О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 179
София, 09.12.2008 година
Върховният касационен съд на Република България,ТК, първо търговско отделение, в закрито заседание на двадесет и пети ноември две хиляди и осма година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛА ХИТРОВ
ЧЛЕНОВЕ:ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЕМИЛ МАРКОВ
изслуша докладваното от съдията Ел. Чаначева т.дело № 486/2008 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на “ Ю. ” О. – гр. П. срещу решение №327 от 23.06.2008г. по гр.д.345/08г. на Пловдивски апелативен съд, с което е оставено в сила решение №47 от 12.02.2008г. по т.д. 416/2005г. на Пловдивски окръжен съд, с което е признато за установено по отношение на “ Ю. ”ООД- гр. П., че В. потребителна кооперация “ Н. ” – гр. К. не дължи на ответното дружество сумата 117816лв. по запис на заповед от 11.07.2000г., послужила за издаване на изпълнителен титул срещу кооперацията на извънсъдебно изпълнително основание. Прекратено е производството по делото, в частта, с която е искано признаване на недължимост на сумата 1412лв. – съдебни разноски.
Ответникът по касация- В. потребителна кооперация “ Н. ” – гр. К. е на становище, че касационната жалба не следва да се допуска до касационно обжалване, тъй като не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК.
Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, след като прецени данните по делото приема следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК.
В приложеното към жалбата, по реда на чл.284, ал.3, т.1 ГПК, изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, касаторът е посочил предмета на предявения иск – определен от него като отрицателен установителен иск по чл.254 ГПК /отм./- за признаване за установено между страните недължимост на вземане по издадена запис на заповед, като процесната сума, представлявала паричните задължения на кооперацията към дружеството по повод установени между тях търговски отношения. Посочено е, че с обжалваното решение, съдът е приел, че е обвързан от каузалните отношения между страните,произтичащи от договор за доставка на гориво, приел е, че сумите по издадените фактури и протоколи за получаване на гориво били заплатени но в по-късен момент, но не отчел правата на дружеството в тази връзка, както и реда за погасяване на задълженията. Поддържано е общо, че обжалваното решение противоречи на постоянната практика на ВКС. , като са сочени решение 1040/24.12.1985г. по гр.д. 724/85г. на ВКС. , ІІ г.о.,съгласно което, длъжникът имал право на избор кое от задълженията си към кредитора да погаси и при неупражняването му следвало да се приложи реда посочен в чл.76, ал.2 ЗЗД, решение № 6/06.01.1956г. по гр.д. 7963/55г. на ВС. , І г.о. Поддържано е още , че обжалваното решение било от значение за точното прилагане на закона, тъй като ако останело “в този си вид”, създавало прецедент за неточното прилагане на закона. Този извод е подкрепен с оплаквания за незаконосъобразност и неправилност на обжалвания съдебен акт, изведена от това, че състава на въззивният съд не бил приложил нормите на чл.79 и чл.66 ЗЗД, чиято дефинитивност е развита като довод, подкрепен с решение от 10.05.2007г. на ЕСПЧ по делото С. срещу България по жалба №67353/2001г. на Пето отделение на съда.
Касаторът не е формулирал съществения материалноправен или процесуалноправен въпрос, съобразно изискването на чл.280, ал.1 ГПК, който счита, че е решен в една от посочените хипотези по т.1, 2 и 3 на текста. Дефинитивно, това изискване, свързано с твърдяната хипотеза на т.1, означава съдът с атакуваното решение при разрешаване на точно определен въпрос, обусловил решаващите му изводи и рефлектирал върху изхода на спора, да се е отклонил от установената константна или задължителна практика на ВКС. , респективно ВС. и неговото разрешение да е в противоречие с възприетото по сочените решения. Такива доводи касаторът не е изложил. Общо поддържаното от него твърдение за наличие на различна практика на съдилищата спрямо приетото от въззивния съд не обосновава довод за наличие и на предпоставките по чл.280, ал.1, т.2 ГПК. За да е налице, хипотезата по посочения текст, то следва да е установено различие в тълкуването и прилагането на едни и същи разпоредби по отношение на разрешаване на еднородни случаи. В случая не е налице такъв идентитет, тъй като приложените и цитирани по –горе решения на Върховния съд, третират различни правоотношения, произтичащи от договор за поръчителство/ р-е по гр.д. 724/85г./ и акт за начет / гр.д. 7963/55г./. Следователно, не съставляват довод, обуславящ наличие на предпоставките на обсъжданата норма.
Страната не е изложила съображения свързани с основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, като възпроизвеждането на законовия текст не обуславя приложно поле на нормата. В тази връзка оплакванията за незаконосъобразност на съдебния акт, поради неправилно приложение на материалния закон, се квалифицират като основания по чл.281 ГПК, но не обосновават приложно поле на чл.280, ал.1 ГПК. Не обосновава приложимост на текста и представеното в подкрепа на оплакванията на касатора за неправилност на обжалвания акт, решение на ЕСПЧ, тъй като неговата относимост към допускането на касационно обжалване е в пряка зависимост от изрично посочена връзка между норма на европейското право, приложена от Европейския съд и конкретната норма, предпоставила решаващият извод на въззивния съд, която е неясна,поради което нормата от правото на общността следва да бъде съобразена от българския съд, при тълкуването й. Или когато приложената от въззивния съд норма е непълна и представеното решение на ЕСПЧ съдържа разрешение във връзка с тълкуването или прилагането на международноправен акт, по който Р България е страна, по въпроси, при които има непълнота на националното законодателство. И в двата случая следва да бъде налице връзка между привеждането по тълкувателен път в съответствие на тези норми и неговото значение за развитие на правото. Т.е. такова решение на ЕСПЧ, ако е бил обоснован такъв довод от касатора, след определяне на съществения материалноправен, респективно процесуалноправен въпрос, може да бъде относимо към предпоставките на чл.280, ал.1 т.3 ГПК за допускане до разглеждане на касационната жалба. Липсата на такива твърдения, води до извод за неприложимост на соченото основание в разглеждания случай, при който цитирания акт на ЕСПЧ е свързан с общи оплаквания за незаконосъобразност на обжалваното решение, без да се поддържа конкретна връзка.
По изложените съображения, не са налице предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, поради което атакуваното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Ответникът в производството не е доказал извършването на разноски,поради което такива не се присъждат.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №327 от 23.06.2008г. по гр.д.345/08г. на Пловдивски апелативен съд
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: