О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 741
София, 14,12,2009 година
Върховният касационен съд на Република България, първо търговско отделение, в закрито заседание на девети декември две хиляди и девета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛА ХИТРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЕМИЛ МАРКОВ
изслуша докладваното от съдията Чаначева т.дело № 590/2009 година.
Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на Т. Д. Д. от с. М. и касационна жалба на В. п. К. В. “З” – гр. С. против решение № 781 от 23.01.2009 г. по гр.д. № 1131/2008 г. на Пловдивски апелативен съд.
Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:
По касационната жалба на Т. Д. Д.:
Касационната жалба е подадена срещу въззивното решение в частта му, с която съставът на Пловдивски апелативен съд е оставил в сила решение № 89 от 01.08.2008 г. по гр.д. № 1/2008 г. на Старозагорски окръжен съд в частта му, с която е отхвърлен предявения от касатора против К. В. “ З. ” – гр. С. иск по чл.254 ГПК / отм./.
С изложението си по чл.274, ал.3, т.1 ГПК касаторът е посочил, че са налице основанията по чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК, като е поддържал, че с обжалваното решение, въззивният съд се е произнесъл по материалноправен въпрос, решен в противоречие с практиката на ВКС, като не е уточнил този въпрос. Посочил е още, че решаващият състав приел, че договора за заем от 03.03.1999г. не бил нищожен на основание чл.26, ал.1 ЗЗЗ вр. чл. 39 ЗК / ред. 1997г./ и на това основание бил отхвърлил иска му по чл.254 ГПК/отм./. Твърдял е, че с обжалваното решение, съдът пренебрегнал специалния закон, уреждащ устройството и дейността на К. В. “ З. ”, мотивирано с доводи за неправилност на изводите му, обективиращи поддържаното от страната в производството- че кооперациите не можели да извършват влогово- кредитна дейност, а само по решение на общото събрание можели да образуват ВСК. Съдът бил дал приоритет на общия закон пар. 17 ПЗР ЗБ / отм./ без да са събрани необходимите доказателства за това. Посочено е още, че както било установено ответната кооперация била извършвала и влогова дейност, тъй като била получила като гаранция, безвъзмездно сумата от 1000лв. от касатора. Било доказано и това, че Д. не бил земеделски стопанин. Цитирани и приложени са решение №833/99г. на ВКС, Vг.о., решение № 2/04г. на ВКС, ТК, решение №223 / 1996г. на ВС, V г.о. Изложено е още, че ако съдът приемел, че съотношението на нормите на чл.39 ЗК и пар.17 ПЗР ЗБ / отм./ не било съотношение на общ към специален закон, то било налице колизия на правни норми от едни и същ порядък и произнасянето по съществото на спора щяло да има значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
Касаторът не обосновава довод за приложно поле на чл.280, ал.1 ГПК. Същият не е формулирал релевантен по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК въпрос. Подробните доводи, свързани с неправилността на приетото от въззивният съд съставляват оплакавания за незаконосъобразност на акта и са неотносими към производството по чл.288 ГПК, тъй като се квалифицират по чл.281 ГПК. Освен това, нормата на чл.280, ал.1 ГПК императивно изисква да е налице и една от хипотезите, изброени в т.1-3 на текста. Страната е сочила установеност на предпоставките на т.2 / неправилно квалифицирана по т.1/- наличие на противоречие на обжалваното решение с приложени решения на ВКС . Извън това, че не решението следва да бъде в противоречие с други съдебни актове, а именно релевантния по спора въпрос следва да бъде разрешен противоречиво, дори и да се изведе от изложението като релевантен въпрос, този относно съотношението на чл.39 ЗК и пар. 17 ПЗР ЗБ / отм./, то също не е налице соченото противоречие с цитираните актове на ВКС. Макар и разглеждащо подобна хипотеза решение № 833 /99г. на ВКС, Vг.о. е неотносимо към спора, тъй като третира договор за заем, сключен на 18.05.1999г. т.е. преди приемане на разпоредбата на пар.17 ПЗР ЗБ / отм./, или ВКС не е могъл да обсъжда нейното приложение. Този извод е относим и към решение №223/96г. на ВС, Vг.о. Решение №2/04г. на ВКС, ТК разглежда въпрос относно приемане на пари от други лица на влог, съгласно чл.1, ал.2 ЗБКД/ отм./ и третирането му като банкова сделка, какъвто не е разглеждания случай. Освен това, обсъжданите норми, като регламентиращи различни правоотношения – чл.39 ЗК /отм./ предвижда правна възможност да се формира В. към кооперативните организации а пар. 17 РЗР ЗБ / отм./ е относим към създаване на определени структури – кредитни кооперации, които могат да осъществят кредитна дейност без лиценз, не могат да бъдат в сочените от касатора съотношения, нито да се конкурират именно поради различния правен предмет, който уреждат. Следователно и така поставения проблем не обосновава извод за наличие на предпоставките по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. За да е налице това основание, то следва приложимата норма, обусловила решаващият извод на съда да бъде неясна или непълна и да се налага по тълкувателен път да се изясни нейното съдържание, а точното прилагане на закона предполага да бъде подведен конкретния фактически състав под разпоредбата, която действително го урежда, като тези предпоставки са в съотносимост на кумулативност. Или развитие на правото като основание, за допускане до разглеждане на касационната жалба, ще бъде налице във всеки случай, когато произнасянето по материалноправен или процесуалноправен въпрос е свързано с тълкуване на закона п. неяснота на правната норма или когато съдилищата изоставят едно свое тълкуване на закона за да възприемат друго. Следователно, с оглед тази дефинитивност не се установява обосноваване на соченото основание.
Не са налице предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, поради което не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение, в обсъжданата, обжалвана от касатора част.
По касационната жалба на В. п. К. В. “ З. ” – гр. С.
Касационната жалба е подадена срещу въззивното решение, в частта с която съставът на Пловдивски апелативен съд е оставил в сила решение № 89 от 01.08.2008 г. по гр.д. № 1/2008 г. на Старозагорски окръжен съд в частта му, с която е уважен предявения от Т. Д. против касатора иск по чл.254 ГПК / отм./.
В резултат на проведено производство по чл.285 ГПК, касаторът е развил като единствен довод оплакване за недопустимост на решението в обжалваната част и е изложил разбирането си, поддържано в цялото съдебно производство, за това, че той не е имал качеството на взискател по изпълнителното дело и съответно срещу него не може да бъде воден иска по чл.254 ГПК / отм./, тъй като страните по този иск били императивно процесуално определени от закона, от което е изведена и липсата на процесуалноправна пасивна легитимация.
Доколкото в изложението, не се навеждат доводи, свързани с основанията по чл.280, ал.1 ГПК, относими към приетото за основателност на иска против касатора, то и настоящият състав счита, че следва да бъде обсъдена допустимостта на постановеното решение в обжалваната част, като преюдициален въпрос, за който съдът следи служебно.
Оплакването на касатора е неоснователно. Съдебният акт е валидно постановен и в обжалваната част, тъй като решаващият състав правилно е мотивирал преценката си за допустимост на предявения иск – изложил е, че В. п. К. В. “З”е ипотекарен кредитор, който на основание чл.354, ал.2 ГПК / отм./ се счита за присъединен взискател по изпълнителното дело, тъй като изпълнението по него е насочено към ипотекирания имот. Направен е извод, че в резултат на присъединяването ответникът – сега касатор се явява присъединен взискател и по двете изпълнителни дела,съединени в общ изпълнителен процес, а ищецът по исковете, като длъжник по тях, има правен интерес да насочи иска си по чл.254 ГПК / отм./ и срещу него. Правно необосновано страната счита, че съдът е следвало да изведе наличие на явна фактическа грешка в нот. акт от 15.03.1999г., в който, както е твърдяла, погрешно била вписана. Нотариалният акт има материалната доказателствена сила на официален документ, а отстраняване на допуснатите в него фактически грешки се осъществява по специален ред – от нотариуса по реда на съставяне на нотариалния акт- арг. чл.475,ал.3 ГПК / отм./. Докато този ред не бъде осъществен, то налице е валидно удостоверяване относно фактите, които документа обективира. Следователно, грешките допуснати в акта не могат да отстранявани инцидентно в съдебното производство, поради което като е приел допустимост на предявения иск, съдът не е нарушил закона.
Не са налице предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, поради което не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната част.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 781 от 23.01.2009 г. по гр.д. № 1131/2008 г. на Пловдивски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: