О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 200
София, 17,03,2010 година
Върховният касационен съд на Република България, първо търговско отделение, в закрито заседание на дванадесети март две хиляди и десета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛА ХИТРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЕМИЛ МАРКОВ
изслуша докладваното от съдията Чаначева т.дело № 883/2009 година.
Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на. М. А. Л. – Л. , А. против решение №705 от 22.06.2009 г. по гр.д. №1494/2008 г. на Софийски апелативен съд, с което след отмяна на решение от 27.03.2008г. по т.д.704/05г. на Софийски градски съд е отхвърлен предявения от касатора против “ А. ”О. – гр. С. иск с правно основание чл. 26,ал.3, т.4 ЗМГО.
Ответникът по касация – “
Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:
С представеното изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторът е формулирал правен въпрос- какво е вложено в понятието “недобросъвестност”по чл. 26, ал.3 т.4 ЗМГО, за който е поддържал, че е решен в противоречие с практиката на ВКС- относно критериите при прилагане на понятието “недобросъвестност”, които въззивният съд бил извел от чл.12,ал.3 ЗМГО, а ВКС не включвал този критерий, а приемал за достатъчно заявителят да не е знаел за съществуването на чуждата марка – цитирани са решение №173/08г. на ВКС, І т.о и решение 1084/05г. на ВКС, ІІ т.о. Посочено е още, че разрешаването на поставения въпрос било от значение за точното прилагане на закона и развитие на правото, обосновано с това, че понятието “ недобросъвестност” няма легална дефиниция в ЗМГО, че не може да бъде ползуван критерий по чл.12, ал.3 ЗМГО, че този въпрос бил важен, поради спецификата на обекта и че досега нямало обобщена практика на ВКС и нямало публикувани решения по чл.26, ал.3, т.4 ЗМГО на ВКС. Касаторът е поставил и въпроса – по какви критерии може да бъде установена и с какви доказателствени факти ”недобросъвестността” по чл.26, ал.3, т.4 ЗМГО и в частност “ знанието” на заявителя, че в заявката си повтаря чужд знак за произход. След интерпретация на мотивите на обжалваното решение, страната е сочила, че “ практически “ въззивният съд изисквал пряко доказване на факта на знанието на заявителя, респ. “недобросъвестността”, в противоречие с решение №173/08г. ВКС, І т.о и решение №1084/05г. на ВКС, ІІ т.о., с които въпреки, че тези факти не били доказани пряко, съдът ги приел за установени. За да обоснове наличие на предпоставки по чл.280, ал.1, т.3 ГПК и по този въпрос страната е развила своето разбиране за тълкуването на понятието “ знание” и е поставила въпросите – дали “ знанието може да бъде изведено по логичен път, може ли съдът по рационален път да направи “ разумен довод” че повтарянето на чуждия знак не може да е резултат на случайно съвпадение и с какви факти и по какви критерии може за де установи “ знание” у заявителя при подаване на заявката, че възпроизвежда в нея един чужд знак”. Мотивирани са причини, поради което тези въпроси се “ налагали”, а именно – търговската марка била специфичен обект на права- развито е подробно разбирането на страната в тази насока, повторен е довода, че от влизане в сила на ЗМГО до настоящия момент нямало публикувано решение на ВКС по чл.26, ал.3, т.4 ЗМГО и е посочено, че в държавите, в чиито законодателства тези права били уредени “по- отдавна” имало съдебна практика с обобщени критерии за установяване на т.нар “ bad fate” на марките, определено като “ неофициално название на исковете корелативни на чл.26, ал.3, т.4 ЗМГО”.
Касаторът е формулирал като правен въпрос този свързан с тълкуването на понятието “ недобросъвестност” по смисъла на чл.26, ал.3, т.4 ЗМГО, съставляващ общо основание по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Поддържаното от него основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, предполага разрешаване на този въпрос в противоречие с разрешенията дадени с друго влязло в сила решение. Страната неправилно е квалифицирала основанието по т.1 на текста, тъй като не е сочила практика визирана в т.2 на ТРОСГТК №1/09г., а е посочила противоречие единствено с казуална практика на ВКС- цитираните и приложени от нея две решения. За да мотивира неоснователност на иска по чл.26, ал.3, т.4 ЗМГО, въззивният съд е приел, че “недобросъвестността” по смисъла на този текст, следва да бъде преценявана с оглед на знанието, съществуващо у заявителя, че заявеният знак за марка е използуван от друго лице, което със собствени инвестиции и усилия го е утвърдило на пазара и още, че недобросъвестно е заявяването на бъдещи права върху използуван знак за означаване на продукт или дейност на пазара на съответната територия, който обаче знак не е регистриран като марка от своя ползвател”/ стр.5 на обжалваното решение /. Това е решаващият мотив на съда, съобразно който той е преценявал установените факти по спора, като е посочил изрично, че доказване за недобросъвестност не е проведено, така че факта за наличието й да обоснове извод за основателност на иска, а от предположения не може да бъде изведена доказаност на твърдяния факт. Този извод не влиза в противоречие с цитираните решения на ВКС- т. например решение №173/2008 на ВКС, І т.о.изрично разглежда въпроса дали ответникът е знаел, че към релевантната дата друг правен субект е бил носител на правото на сходна или идентична със заявената за регистрация марка. В същият смисъл,с решение 1084/05 на ВКС, ІІ т.о. се разглежда съзнаването при подаване на заявката, че търговския знак вече е използуван от друг търговски субект като достатъчен факт, за да се приеме наличие от субективна страна на състава на чл.26, ал.3, т.4 ЗМГО. Следователно, не е налице поддържаното противоречие. Необосновано страната счита, че такова противоречие се установява, с оглед приетото от съда, че критерий по чл-.26, ал.3, т.4 ЗМГО може да бъде изведен и от разпоредбата на чл.12, ал.3 ЗМГО / в ред от 2002г./. Отбелязаното от решаващият състав в тази връзка, както и цитирания чл.6 bis на Парижката конвенция не променят, а само допълват гореизложения решаващ извод на съда, съобразно който е била извършена преценката за неоснователност на иска и след като този извод е в съответствие с разрешенията дадени със сочената практика на ВКС, то не е налице основанието по чл.280, ал.1 т.2 ГПК. Не се обосновава довод за приложно поле на нормата и във връзка с останалите поставени въпроси, свързани с неточна интерпретация на мотивите на посочените решения на ВКС – съставите на касационния съд не са мотивирали изводите си за наличие на знание у заявителя за това, че заявената от него марка принадлежи на друг правен субект, с оглед косвени данни и предположения, а са ги извели от конкретно осъществени и доказани юридически факти, чиято съвкупност е довела и до постановения от тях правен резултат.
Основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, предполага обосноваване от страна на касатора, че конкретно формулираните правни въпроси са от значение за точното прилагане на закона/когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на това тълкуване / и за развитие на правото / когато законите са непълни, неясни и противоречиви/, като приносът в тълкуването, осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите – т. 4 ТР ОСГТК № 1/2009г. С оглед тези предпоставки страната не е изложила доводи, водещи до извод за наличие на приложно поле на сочената разпоредба. Формулираните общо въпроси, свързани с доказване на определени факти, спецификата на конкретния обект, както и развитото разбиране на страната относно разглежданите правни категории, следователно, нямат относимост към нея. Действително, ЗМГО не дава легална дефиниция на понятието “ недобросъвестност” в хипотеза на подаване на заявка за регистрация на търговска марка, от което, обаче не може да бъде направен извод, че разпоредбата на чл.26, ал.1, т.4 ЗМГО е неясна и да бъде изведено противоречивото й прилагане. Този извод произтича от това, че “недобросъвестността” е обща правна категория приложима към конкретни граждански, респ. търговски правоотношения, изведена пряко от юридическите факти, обуславящи тези правоотношения. Поради това тя е понятие, свързано с относително определените правни норми, при приложението, на които винаги се прави конкретна преценка на обстоятелствата. В тази връзка, законодателят не дефинира легално и редица други правни категории, подчиняващи се също както и разглежданата на общите правни принципи, определящи тяхното индивидуално правно значение и съдържание, поради което и спрямо тях се провежда и еднозначно тълкуване, в контекста на конкретно осъществени юридически факти, съответствуващи на тези принципи. Необосновано страната счита, че по обсъждания текст няма съдебна практика. Освен, че това разбиране влиза в противоречие с доводите й по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, следва да се отбележи, че практика, включително и на ВКС по поставения правен въпрос, относно недобросъвестността при регистрацията на търговски марки е налице. Освен това тя е последователна и безпротиворечива -напр. освен цитираните от касатора решения, още и решение № 77/05г. на ВКС, ТК, решение №475/06г. на ВКС, ТК,решение № 140/07г. на ВКС, ТК, решение 560/06г. на ВКС, ТК, решение № 851/06г. на ВКС, ТК и др.
С оглед на изложеното, не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, поради което обжалваното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. На основание чл.78, ал.3 ГПК на ответника по касация следва да бъдат присъдени направените пред настоящата инстанция разноски в размер на 600лв.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №705 от 22.06.2009 г. по гр.д. №1494/2008 г. на Софийски апелативен съд.
Осъжда . М. А. Л. – Л. , А. да заплати на “А”О. – гр. С. направените пред настоящата инстанция разноски в размер на 600лв.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: