всеки ден забава. Изложени са доводи относно това, че правния режим на неустойката за забава не предвиждал ограничения за нейното начисляване във времето и тя била договаряна докато трае забавата, като е направен паралел с обезщетението за забава регламентирано в чл.86, ал.1 ЗЗД, от което е изведен и аналогичен правен режим за дължимост на неустойката и възможността тя да се присъжда до окончателно заплащане на главницата. Развити са и съображения за неправилност на изводите на първостепенния съд, който бил приел, че вземането за неустойка не било конкретизирано, като е изложено разбирането на касатора за това, че първостепенния съд е бил задължен при такава констатация да проведе производство по чл.100 ГПК / отм./. Така касаторът е обосновал становището си по поставения процесуалноправен въпрос- може ли да бъде предявен иск за неустойка без краен предел. С приложеното решение от 01.11. 2005г. по гр.д. 849 /05 на В. окръжен съд е застъпено същото разбиране по разрешаването на този въпрос.
С решение №591 от 09.06.2006г. по т.д. 87/05г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. е прието, че за да бъде определена по размер и изискуема неустойката следва да има начален и краен срок – последния определен като дата, изведено от това, че по своята същност неустойката е обезщетение за неизпълнение на парично задължение т.е. такава може да се претендира до завеждане на иска, тъй като не могат да се търсят вреди за бъдеще време, преди същите да са настъпили.
ВКС, в настоящия си състав намира за правилно второто становище, обективирано в решение №591 от 09.06.2006г. по т.д. 87/05г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. по следните съображения:
Макар и да има известно сходство в съдържанието на претенциите по чл.86 ЗЗД и чл.92 ЗЗД те не са идентични. Обезщетението по чл.86, ал.1 ЗЗД се дължи по силата на закона и без да е уговорено от страните, то не съставлява възнаграждение за ползване на определен капитал, а има само обезщетителна функция по отношение на претърпените вреди от забавата на изпълнение на парично задължение Н. обаче, има освен обезщетителна и гаранционно обезпечителна и санкционна функция и нейния правен режим е различен от този на обезщетението за забава по чл.86, ал.1 ЗЗД. Неустойка може да се търси само когато са налице елементите от фактическия състав, който я поражда. Т.е. тя се дължи само ако е осъществена като юридически факт онази форма на неизпълнение, за която е била уговорена. От тук се извежда и задължението за точно посочване на нейния размер по претенцията за заплащането й не само като стойност, но и като период, ограничен от реално настъпилите вреди от неизпълнението на главното задължение. Или ищецът не може по реда на чл.92, ал.1 ЗЗД да претендира бъдещи вреди, чието осъществяване не е настъпило. Още повече, че само по отношение на конкретно определения претендиран размер може да бъде извършена преценка дали тези вреди се покриват от неустойката, или кредиторът съобразно чл.92, ал.1 ЗЗД има право да претендира обезщетение и за други произтичащи от неизпълнението вреди. Когато се дължи неустойка за забава на парично задължение, макар и размера й да е определен в лихвен процент, неустойката обезщетява вреди, но не се превръща в лихва.
От изложеното следва, че за да бъде допустимо заявена, неустойката следва да бъде конкретизирана като размер чрез определяне на начален срок на дължимост и ограничена от краен срок, до който се претендира.
Неоснователно, страната счита, че е било налице задължение по чл.100 ГПК/отм./ за решаващия състав, тъй като заявеният петитум, чиято нередовност страната твърди е бил достатъчно ясен и по него съдилищата са се произнесли. Това е избран от страната начин на предявяване на претенцията, а не нередовност водеща до процесуално задължение за съда по чл.100 ГПК / отм./. Освен това преценката за редовността на исковата молба е изцяло в дискреция на сезирания съд, а не на страните по спора.
С оглед изложеното, съставът на Д. окръжен съд е постановил правилно определение, което следва да бъде оставено в сила.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на определение от 03.02.2009г. по ч.т.д. №24/2008г. на Д. окръжен съд.
ОСТАВЯ В СИЛА определение от 03.02.2009г. по ч.т.д. №24/2008г. на Д. окръжен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: