7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 75
[населено място] ,02,02,2015 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД,ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ , първо отделение,в закрито заседание на седемнадесети ноември,през две хиляди и четиринадесета година,в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛА ХИТРОВ ЧЛЕНОВЕ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
РОСИЦА БОЖИЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Божилова т.д. № 1105 / 2014 год. и за да се произнесе съобрази следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на Н. Ж. Л. и [фирма] против решение № 475 / 15.10.2013 год. по т.д.№ 743/2013 год. на Пловдивски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 62 / 15.02.2011 год., поправено с реш.№ 184 / 14.02.2011 год. по т.д.№ 978 / 2008 год. на Пловдивски окръжен съд , в обжалваната му част,по уважените срещу касаторите осъдителни искове на [фирма],с правно основание чл.240а вр. с чл.240 ал.2 ТЗ.С потвърденото първоинстанционно решение ответниците – касатори са осъдени,в качеството им на членове на Съвета на директорите на [фирма], в което дружество ищецът притежава повече от 10 % от капитала, да заплатят солидарно на [фирма], в качеството на процесуален субституент спрямо което са предявени исковете от [фирма],сумата от 658 000 лева / частичен иск при общ размер на твърдяното като дължимо – 904 819 лева / – обезщетение за претърпени от дружеството [фирма] вреди от сключени, по решение на ответниците като членове на СД на същото, две покупко-продажби на недвижими имоти – собственост на [фирма].
Касаторът Н. Ж. Л. обжалва въззивното решение с доводи за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила – неприложена към исковата молба справка по чл.366 ГПК,прието за допустимо увеличение на иска, въпреки непредставено с молбата за допускането му доказателство за заплатена държавна такса върху увеличения размер;присъждане разноски в полза на ищеца,без съобразяване на направено от ответника възражение за прекомерност, по реда на чл.78 ал.5 ГПК и в противоречие с постановки на ТР № 6 / 2013 год. по т.д.№ 6 / 2012 год. на ОСГТК на ВКС.Във връзка с твърдените за съществени процесуални нарушения страната е организирала и изложението по чл.280 ал.1 ГПК.Отделно е изложила касационни доводи за неправилност,поради несъобразяване на съда с всички събрани по делото доказателства,а именно – установяващите знание на купувача по спорните сделки за вещните тежести върху същите / ипотеки , възбрани /, в обезпечаване задължения на [фирма] към трети лица, поради което и знание за необходимостта да ги погаси , за да запази имотите в патримониума си,от което страната извлича довод за размера на погасимите задължения,като част от договорената между страните по сделките цена.Твърди, че не е съобразено решението на ОС на [фирма] за освобождаване им от отговорност, като членове на СД,за отчетните 2005 и 2006 години.
Касаторът [фирма] – оспорва правилността на въззивното решение,като постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила,както и в противоречие с материалния закон.Намира,че неправилно въззивният съд квалифицира и уважава предявените искове,като основани на деликт,доколкото приема,че визираната в чл.240а вр. с чл.240 ал.2 ТЗ отговорност е разновидност на деликтната.Счита,че от това разбиране е произходило погрешно съобразяване на необходимите за ангажиране на отговорността предпоставки,съответно презумиране на вредата .Очевидно касаторът намира недостатъчен за предмет на дължимото от членовете на СД поведение,общата разпоредба на чл.237 ал.2 ТЗ, според която същите са длъжни да изпълняват функциите си с грижата на добрия търговец, в интерес на дружеството и неговите акционери.Според касатора е било необходимо установяването на сключени нарочни договори за възлагане на управление между ответниците и дружеството , съгласно чл. 244 ал.7 ТЗ , както и да се изследва търговската необходимост от сключването на сделките,дори при тия на пръв поглед увреждащи условия,както и предвидимостта на вредите , с оглед обхвата на отговорността по чл.82 ЗЗД. Позовава се на недопустимо прието увеличение на исковете : тъй като се касае за кумулативна промяна в обстоятелствена част и петитум. За последното се позовава на промяната както на размера на исковете – от 50 000 лева – на 658 000 лева, така и на размера на твърдяната действителна вреда – занижен от първоначално посочен 1 242 896 лева – на 904 819 лева.Последното страната счита,че е изменение на обстоятелствата относно действително търпимата вреда,с оглед което и относимо към обстоятелствената част на исковете.Отделно,очевидно в аспект на възражението за погасителна давност,твърди предявено увеличение в с.з. на 25.10.2010 год., а не на 26.04.2010 год., както е приел съда .
Ответната страна – [фирма] – оспорва касационните жалби , като не счита обосновани основания за допускане на касационното обжалване. Претендира възмездяване на разноски – адвокатско възнаграждение.
Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационните жалби са подадени в срока по чл.283 ГПК,от легитимирани да обжалват страни и са насочени срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване въззивен акт .
За да се произнесе,настоящият състав съобрази следното:
Ищецът твърди претърпяна от [фирма] вреда от продажбата на недвижими имоти на дружеството,на изключително занижени цени, по решение на СД,чиито членове са ответниците.Сделките са осъществени съответно на 04.08.2005 год. – при продажна цена 62 055 лв. без ДДС / данъчна оценка на имота 59 058,40 лева / и на 27.02.2006 год. – при продажна цена 159 000 лева без ДДС / данъчна оценка на имота 157 981,50 лева /. Ищецът е установявал вредата с експертизи, работили при съвкупно сравнително приложение на методите на сравнителната / за земя и сгради / , вещната и приходната стойности / за сгради / и всяка от които е установила разлика между така определените справедливи пазарни цени и продажните,надхвърляща общия размер на твърдяната от ищеца вреда – 904 819 лева, част от която претендира с предявения частичен иск.Прието е и заключение за определяне ликвидационна стойност на имотите – метод, приложим при презумирано пристъпване към продажба при условия на ликвидация, корекциите при който отразяват диференцирания риск при продажба в условия на ликвидация . Разликата между така определимата общо за имотите ликвидационна стойност и продажната цена отново надхвърля размера на твърдяната от ищеца вреда от 904 819 лева.Няма спор относно легитимацията на ответниците като членове на СД, както и на ищеца, съгласно чл.240а ТЗ.
В отговора на исковата молба,ответникът Н. Л. противопоставя довода,че разпореждането е било съобразено с конкретни обстоятелства обуславящи нужда на дружеството от парични средства, в изпълнение на поети финансови ангажименти и за покриване непредвидени загуби,без конкретизация на същите.Позовава се и на решението на ОС на [фирма],за освобождаване от отговорност членовете на СД за отчетните 2005 и 2006 години.
Ответникът [фирма] противопоставя възражение, че при обосноваване наличието на вреда ще следва да се съобразят и разплатените от купувача [фирма] задължения на [фирма],предвид продажбата на имотите обременени с вещни тежести,в обезпечаване вземания на трети лица.Според страната ,относно изпълнение задължението по чл.237 ал.2 ТЗ ще следва да бъдат съобразявани специфичните обстоятелства,свързани със състоянието на дружеството – продавач,а адекватността на продажната цена – съобразявана и с оглед вещните тежести върху продаваните имоти.
Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение,вкл. препращайки към мотивите му ,на основание чл.272 ГПК, като е приел, че се касае за разновидност на деликтната отговорност ,предпоставки за ангажирането на която са действия или бездействия на членовете на управителния орган / сключените разпоредителни сделки /,настъпила вреда / обоснована с драстичната разлика между установена справедлива пазарна цена на имотите и договорената продажна / и причинна връзка между тези действия и вредата,като,видно от препращането е възприел наличието на нарушение на чл.237 ал.2 ТЗ – на задължението членовете на СД да изпълняват функциите си с грижата на добрия търговец,в интерес на дружеството и неговите акционери.Противно на твърдението в касационната жалба,няма презумиране на вината,но дори да би било така съдът паралелно е разгледал доказателства в обосноваването й, както и възраженията на ответниците по оборването й. Първоинстанционният съд , към чиито мотиви въззивният изрично препраща, е изложил и доводи относно предвидимостта на вредата, по смисъла на чл.82 пр. първо ЗЗД : знание на членовете на СД за действителната стойност на имотите, предвид предходно изготвена оценка на същите,в обезпечаване на банкови кредити.
В изложението по чл.280 ал.1 ГПК касаторът Н. Л. е формулирал единствено въпроса:„Липсата на справка по чл.366 ГПК представлява ли нередовност на исковата молба по смисъла на чл.129 ГПК,предпоставяща връщането й и прекратяването на производството ? – въпросът обосноваван в хипотезата на чл. 280 ал.1 т.2 ГПК , с определения – казуална съдебна практика : опр. № 33 по т.д.№ 208 / 2011 год. на ОС – Русе ; опр.№ 208 по т.д.№ 40 / 2012 год. на ОС – Враца и опр.№ 337 по т.д.№ 180 / 2012 год. на Софийски ОС.От изложението му е еднозначно изводим предмета и на възможен въпрос ,свързан с приложението на чл. 74 ГПК :” Към кой момент се дължи таксата при увеличение на иска ? – обосноваван в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК, поради непълнота на разпоредбата относно момента към който следва да е изпълнено това задължение.В останалата си част изложението съдържа доводи за неправилно присъдени разноски,в противоречие с ТР № 6 / 2013 год. по т.д.№ 6/2012 год. на ОСГТК на ВКС,при липса на конкретно формулиран и еднозначно изводим от съдържанието въпрос.
Касаторът Н. Л. не обосновава основание за допускане на касационното обжалване.По начало касационният довод за допуснати нарушения на съдопроизводствените правила предпоставя същественост на нарушението.С оглед предмета на твърдяното – липса на справка по чл.366 ГПК – съществено за същия би било нарушение ако последиците от допускането му са в ущърб на защитата на ответника,каквито не се твърдят като релевантен касационен довод.Кумулирането на твърдяната от всяка сделка вреда в общ петутим ,вкл. по увеличението на исковете , не е затруднило или осуетило защитата на ответника, нито рефлектирало в недопустимост или неправилност на решението само на това основание. Поради това и първият въпрос не покрива общия селективен критерий по чл.280 ал.1 ГПК,предвид което невъзможно,а и излишно е обсъждането на допълнителния селективен критерий по чл.280 ал.1 т.2 ГПК.
Вторият, еднозначно изводим въпрос по приложението на чл.74 ГПК,е провокиран от факта, че предприетото от ищеца увеличение на исковете е станало без приложено доказателство за вече заплатена държавна такса, за което съдът е предоставил срок, едва след което се е произнесъл с допускане на увеличението.Във въззивната си жалба касаторът е противопоставил довод,свързан с приетото увеличение на иска,единствено с оглед произнасянето на съда по възражението за погасителна давност.При предходното касационно обжалване на първото въззивно решение по спора – обезсилено,а делото върнато за ново разглеждане – в решение № 103/20.06.2013 год. по т.д.№ 850/2012 год. на І т.о. на ВКС и при служебното си задължение да следи за недопустимост на въззивното решение, съставът на ВКС не е констатирал такава, която преценка се споделя и от настоящия състав.Няма спор в съдебната практика,че досежно нередовности на молба за увеличение на иска съдът процедира в съответствие с общите разпоредби на чл.129 ГПК,потвърждаващо се и от цитираното от касатора реш.№ 1825 по гр.д.№ 1080 / 82 год. на І г.о. ВКС – в идентичен смисъл .Останалите два съдебни акта са напълно неотносими – определение от 16.05.2011 год. по гр.д.№ 3251/2009 год.на Бургаски районен съд постановява прекратяване,но поради прилагане правилата на родовата подсъдност, при предприето увеличение на иска, като нито в това производство, нито в производството, по което е постановено опр. № 181 по гр.д.№ 153 / 2012 год. на Дряновски районен съд,за приемане увеличение на иска, е процедирано в идентична на сочената от касатора хипотеза – липса на доказателство за платена държавна такса по увеличението, приложена към молбата за допускането му.Следователно, от процесуалните действия на тези състави не е изводим изобщо отговор по приложението на чл.74 ГПК.
Възмездяването на разноски е последица от произнасянето по спора, поради което и правен въпрос, обоснован с неправилност на акта на въззивния съд в тази му част, с характер на определение,не би могъл да обоснове основание за допускане на касационно обжалване на самото решение.
В изложението си касаторът [фирма] е поставил единствено въпроса : „ Какъв е вида на отговорността по чл. 240 ал.2 ТЗ – договорна или деликтна ? – обосноваван в хипотезата на чл.280 ал.1 т.2 ГПК, с реш.№ 360 по гр.д.№ 197 / 2005 год. на І т.о. на ВКС, реш.№ 426 по т.д.№ 725 / 2004 год. на ІІ т.о. на ВКС, реш. от 27.12.2006 год. по т.д.№ 822 / 2005 год. на ІІ т.о. на ВКС, реш. от 27.01.2011 год. по т.д.№ 19 / 2010 год. на Ловешки окръжен съд и решение по т.д.№ 200/2007 год. на Благоевградски окръжен съд. Направен е и изричен довод за недопустимост на въззивното решение, поради произнасянето по нередовен ,в частта относно допуснатото увеличение иск, доколкото със същия недопустимо са изменени и основанието и петитума.Както се посочи по-горе, последното се твърди предвид едновременно предприета от ищеца промяна в размера на исковете – от 50 000 лева на 658 000 лева и на твърдяния общ размер на вредата – от 1 242 896 лева – на 904 819 лева,спрямо който се предявяват като частичните искове.
Първият от въпросите касаторът обосновава с довода, че за ангажиране отговорността на членовете на СД по реда на чл.240 ал.2 ТЗ е необходимо да се установи по безспорен начин поведение, съставляващо нарушение на съответни правила на стопанската дейност,да се съобрази конкретната икономическа обстановка и конкретното финансово състояние на дружеството. Обосноваването на въпроса кореспондира с въведения касационен довод за неправилност на въззивното решение,но същият не покрива изискването за правен въпрос , по смисъла на т.1 на ТР № 1 / 2010 год. по т.д.№ 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС. Независимо от характера на отговорността – договорна или деликтна – съдът е разгледал общите предпоставки за ангажирането й,при това обосновавайки конкретно нарушение – на нормата на чл.237 ал.2 ТЗ – задължението за полагане грижата на добрия търговец.Изложени са съображения за предвидимостта на вредата , поради което и с оглед правния резултат– обезщетяването на пряка,предвидима вреда – произнасянето по въпроса е и ирелевантно за обхвата на отговорността по чл.82 ЗЗД,в случай че нормата би била приложима в хипотезата на договорен характер на отговорността.Въззивният съд е разгледал възраженията относими към оспорване на вината – относно състоянието на търговеца и условията,при които е извършено разпореждането,със съдържанието с което са били въведени от ответниците,в съответствие с чл.269 пр.второ ГПК – висящи изпълнителни дела,вземания на взискателите по които купувачът [фирма] е удовлетворил,но изрично запазвайки си в споразумения с продавача – [фирма] – правото на суброгиране в правата на кредиторите му.Последното е отчетено и в обосноваване неоснователност на възражението за действителна продажна цена, включваща и размера на погасените от купувача задължения, за обезпечение на които са били обременени с тежести продаваните имоти : последното предпоставя надлежно възражение за симулативност на сключените покупко-продажби и доказването й ,което би следвало да се извърши с различен вид доказателства,за формирано между страните съгласие за симулативност на договорената цена, респ. действително договорената такава.От определяне вида на отговорността,с оглед действително разгледаните от съда предпоставки за ангажирането й, не биха произлезли различни за касатора правни последици.Доколко изводите за доказаност на отделните предпоставки, за ангажиране отговорността на ответниците,са правилни е предмет на друга фаза от производството , на основанията по чл.281 т.3 ГПК.
Настоящият състав не споделя довода за вероятна недопустимост на въззивното решение,по изложените от касатора съображения : при липса на промяна в обстоятелствената част на исковата молба,относно твърдението от какво произтича вредата за ищеца,промяната в размера на същата, респ.на размера на предявимия в обхвата й частичен иск, касае изменение единствено на петитума.Следователно,не е налице произнасяне по недопустимо приет за разглеждане,в противоречие с чл.214 ал.1 ГПК, нов иск, под формата на увеличение на първоначалния.
С оглед изхода на делото,ответната страна следва да бъде възмездена за понесените разноски,удостоверени като 14 400 лева – заплатено адвокатско възнаграждение, изрично посочено в договора за правна помощ, с предназначение и на разписка за същото.
Водим от горното,Върховен касационен съд,първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №475 / 15.10.2013 год. по т.д.№ 743 / 2013 год. на Пловдивски апелативен съд.
ОСЪЖДА Н. Л. и [фирма],на основание чл. 81 вр. с чл. 78 ал.1 ГПК,да заплатят на [фирма] съдебни разноски за настоящата инстанция,в размер на 14 400 лева.
Определението не подлежи на обжалване.
П РЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :