О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 46
София, 20.01.2009 година
Върховният касационен съд на Република България,ТК, първо търговско отделение, в закрито заседание на дванадесети януари две хиляди и девета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛА ХИТРОВ
ЧЛЕНОВЕ:ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЕМИЛ МАРКОВ
изслуша докладваното от съдията Ел. Чаначева т.дело № 637/2008 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на С. Н. А. от гр. К. и “Я” Е. – гр. Х. срещу решение №93 от 08.06.2008г. по гр.д.16/08г. на Пловдивски апелативен съд, с което е оставено в сила решение №209 от 17.10.2007г. по гр.д. 208/2007г. на Кърджалийски окръжен съд, за отхвърляне на предявения от С. Н. А. от гр. К. и “Я” Е. – гр. Х. против К. А. М. иск с правно основание чл.254 ГПК / отм./.
Ответникът по касационната жалба – К. А. М. от гр. К. не е заявил становище.
Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, след като прецени данните по делото приема следното:
В представеното приложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, като основание за допускане на касационно обжалване е посочено, след възпроизвеждане на текста на чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК, че решението, чиято касация се иска, противоречи на ТРОСТК №1/2005г. на ВКС. на РБ – т.1, тъй като разрешенията по цитираната точка изисквали и в текста на документа да се съдържа израза “ запис на заповед”. Посочено е общо, че решението противоречи и на решение № 351 от 12.06.1995г. по гр.д. 2635/94г. на ВС. , V г.о., решение №949от 14.10.1993г. по гр.д. 2071/92 на ВС. , V г.о., решение №199 от 05.02.1988г. ВС. , ІІ г.о. и решение №1646 от 16.06.1978г. по гр.д. 465/78г. на ВС. , І г.о. Страната е поддържала и това, че в резултат на допуснатите от въззивния съд нарушения били приложени неправилно императивни разпоредби на материалния закон и е изброила – чл.535, т.1, чл.536 ТЗ, чл.138, ал.2 ЗЗД, чл.301 ТЗ и 240,ал.1 ЗЗД. Направен е извод, че това неправилно приложение на императивни разпоредби винаги било въпрос за точното приложение на закона и от значение за развитие на правото. Посочено е още, че въпроса за това дали “ противопоставянето след узнаване по чл.301 ТЗ е материалноправно и дали кредиторът е длъжен да уведоми длъжника, който не е бил надлежно представляван и едва след това да предяви съдебно вземането си” било от значение за развитие на правото, тъй като по тези въпроси липсвала съдебна практика.
С. решението, предмет на обжалване, състав на Пловдивски апелативен съд е приел, че представения по делото документ, наименован запис на заповед съдържа всички реквизити по чл.535 ТЗ, тъй като не само в заглавието е записано “запис на заповед”, а и в текста се съдържа изрично, че ще се плати на заповед на поемателя. Прието е още, че след като управителя на дружеството – авалист е получил призовка за доброволно изпълнение на 06.12.2000г. и е налице отбелязване за частично плащане, последното от 23.06.2005г., то довода за липса на валидно поръчителство направен в производството с исковата молба е без значение за поетото задължение, тъй като не е налице възражение и по смисъла на чл.301 ТЗ, търговеца е потвърдил действията на третото лице, което е действувало без представителна власт при поемане на поръчителството.
При тези фактически данни не се установява наличие на предпоставки за допускане на решението до касационно обжалване. Касаторът не е формулирал изрично съществения материалноправен респ. процесуалноправен въпрос, който следва да бъде разрешен в сочените от него хипотези на т.1-3 на чл.280 ГПК. Доколкото от изложението може да бъде изведен, като съществен въпроса относно приложението на чл.535, т.1 ТЗ, то следва да се приеме, че страната сочи довод по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, с оглед твърдяно противоречие на извода на съда за наличие на всички изискуеми от закона реквизити на процесния запис на заповед със задължителна практика – т.1 на ТРОСТК №1/04г. на ВКС. на РБ. Такова противоречие, обаче не налице, тъй като въззивният съд е приел, че записа на заповед отговаря на всички изисквания на закона, поради това, че не само в заглавието е отразено “ запис на заповед” , но и в съдържанието изрично е посочено, че следва да се плати на заповед на поемателя и довода е в съответствие с разрешението дадено с т.1 на ТРОСГК № 1 /04 -словосъчетанието “запис на заповед” да е отразено, както в заглавието така и в текста на документа. Този извод произтича от обстоятелството, че издателя на процесния запис на заповед е наименовал документа “ запис на заповед”. Обективираното в съдържанието задължение да се плати сумата на заповед на поемателя несъмнено сочи, че се има предвид именно процесния запис на заповед, което обуславя и валидност на менителничния ефект.
Не съставлява валидно въведен довод спрямо основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК и общо посоченото твърдение за противоречие на обжалваното решение с подробно изброени решения на ВКС. , които третират въпроса за приложението на чл.138 ЗЗД и по-конкретно това, че поръчителя не отговаря за главното задължение, ако кредиторът не е предявил иска си в шестмесечен срок от падежа. Тези решения нямат относимост към разглеждания случай, тъй като той третира валидност на поръчителство, което се дава по менителничния ефект, то е специално поръчителство, различно от общото по ЗЗД и има специална правна уредба- Търговския закон / чл.483-485 /, която дерогира общите правила. Освен това касаторът не е развил доводи за това кой е съществения материалноправен, респ. процесуалноправен въпрос, разрешен от въззивния съд в противоречие със сочените решения, поради което не може да бъде извършена преценка и за наличие на приложно поле на нормата на чл.280, ал.1, т.2 ГПК.
Не установява основание по чл.280, ал.1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на атакуваното решение и поддържаното, че неправилното, според касатора приложение на императивни разпоредби от въззивния съд било винаги от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, както и липсата, на съдебна практика. Неправилно страната счита, че няма съдебна практика по чл.301 ТЗ, тъй като такава е налице в достатъчна степен- както основните съдилища разглеждащи спора по същество, така и ВКС. е имал многобройни случаи да се произнесе по приложението на сочения текст. Освен това доводите свързани с неправилното прилагане на материалния закон са такива по чл.281 ГПК, но не обосновават приложно поле по чл.280, ал.1 ГПК. За да е налице основание по чл.280, ал.1, т. 3 ГПК, то следва приложената от съда правна норма, от която е изведен решаващия мотив да бъде неясна или непълна и да се налага по тълкувателен път да се изясни нейното съдържание, а точното прилагане на закона предполага да бъде подведен конкретния фактически състав под разпоредбата, която действително го урежда, като тези предпоставки са в съотносимост на кумулативност. Или развитие на правото като основание, за допускане до разглеждане на касационната жалба, ще бъде налице във всеки случай, когато произнасянето по конкретния, посочен от касатора, съществен материалноправен и процесуалноправен въпрос е свързано с тълкуване на закона при неяснота на правната норма или когато съдилищата изоставят едно свое тълкуване на закона за да възприемат друго. Следователно, с оглед тази дефинитивност не е налице обосноваване на соченото основание, тъй като нормата на чл.301 ТЗ е достатъчно ясна, с оглед точно очертаните правни последици от бездействието на търговеца, както и момента, в който същия следва да възрази на действията осъществени от негово име от лице без представителна власт и е приложена от въззивния съд в съответствие с нейните изисквания.
По изложените съображения, следва да се приеме, че не са налице предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, поради което подадената жалба не следва да бъде допусната до разглеждане по същество.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №93 от 08.06.2008г. по гр.д.16/08г. на Пловдивски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: